„Работилничка за спомени“ е първият роман на авторката Ан Иду-Тиве, който излиза на български език. Читателите ще могат да се насладят на тази ободряваща и нежна история, която като топъл пролетен вятър ще отвее меланхолията на зимата.
Работилничка за спомени… и за приятелство и любов!
Роман нежност, който връща усмивката в живота. От всяко изречение лъха топлота, сърдечност и добронамереност. Дори трудните моменти носят усещането за спокойствие и приемане, което идва с мъдростта на годините. История за любовта, която няма възраст.
Алис от три години живее сама в къщата на покойната си баба в Северна Франция, но я издържат родителите й. Независимо че е завършила Сорбоната, тя не успява да получи очакваната реализация в сферата на академичните социологически изследвания.
Почти на трийсет е, без работа, без приятели, останал й е само споменът за неслучила се любов. В желанието си да бъде самостоятелна, Алис решава да организира работилнички по писане в два дома за стари хора, още повече че дисертацията й е свързана с такива домове.
И това променя живота ѝ. Изобщо не е очаквала, че работата ще е така интересна и че ще прочете толкова разнообразни и интригуващи истории. Уравновесената Сузан, поетът Пиер, безупречният Жорж, свенливата Мари, мърмораната Жермен й разкриват свят, далечен и непознат. Разказват лични спомени за Съпротивата, за дълги пътешествия, трогателни истории за семействата и приятелите си и дори я изненадват с поезия. Искрени и спонтанни, те й споделят за неосъществена любов, за любов, която не се забравя…
Най-после нещо се случва в живота на Алис. Щастлива от успеха на работилничките, тя започва да води часове по творчество и в начално училище. За нея, за старците и за малчуганите работилничките се превръщат в буря от емоции. Създават се топли отношения и нови приятелства; истории от миналото, нежни или болезнени, се настаняват в настоящето и изграждат бъдещето… Дори Алис разкрива своите сърдечни терзания. „Добрите й старчета“ създават проект „Алис“, в който включват и децата. Бандата съзаклятници предприема незабавни енергични действия, за да помогнат на младата жена да намери любовта…
В „Работилничка за спомени“ творчеството и писането сближават, падат бариери, а думите лекуват. Това е сърдечна история за симпатични герои и техните вълнуващи спомени, за топлите и искрени взаимоотношения между поколенията, за неочаквани приятелства.
Ан Иду-Тиве: Вдъхновението може да те връхлети във всеки момент
Ан Иду-Тиве е завършила история и преподава 12 години в гимназия, след което се специализира в обучаването на деца с увреждания. От 2015 г. тя се посвещава на трите си деца и на писането. През 2009 г. Иду-Тиве публикува труда „Да чуем аутизма“ и създава едноименния блог. През 2016 г. първият й роман „Улица Благодетелност 27“ печели наградата на конкурса Charleston Librinova. Новият й роман „Работилничка за спомени“ е първият, който излиза на български език.
Повече за това коя е Ан Иду-Тиве ще научите от следващото интервю:
Защо решихте да станете писател и кога започнахте да пишете?
Изглежда, че още като съвсем малка съм проявявала голям афинитет към думите.
Като студентка по история, а след това и като историк, съм редактирала мемоари и съм писала статии, публикувани в местни списания, посветени на историята. Дори написах театрална пиеса, в която дава живот на големите личности, обитавали замъка в селото, в което живея.
Но има два повратни момента в живота ми, които ме накараха да задълбоча отношението си към писането.
В края на 2005 г. на сина ми Матю беше поставена диагнозата аутизъм. Четенето на разкази на майки в моето положение ми даде силата да продължа напред и ме стимулира да пиша. За първи път усетих неотложна нужда да си водя дневник, в който записвах всичко – игрите, които привличаха вниманието на Матю, идеите ми за нови занимания, страховете ми, тревогите ми, надеждите ми, напредъка му, малките ни моменти на щастие… Всичко това се конкретизира в труд, публикуван от издателство Autrement през 2009 г. със заглавието „Да чуем аутизма“. Продължих с тази тема в блог. И реших да погледна по-професионално на болестта. Преминах през обучение във Висшия национален институт за изследвания и обучение на деца с ограничени възможности (INSHEA), където най-сетне получих научните отговори. Започнах да преподавам по проблемите при аутизма, след което напуснах гимназията, в която водех часове по история и география, и станах координатор на програма за училищно включване на деца с ограничени възможности.
