Изненадващо в началото на месеца по родните екрани тръгна най-новият филм с Александър Скарсгард- „Pillion“. Освен носителят на Златен Глобус, във филмът участва още и Хари Мелинг, който помните от ролята му на братовчеда Дъдли в „Хари Потър“. Филмът е базиран на романа „Box Hill“ от 2020г. на Адам Марс- Джоунс.

Какво всъщност означава „Pilion“? Това е вторият пътник върху мотор. Онзи, който седи зад шофиращия.

Филмът бе прокълнат да няма премиера в страната ни. Нито един от основните играчки в разпространителския бизнес у нас не прояви интерес към него. За това г-н Христозов, който има много общо с Дом на киното в София, както и ежегодния Sofia Pride, създава разпространителското студио „PRO8“ и купува правата. Това е първото заглавие, за новата компания.

В типично арт стил, особено вземайки под внимание специфичната тематика на заглавието, в една студена неделна вечер се отправихме с приятели към Дом на киното. Автентичната атмосфера на кино салон от 90-те години на миналия век, примесена с няколко думи лично от г-н Христозов, добронамерени зрители (не на по 20г.) и … светлините угаснаха.

ВНИМАНИЕ!!! Статията съдържа много цветущ и мръснишки език, необходим за да опише този филм. Няма да се посвеня да използвам думи и фрази, които обичайно НЕ ПРИСЪСТВАТ на www.cineboom.bg ! Филмът е такъв и мнението го изисква! 

„Pillion“ не е добър филм. Зад него лежат много, много надежди, много желание, страст и усърдието на неговите създатели да направят продукт, който да остане в историята по начин, по който остана например „Планината Броукбек“. С този филм тук, това е невъзможно.

Най-големият успех на „Pillion“ е привличането на Александър Скарсгард за главната роля. Ако красивият мъж бе отказал, филмът нямаше шанс. Историята е точно такава, каквато я знаят и зрителите, неизгледали го. Героят на Мелинг е абсолютен неудачник, който бива забелязан от красив шеф на мото банда. Намесени са кожени дрехи, секс аксесоари, садо-мазо играчки и много, много естествени форми. Едно нещо не мога да отрека на „Pillion“- той не се свени да покаже мъжките форми във всичките им несъвършенства. Мъжкия задник е нещо, което в масовите филми ако се покаже, е показван в цялото му съвършенство, изтънчена форма, гладко, чисто и с перфектен загар. „Pillion“ дава съвсем различен поглед към много, много мъжки задници. Големи, малки, стегнати, отпуснати, космати, обезкосмени, чисти, мръсни, голи, с преградка… всякакви. Филмът показва всички тях с еднакво уважение и причини за харесване. Без свян, без притеснение.

„Pillion“ показва също така много мъжки тела във всичките им форми и размери. Стегнати, красиви, атлетични, отпуснати, с кореми, с подаващи се коремчета, космати, обезкосмени, с провиснали гърди, с оформени такива, в кожи, в гащи, без гащи… всичко.

Въпреки това, сексът в „Pillion“ е изненадващо малко. На фона на очакванията, заявките и това, което до тук ви разказах, секс сцените са едва няколко в целия филм. В самата му същност това е опит да бъде показана различна гледна точка към любовта между двама мъже. Гледната точка на необходимостта, да бъдеш доминиран. Защото героят на Хари Мелинг е точно такъв. Изключително успешно преобразен в абсолютен неудачник. Успял да отслабне достатъчно, с абсурдна прическа и поизбити предни зъби, героят му е тотален аутсайдер и някой, който никой нормален мъж (или жена) на планетата не може да хареса. Тази карикатура просто не е за харесване. И някак, точно като на филм, му се нахвърля прекрасният герой на Александър Скарсгард. Обратът тук е, че първоначалната му идея е за еднократна забежка и там да свърши всичко. След една гротескна свирка на паркинга, искрата пламва.

Скарсгард прибира младия Мелинг под крилото си и започват една връзка на тотална доминация. Единият е господар, другият е роб. Слуша изпълнява и мечтае да има този принц. Осанката му, тялото му, усмивката му, силата му и способността тотално да го доминира във всяко едно естество. Тук някъде филмът задълбава в посока тези отношения, които един конвенционално мислещ зрител, няма шанс да разбере. Подобен тип връзка е изпразнена от съдържание. Подобен тип отношения са неразбираеми за праволинейния ум на масовия зрител. Що за връзка и що за влюбване е това, ако насреща не получаваш нищо? Или може би качествения секс и идеята, че не заслужаваш този прекрасен мъж ти стигат? Може би той е твоята награда за нищожеството, което всъщност си? Може би необходимостта да бъдеш доминиран е заключена назад в миналото ти, където обичайно проблемите започват от отсъстващия/проблемен баща? Всички гей-мъже имат проблемен или отсъстващ баща в детството си. Колкото и да е закодирано в тях, развитието на сексуалните им предпочитания за в бъдеще са оформени именно в това търсене на одобрение от мъж, което като дете не са получавали от бащите си. В случаят с героя на Хари Мелинг прозира същия проблем. Само че разбирането за желанието му да бъде в такава връзка и да остане в нея е невъзможно. В нито един момент от „Pillion“ не намерих смисъл този човек да бъде с другия. Той не получаваше любов. Той дори не говореше. Той беше гонен от леглото, гонен от стаята, оставян да спи на килима в стаята на своя господар. Какво по дяволите е това?!

