© 2026г. www.cineboom.bg- Димитър Кръстев. Всички права запазени.
Никоя част от това произведение (включително текст, герои, сюжетни елементи и илюстрации) не може да бъде възпроизвеждана, разпространявана, превеждана или използвана под каквато и да е форма — електронна, механична, чрез фотокопиране, запис или други системи за съхранение на информация — без изричното писмено съгласие на автора.
Валеше като из ведро. Два големи чадъра и две детски чадърчета бяха разтегнати и скриваха възрастните и децата под тях. Дворът бе кален. Малката каменна плоча стоеше точно зад дребното гробче с прясна купчина пръст отгоре. Алек плачеше, а майка му го държеше за ръката, също хлипайки. Баща му редеше молитви полугласно и всички бяха свели поглед към прясно покрития гроб. Надя гледаше тъжно, но в очите ѝ нямаше сълзи. Очите на Мара бяха зачервени, а влагата в тях прозираше.
По улицата пред къщата се стелеха реки. Коли минаваха рядко, кварталът бе спокоен, но при всяко преминаване се образуваха вълни, които заливаха входната част на двора откъдето бе улицата.
Алек мислеше непрекъснато. Та той бе едва на 11 и вече бе загубил Зак. Винаги бе бил зависим от него и времето, прекарано заедно, го караше да се чувства специален. Момчето бе леко пълничко, с гарваново черна коса и леко остър, орлов нос. Под гъстите му, рунтави вежди имаше две искрени кафяви очи, в които Зак буквално се оглеждаше. Алек винаги носеше широки дрехи, за да не му стягат и да не личат излишните му килограми, но Зак обожаваше това и често се заиграваше с широките му ръкави. Любими му бяха широките панталони с джобове отстрани, обувките, които по никакъв начин не се съчетаваха със спортния им вид, и синята блуза с номер 1 отпред. Беше му я купила майка му във втори клас. Още му ставаше, а той си я харесваше. Синьото яке тип „грейка“ покриваше тялото му до под дупето и го правеше да изглежда още по-пълен, отколкото всъщност бе. Нищо от това нямаше значение за Зак. Той просто имаше нужда от неговата компания. И това стигаше.
Семейната траурна церемония продължаваше едва от десетина минути, но Антон вече бързаше да я приключи и да се приберат всички вътре на сухо. Сърцето на Алек бе смачкано и той обвиняваше целия свят за случилото се. Мара не можеше да гледа повече сина си така и го подкани:
— Още минутка, мамо, и тръгвам — отвърна той.
— Добре, миличък, ние влизаме.
Надя първа хукна с чадърчето си към входната врата. Антон я последва. Мара пусна ръката на Алек, който се застоя още малко, преди да откъсне поглед от ръчно издялканата надгробна плоча. Погледна към входната врата и се отправи натам. Преди да тръгне, постави ръка върху камъка за секунда и каза на глас:
— Ще ми липсваш. МНОГО!
След което притича до входната врата и се шмугна в къщата. Всички си бяха обещали да се опитат да продължат. И в следващите дни някак щяха да успеят.
На надгробната плоча имаше име и години: ЗАК 2021–2026 г.