През 2014 г. се почувствах професионално изчерпана. Повечето хора смятат, че преподаването е лесно, но когато си се посветил изцяло на работата на всички тези фронтове, без да пестиш време и енергия, може да рухнеш. Особено когато си вложил толкова много обич и чувства. За съжаление, ме сполетя точно това.
Бях изтощена, а също и разочарована от всички пропуски, които открих в образователната ни система. Разбрах, че децата ми заслужават нещо повече от майка на ръба на силите си. Признах, че възможностите ми си имат предел (трябва да призная, че това лияе малко зле на егото!) и се поставих изцяло на тяхно разположение. Но имах нужда да се стимулирам интелектуално… Историческите изследвания, които изоставих заедно с докторската си дисертация, когато разбрахме, че Матю е аутист, ми липсваха. И тъй като писането на труда ми за аутизма беше посяло в мен малко зрънце, което само чакаше да порасне, се захванах с исторически роман.
Вече малко повече от една година съм у дома и прекарвам време с децата си. Посветила съм се изцяло на тях. А когато са на училище, пиша, като се старая да наваксам времето, след което тичах години наред!
Коя дума ви определя най-добре?
Упорита.
Кои са източниците ви на вдъхновение?
Изкуството като цяло и най-вече музиката и изобразителното изкуство (чакам с нетърпение да срещна творбата, която ще ме вдъхнови да напиша роман в стила на „Момичето с перлената обица“…) Но вдъхновението може да ме връхлети във всеки момент!
Идеята за книгата, върху която работя в момента, ми дойде от табела на улицата. Осъзнавам, че се впечатлявам от съдбата на определени хора, независимо дали са постигнали своя момент на слава, или не, и искам да ги извадя от неизвестността. Точно това направих с Ан дьо Нетанкур-Вобекур, графиня Естерази, в „Улица Благотворителност №27“. Има и други жени, които смятам да обрисувам един ден под една или друга форма.
Кога и как се появи идеята да напишете „Работилничка за спомени“?
Идеята за „Работилница за спомени“ ми дойде, докато седях на дървена пейка в деня на празника на училището на една от дъщерите ми. Споменах на друга майка, че мисля да създам фирма за писатели, които да пишат своите автобиографии, и да я кръстя „Спомен“. Тя самата имаше собствена фирма и беше подписала няколко договора като козметичка със старчески домове. Тази идея влезе в главата ми, а в създалия се там „миш-маш“ имаше спомени за работилниците по писане, които бях организирала за учениците ми с нарушени познавателни способности – пътищата на вдъхновението определено са неведоми! Исках да изляза от зоната си на комфорт (историята и историческия роман) и да пробвам силите си в съвременен роман, така че определих проблематиката и организирах всичко…
Имате ли идея за следваща книга или проект?
Имам много! Скачам от една на друга в зависимост от настроението си и скоростта на избистряне на идеите си. Проучвам исторически документи, за да напиша разказ за пътуването на моряк от XIX век, и изследвам бележниците на френски пехотинец от Първата световна война, с които имах възможността да се запознаят добре като дете. Започнах исторически роман, чийто сюжет се развива по време на Втората световна война, но нещо ме гложди, имам усещането, че началото не е добро… Така че съм оставила настрана тази книга, прилежно подредена в папката ми.
Проектът, в който в момента съм вложила цялото си сърце, е писането на биографията на голям американски меценат – госпожица Бел Скинър. Неотдавна осъществих обещаващ контакт с музея в Масачузетс, където се пазят дневникът и писмата й. Ако успеят да дигитализират феноменалния обем от източници, от които се нуждая, ще се поставя с ентусиазъм в услуга на паметта на госпожица Скинър. Ако ли не, ще бъда много, много, много разочарована… и ще се задоволя да напиша роман, в който тя ще бъде второстепенна героиня. Освен това в мен узрява продължението на книгата ми за аутизма.
Източник: librinova.com
ОТКЪС
Елизабет
„Беше 16 юли 1942 г. В онзи ден изминах със старото си колело към сто километра, за да занеса във Вердюн имената на деветима другари, които трябваше да бъдат евакуирани колкото се може по-скоро в свободната зона. Времето беше топло, въздухът не помръдваше. Исках да се върна възможно най-бързо в дома на леля Бланш, за да ѝ помогна в грижите за малките ѝ деца, след което щях да си легна, без да изчакам падането на нощта. Това най-обикновено очакване ме изпълваше с доволство, докато изминавах с колелото си последните метри до Воанвил. За съжаление на прасците ми, които бяха започнали да ме болят от умората, мечтите ми за почивка щяха бързо да се изпарят.