Колкото и да не искам да стигна до сцената на лагера, няма как. Тя е ключова за да натисне спусъка за дълбочината на садо-мазо отношенията, които аз и масовия зрител няма как да проумеем. Що за човек си, ако позволяваш това да се случва  с теб? Къде е достойнството ти, когато си така наведен над тази маса? Какво се случва в душата и съзнанието ти, когато твоя избраник си подаде **я не на твоята уста, докато го чакаш чисто гол на открито, прегърнат върху маса, а на този, които се е превил в съседство до теб, чакайки неговия си господар? Къде е границата на човешката емоция и къде започва дълбочината на нещо друго, което обикновения зрител не може да разбере?

Срещата на героят на Скарсгард с родителите на неговия слуга е брутална. Разговорите, погледите и всичко, което се случва на тази маса превръщат събитията в епохални и изключително неловки.

Достигайки до финалния сблъсък между двамата, някак бях загубил вяра в героят на Мейлинг. Че той е мъртъв от вътре. Че той не чувства. Той няма мнение, не обича себе си, не уважава собственото си същество. Но точно някъде към този финал филмът дава глътка въздух и естественост на събитията. Героят на Хари настоява за любов и се изправя срещу своя господар. Някъде там се подрежда максимата, че всеки роб мечтае само за едно нещо- свобода. И дори тук, това е било истина. Всеки мъж иска да бъде обичан. Всяко човешко същество мечтае за нежност, за ласки, за докосване, за разговори, за усещането да бъде желан и обгрижван. Всеки! Без изключение. Когато научаваме, че и при младият мъж също е така, филмът вече клони към своя естествен завършек.

Изненадата на следващия ден и превръщането на героят на Скарсгард в обичащ и обикновен, може би дори влюбен мъж, е неочаквана. Спокойните разговори, усмивките, закачките, са първи сигнали за възможна химия между двамата. Кулминацията идва в една закачка на ливадата, когато двамата падат и започват да се въргалят, достигайки до заветната целувка. Нещо, което никога преди това не се е случвало във филма.

И някак точно когато „Pillion“ успява да подреди безобразната си история и емоции, той свършва. Изборът за този абсурден финал, поставя финалния пирон в ковчега на този филм, превръщайки го в една огромна каша от емоции, която може би само избрани ще разберат и проумея.

Излизайки от прожекцията реших, че няма да успея да напиша мнение за „Pillion“. Просто не знаех какво и защо чувствам. Изгледал съм твърде много филми и сериали, чувствал съм твърде много, писал съм твърде много. И за глупави и за абсурдни филми. И за малоумни филми. „Pillion“ ме накара да се съмнявам във възможностите си да напиша сносен текст за това, което видях. Чисто и просто, защото в неговия финал продължавах да не мога да си отговоря на въпроса, защо съществува този филм? Каква е неговата цел? Какво е неговото послание?

Възможно е да не съм го разбрал, възможно е да не е достигнало до мен. Но се питам, ако до толкова широко скроен човек, като мен, не е успял да достигне, до кого ли е успял?

„Pillion“ е най-странния филм, който съм гледал в съзнателния си живот. Пишейки думата странен в главата ми изплува паралел с „Човешката стоножка“, който беше странен, но абсурден и непоносим. Този е поносим. Не е абсурден. Но е много страден.

Жалко за пропиления потенциал и още по жалко за тази първа изцяло гей-роля на Александър Скарсгард, която похабява възможностите му по този начин. Можеше да е друго. Можеше да получим, почувстваме и преживеем друго. Можеше „Pillion“ да остане в съзнанието на зрителите. Не и по този начин. Не и при тази реализация.

Колкото и красота да може да има в любовта и секса между двама мъже, в „Pillion“ нямаше нищо красиво. Дори най-красивото нещо в този филм, Александър Скарсгард, бе притъпено и похабено.

Отношенията между двама мъже могат да бъдат красиви, силни и въздействащи. Връзката между двама мъже може да бъде вдъхновяваща. Любовта между двама мъже, може да окриля. „Pillion“ не дава нищо от това.