„XI a“ – рецензия от Димитър Кръстев

Средата на работната седмица. Китен софийски мол. Голяма кино верига. Първата предпремиерна прожекция за най-новия български филм „XI a“ бе организирана от официалния разпространител за територията на страната – bTV studios.

Лек коктейл, аперитив и кетъринг предхождаше събитието, а мястото се пръскаше от журналисти, популярни лица и кино маниаци.

Часовникът чукна 20:00 часа, залата се напълни и всички затаиха дъх в трепетно очакване. Пред огромния кино екран се подредиха голяма част от екипа и актьорите, включително звездите Яна Маринова, Башар Рахал, Станислав Яневски. След кратка реч на продуцента на филма и леки пожелания от този и онзи… светлините угаснаха, филмът започна…

Някак съумях да се опазя и да не знам НИЩО за него, до самия старт. Нито да съм гледал трейлър, нито да съм чел синопсис, нито въобще да имам идея за какво се разказва. Историята започва стремглаво и ни въвлича в основната сюжетна линия – героинята на Яна ще бъде учителка по предмет, който не познава, след опит като танцьорка по спортни танци. Учениците няма да слушат, ще се променят и ще има хепи енд.

Изтъркано до дъното на душата. Но… филмът изненадва. Филмът е толкова позитивен, толкова чист, толкова истински. Леко недодялан, леко преигран, леко по български БЕДЕН, леко по български сивичък, леко по български крив – но изпълнен с оптимизъм, надежда, светлина и позитивно настроение.

Яна Маринова е истински триумф. В ролята на учителката въплъщава в себе си зрелостта на истинска жена и душата и подвижността на тийнейджърка. Тя е домакиня, майка, съпруга, г-жа в училище, но в момента в който я канят на клуб – тя приема предизвикателството и се развихря. Сцената с танцът в клуба е толкова мила, с такова желание заснета, че чак носи умиление на душата. Очакваме да избухне и да ни счупи от танци, да ни покори с насечен монтаж, много движение и епични движения. А тя е просто по български нормална, но и толкова приятна. Яна танцува като у дома си, като пред огледалото, като… на един дъх. Без заучени движения, без хореография, просто ей така. Но в същото време в ритъм, модерно, актуално и точно, за да се противопостави на своята опонентка. „Злата“ ученичка и нейната партньорка по-скоро наблягат на US движенията от US филмите, но и те грабват окото и удовлетворяват. Монтажът е добър. Звукът е катастрофален. Киното ни е научило, че в тези музикални моменти песента избухва на преден план, всичко останало изчезва. Тук песента избухна с това, че е супер популярна и всички я знаят, но тя почти не се чува, а чуваме толкова много от клуба.

Прехода на Яна, опитомяването на учениците са типично и познато развитие на подобен сценарии, но нещата се случват плавно, приятно и напълно задоволително.

Башар Рахал не блести с особени актьорски изпълнения. Той просто е съпругът на главната героиня.

Станислав Яневски (който всички помним от ролята му на Виктор Крум в „Хари Потър и Огнения Бокал“), е неузнаваем. Момчето е възмажало. Много. Качило е маса и мускули, лепнало е татуировки и е заковало образа на мутра. Вписва се идеално в общата картинка, до момента, в който не случва училищният бой, заснет сякаш между хлапаци в махалата и отново с епично – катастрофален звук. Звукът просто отсъства.

Истинското бижу във филма са учениците и часовете. Това е УРОК за зрителя какво се случва в училищата днес. Да, до там сме стигнали. Учителите да се БОРЯТ за внимание. Да се БОРЯТ за глас. Да се БОРЯТ за да им разрешат да си свършат работата. Има две страни:

1. Категорично един час по литература, представен така, на толкова зрели ученици в 21 ви век изглежда епично скучен. Реакциите са абсолютно очаквани, реални и оправдани. За да предизвикаш вниманието на тези деца е нужно МНОГО ПОВЕЧЕ от това да си изговориш урока, да използваш книжовни, остарели думи, които НИКОЙ не използва днес.
2. Разчупвайки схемата, представяйки им нещо по-различно… същия материал, нов прочит, нов похват. Нещо модерно, нещо което ТЕ познават, ценят, обичат… Спечели вниманието им и успешната работа ти е в кърпа вързана.

Точно това се случва на героинята на Яна и нейния клас. Клас изпълнен с образите, които ВСИЧКИ знаем. Толкова типични, толкова познати и същевременно толкова цветни и ТОЧНО пресъздадени. От зубърката, седяща на първия чин, която винаги знае всичко, през супер добре изглеждащата злобарка, която винаги се заяжда, та чак до пияния/дрогиран ученик, който влиза необезпокояван и си сяда на мястото. Образите са уникални. Всички ги знаем. В класовете на всеки от нас ги е имало. Но за първи път ги виждаме толкова достоверни и истински на голям екран, в БЪЛГАРСКИ филм.

Училищния двор – представен толкова автентично – кафенето и обкръжаването на госпожата, седянката и клюкаренето, бабаитчетата които идват да видят The Mega Bitch… Истински триумф, който само връща спомени в съзнанието ни. От нашите ученически години. От нашите преживявания. От начина, по които ние сме преминали през това и как то е оставило отпечатък върху нас, завинаги.

Комичените моменти са изключителни. Внимателни, деликатни, точни и премерни. Без тоалетен хумор, без сексистки хумор – точен, премерен и качествен.

Финалът на филма е изключително умело оркестриран. Танцовата битка в залата между Яна и Башар, които се изправят срещу „злата“ ученичка и партньора и е способ, да създадеш изключителна сцена. Танцът започва и… всички възможности са пропиляни. Монтажът е катастрофален – в стремежа си да създаде задъхъност на движение и да изпълни танца с непрекъснатост, много движение и динамика, монтажистът е започнал да монтира кадър в кадър, но през двойка. Гледните точки се сменят във всеки кадър, но… Виждаме кадър от едната двойка, кадър от другата и през това време вече сме забравили, точно какво движение е започнала първата двойка. Връщаме се при нея и тя прави вече нещо съвсем друго. Движенията изглеждат хаотични. Ъглите на заснемане са лоши и лишават зрителя от огромна част  от насладата, която тази сцена би могла да му донесе. Звукът отново е катастрофален и отсъства. Редом с музиката отново чуваме МНОГО от залата.

Но за сметка на това не мога да не отдам значимото на финала. Хвърлянето на монетата и краят на филма, такъв, какъвто е, са изключително хитър, премерен и резултатен ход. Адмирации за което.

„ХI a“ e  изключителен филм, които заразява със своята непринуденост, актьорска лекота и интелигентен хумор. Филмът е истински лъч светлина. Той разтоварва, разсмива, връща ни в ученическите ни години, кара ни да си спомним за толкова колоритни образи от тях…

Изключително преживяване. Горещо препоръчвам на ВСИЧКИ!!!