Веднага забелязах умисленото изражение на лицето на чичо, когато седнах на масата за вечеря.
– Преди малко срещнах доктор Жанпиер, който отиваше да лекува германски офицер. Спешният случай може да го задържи там през цялата нощ…
Вдигнах глава, наострила уши въпреки умората. Знаех, че през тази нощ е планирана голяма операция, а неин ръководител трябваше да бъде точно доктор Жанпиер. Чичо не беше довършил, погледна ме право в очите.
– Идваше от къщата на Клод, който паднал от покрива и си счупил ръката.
Кимнах леко с глава. Разбрах, че Клод е трябвало да участва в операцията, а с двама души извън борда тя беше сериозно застрашена. Леля и братовчедите ми не бяха посветени в Съпротивата. На леля Бланш ѝ се струваше странно, че с чичо гледахме да сме сами, когато обсъждахме разни неща. А аз исках да му покажа, че може да сподели с мен намеренията си между две лъжици от бистрата течност, заместваща супата. Въпреки че няколко минути по-рано клюмах над чинията, сега бях напълно будна.
– Горкият Клод! Има ли кой да се грижи за него? – попитах аз. – Нали той загуби жена си миналата зима?
– Отиде си толкова бързо… – промълви леля ми, като се прекръсти.
– С него е братовчедка му Мари… или се казваше Мадлен, или може би Манон?
Чичо натърти последното име, като ме гледаше настоятелно. Отново кимнах с глава, а леля Бланш извика:
– И таз добра, загубил си си ума, много добре знаеш, че се казва Матилда! Ходеше с нея на неделно училище.
– А, да, вярно… Матилда. Зор ще види, ако се наложи да върши работата на братовчед си. Клод беше започнал да мести сандъците в хамбара си, а те изглеждат доста тежки.
Чичо пак ме погледна, докато говореше за сандъците.
– Ама какви ги дрънкаш? – ядоса се леля ми. – Сандъците може да почакат, той няма да я кара да ги мести!
– Сигурна съм, че ако я помоли да премести сандъците, братовчедка му ще го стори на драго сърце. Разправят, че Матилда има същото колело като моето, нали? Изглежда предана и здрава.
Леля сви рамене, докато ставаше, за да разтреби масата. Аз също станах, за да ѝ помогна. Когато минах зад чичо, той се обърна, за да ми подаде чинията си, и обяви на висок глас:
– Тази вечер ще отида да поставя капаните си до Моринво.
– Бъди внимателен! – каза леля. – Все се страхувам, че може да те хванат. Ще изчакаш хубаво да се свечери, нали?
– Не се тревожи, мила моя Бланш, ще изчакам да стане полунощ. Няма да тръгна по-рано.
– Полунощ ми се струва отлично време – казах аз. – С голяма раница, разбира се.
Точно в полунощ бях на уреченото място. Имах време да дремна три часа и отново бях в готовност, с добре наместена барета на главата си, за да прикрива русите ми коси.
– Манон идва да ни помогне, за да компенсира отсъствието на Мутло и Клави – каза чичо на двамата мъже, които чакаха с него в Моринво.
Разменихме си бързи поздрави, защото нямахме време за губене – стръмните склонове на Боа дьо ла Монтан се очертаваха мрачно пред нас и щеше да ни се наложи да ги изкачим, без да се бавим. Трябваше да намерим други две групи участници в Съпротивата във Вию Мутие, преди да заемем позиции около Рейската равнина, където английски самолет трябваше да ни спусне сандъци с оръжие и боеприпаси.
Поехме по най-късия път, т.е. към върха. Нашето мъчително придвижване приличаше повече на изкачване, отколкото на излет. Обещах си, че няма да се оплаквам, и смелостта ми беше възнаградена.
След като изкачих стръмния склон, който ми се стори безкраен, се натъкнах на младеж с правилни черти, които едва долавях. Сякаш ме порази мълния. И до днес не мога да си го обясня, но разбрах, че това е той… Моята голяма любов. Останалите го наричаха Рюзе. Името му се споменаваше често в документите, които трябваше да разнасям насам-натам, но за първи път го виждах на живо. За първи и последен път. Говореше малко, но добре. Казват, че най-напред изчезва споменът за гласа, но мисля, че все още чувам неговия да отеква в ушите ми. Беше най-хубавият глас, който съм чувала. Водена от него, можех да последвам Рюзе до края на света. В конкретния случай – до Масонво. Боеприпасите, с които чичо беше напълнил моята раница, ми се сториха леки като сърцето ми. Когато Рюзе предложи помощта си, за да намали моята част от товара, проявих нечувана дързост и го целунах. Дори сега, когато пиша тези редове, се изчервявам. Кожата му беше малко груба, точно както си трябва. Нямах смелостта да му прошепна истинското си име – Елизабет Нонвил. Манон и Рюзе неизбежно щяха да се срещнат пак, беше им писано! Изобщо не се тревожех за това.
В онази нощ допуснах грешка, водена от оптимизма си. Звучи невероятно, но след Освобождението никой от близките ми не знаеше кой е Рюзе. Търсих го и го чаках. Когато се срещнахме, бях на седемнадесет години. Едва след като навърших тридесет и пет, склоних да взема за съпруг друг мъж.“
Мили боже, каква бъркотия! Ръцете на Алис трепереха, докато връщаше на масата листа, който Елизабет ѝ беше дала.
– О! – възкликна старицата. – Не исках да ви разплача, мила ми Алис. Както се казва, много вода изтече оттогава. Бях щастлива с моя Реймон, въпреки че имахме само едно дете!
– Значи така е било по-добре – промълви Алис и се усмихна несигурно. – Може ли да ви попитам къде живяхте, преди да дойдете тук?
– Никога не съм напускала областта. Години наред бях пощальонка в Бюксиер – Су ле Кот.
– Невероятно… – каза си Алис.
– Не чак толкова – отвърна Елизабет, която беше запазила острия си слух, но не разбираше смисъла на думите на девойката. – Не забравяйте, че бях кралицата на колелото.
***
Когато пристигна в Комерси в сряда, Алис беше в състояние на трескава възбуда. Дали всички десетима участници в работилницата ѝ ще дойдат на срещата? Ами ако са се разочаровали от първите четения? Но безпокойството на младата жена беше напразно. Всички бяха там, видимо много щастливи, особено елегантната Мари с нейния бял тежък кок, закрепен здраво в горната част на главата ѝ.
Млада и енергична жена с кестеняви коси се приближи до Алис, като ѝ подаде ръка.
– Аз съм Кло – представи се тя, – ерготерапевтката, която идва тук три пъти седмично. Сузан и Пиеро толкова ми говориха за работилницата ти, че ми се прииска да остана да погледам малко … Надявам се, че няма да ти преча…
– Разбира се, че не – каза Алис, но си мислеше точно обратното, сварена неподготвена от новодошлата девойка, която бе приблизително на нейната възраст.
– Жермен беше много разочарована, че не успя да завърши разказа си последния път – обясни Кло. – Направихме няколко упражнения, които да ѝ помогнат да държи правилно молива в ръката си, и ето резултата! – добави тя, като се отдръпна, за да направи място на Жермен.
– Добър ден, Алис – извиси глас старицата, като блъсна Кло с проходилката си, – вземи работата ми!
– Вашата работа? И таз добра! Не сте длъжна да ми давате каквото и да било, вече не сме в училище…
– Нима? Значи трябва да си cool, както казват американците. По-сериозна си и от най-целомъдрените учителки! Както и да е, хубавице, обичам да изпипвам нещата докрай, така че ти давам работата си – каза Жермен и тикна листа в ръцете на Алис, като се надигна, доколкото бедрените протези ѝ позволяваха.
Кло намигна многозначително и окуражително на Алис, докато старицата се връщаше с клатушкане към креслото си. Мястото ѝ до девойката веднага беше заето от жена на около седемдесет години.
„Марта, която изглеждаше в отлична форма“, припомни си Алис.
– Това е за вас, скъпа. Току-що го дописах.
– Марта, вие също не бяхте длъжна да завършвате текста си! – настоя Алис.
– Така е, но ми беше много забавно!
– Щом казвате…
Алис взе листа от Марта, след което се обърна боязливо към групата:
– Готови ли сте да споделите текстовете си един с друг?
Малко се изненада от утвърдителните кимания с глава, които видя в голямата зала, украсена наскоро за празниците – елхата не беше там миналата седмица, нито пък овехтелите гирлянди и старомодните топки, които висяха от тавана.
Текстовете на обитателите на дома бяха толкова съкровени… Щеше да бъде като разголване, ако ги прочетат пред останалите. Тя лично щеше да се сконфузи, ако я накарат да направи подобно нещо.
– Щом всички са съгласни, да започваме! Как искате да постъпим – вие да четете или аз? Може би искате да запазите анонимността си…
В залата се чу лек смях.
– Анонимност? – повтори Сузан. – На нашата възраст вече
не изпитваме такъв свян. Ако сега не можем да споделим какво мислим, тогава кога…
– Много добре! – отговори Алис на старата учителка. – Кой иска да започне?
Следващите два часа минаха неусетно. Слушателите се отнасяха много почтително към дамите и господата, които вземаха думата. Понякога се чуваха шушукания или възклицания. Забелязаха се и няколко набързо изтрити сълзи.
– Ами ти, хубавице? – попита Жермен, след като всички прочетоха разказите си. – Много е хубаво, че ни караш да пишем и четем, но и ние бихме искали да те чуем. Давай, слушаме те!
Алис отстъпи назад, сякаш за да се предпази от нетърпящата възражение заповед на старицата, която въсеше вежди все по-застрашително. Какво да прави? Лесно можеше да каже, че не е написала нищо, че не е взела текста си или че вече не го помни… Какво щеше да я дискредитира най-много пред тях? Може би шикалкавенето? Щяха да забележат, ако излъжеше, защото щеше да се изчерви… Разказ, който не е толкова хубав като техните? Ами да, това беше… Оценката им я притесняваше, защото беше започнала да се привързва към тях.
– И така? – поде отново Жермен. – Чакаме!
– Не искам да си присвоявам думата – каза Алис колебливо, като отстъпи още една крачка назад. – Измислих всичко това за вас, не съм тук, за да попадам в центъра на вниманието…
– За нас, за нас… Много е лесно да се каже – прекъсна я Жермен, като размахваше шумно проходилката си. – Казвам ти, хубавице, много си мила, но ако запазиш това смачкано изражение на лицето си, може бързо да се отегчим.
В залата настъпи неловка тишина. От коридора се чуваше само приглушеният диалог между една от асистентките и обитателка на дома. Марта сръчка Жермен с надеждата да я накара да млъкне, но напразно – енергичната старица вече беше казала каквото имаше да казва. Сузан първа взе думата:
– Алис, Жермен иска да каже, че имаме желание да ви опознаем малко по-добре… Просто ще ни достави удоволствие. Давайте, ще видите, че не е чак толкова страшно.
Алис се поколеба още малко. Всички бяха в очакване на решението ѝ. В крайна сметка извади стихотворението от джоба си.
– Хубав и силен беше моят съсед…
– Браво! – възкликна поетът Пиер, след като Алис прочете стихотворението си.
– Истина ли е? – попита Жермен. – Знам, че си задала този въпрос на Сузан и на Марта.
Алис реши, че е проявила достатъчно сдържаност и отговори с възможно най-твърд тон:
– Може би никога няма да узнаете това, Жермен.
– Напротив, хубавице – каза възрастната дама със сподавен глас. – Мога да прочета отговора в очите ти.
Кло все още беше там. Познаваше добре Жермен и знаеше, че не е лоша. Затова младата ерготерапевтка реши, че е безполезно да се намесва, и позволи на Сузан да потуши спора. Сега обаче взе думата:
– Благодаря ви от тяхно име – каза тя делово на Алис. – Сега бързам, но трябва задължително да намерим време да си поговорим следващата седмица. До скоро! – добави Кло, докато намяташе жакета си с бродирани върху него големи оранжеви цветя.
След това я целуна по бузата толкова естествено, сякаш бяха приятелки, откакто се помнят.
Алис остана безмълвна. От колко месеца, дори от колко години човек на нейната възраст не беше проявявал такава фамилиарност към нея? Може би целувката на Кло беше банална, почти механична?
На пръв поглед може би да, но за Алис, която беше започнала да осъзнава, че животът ѝ се е превърнал в социална пустош, тя беше почти опияняваща.
