„La Bola Negra“- мнението на CINEBOOM

Всичко започна някак тихо. По време на кино фестивалите в Кан и Торонто „La Bola Negra“ грабна наградите за режисьор и голямата награда на публиката. След това думите от уста на уста тръгнаха. В последвалите няколко месеца заглавието започна да циркулира усилено в хорското съзнание и световните медии. Филм на Netflix, чиято премиера дори не се е състояла (02.12.2026г.) Въпреки това, той получи кино показ в избрани кина в САЩ и Европа. У нас бе излъчен по време на кино фестивала CINELIBRI, където направи абсолютен фурор, разпродавайки буквално всяка зала, за която бе планирана негова прожекция. Получи 3 извънредни, които СЪЩО бяха разпродадени.

„La Bola Negra“ е с бюджет от едва 15 млн. евро, но вече се позиционира, като третия най-касов филм в историята на Испания. Към момента на публикуване на този материал той вече е донесъл 40 млн. евро приходи . Най- голямата притегателна сила към него е, че вече е сочен за абсолютен фаворит на наградите Оскар през 2027г.

Всъщност това е един монументален, военен епос за нежност и сила, за истинската любов между мъже.

Режисьорското дуо зад проекта, Хавиер Амброси и Хавиер Калво в продължение на 13г. бяха двойка и прекратиха романтичните си отношения именно по време на снимките на „La Bolla Negra“.

Филмът…

По време на прожекцията, на която присъствах и аз, разпродадената зала бе пълна със зрели хора. Баби, дядовци, хора на нашата възраст, двойки мъже и жени, всякакви. Някак имах усещането, че присъствам на прожекция сред интелигенцията на София. Големият въпрос беше дали те осъзнават, какъв филм ще гледат? И дали аз бях готов, за това… което ме очакваше?

„La Bola Negra“ е най-епичния и въздействащ филм, който съм гледал в съзнателния си живот. Няма друго сравнение! Той е прокълнат да се превърне в съвременна класика и да се нареди редом до „Планината Броукбек“. Докато филмът на Анг Лий от 2005г. проследяваше камерната история на двама каубои от 60-те години на миналия век до едно по-различно бъдеще за тях, тук в „La Bola Negra“ имаме цели поколения гей-мъже, чиито истории се преплитат по умопомрачителен начин. Любовта между тях, този забранен плод, никога няма да бъде разбран от хора, които не са я изпитвали. Но ако има шанс дори частичка от това усещане да бъде предадено на зрителя, то това е точно този филм.

„La Bola Negra“ е изключително силен военен епос. Буквално на 5-тата минута след началото, войната в Испания от 30-те години на миналия век ни шамаросва през лицето с такава сила, че суровата жестокост и бруталната агресия на всяко военно действие опъват лицата на зрителите, карайки душите им да се гърчат.

Толкова много безумия крие всяка война. Толкова много безименни жертви, просто хора, тела, които всяка атака оставя след себе си, обагрят земята със своите форми и  цветове. Но тези тела, тези хора са имали съдби, били са част от семейства, нечии синове, нечии бащи, нечии любими. Войната е най-жестокото нещо, на което човечеството е способно и ако един ден успеем да започнем да се вглеждаме в нея и разбираме нейните мащаби, може би ще родим поколение, което да намери начин да я избегне и стопи. В 30-те години на миналия век не е живяло такова поколение. Времето на войната в Испания е изпълнено с ужасяващи сцени, немислима смърт и човешки действия, които пречупени през призмата на съвременния човек са съизмерими само и единствено с … Хитлер!

Федерико Гарсия Лорка е поет, който колкото и да ме е срам да си призная, не познавах преди филма. Първата от трите сюжетни линии- 1932г. е неговата. Момента, преди да бъде убит в Гранада е онази реална, историческа част, върху която режисьорите са стъпили и са създали историята, смесвайки я с художествена измислица. Поемата му – „La Bola Negra“ съществува само на базата на 4 страници ръкопис, случайно намерен и съхранен. Тя разказва за млад мъж, кандидатстващ в казино клуб, който след гласуване с черно и бяло топче бива отхвърлен. Причината е неговата хомосексуалност.

1937г. се срещаме с военнопленник на име Рафаел, който също е действителна личност и любим на Лорка. Неговата история се преплита с тази на войника Себастиан.

2017г. се срещаме със съвременен историк, който се потапя в творчеството на Лорка и неговото наследство.

С изумително скромния си бюджет „La Bolla Negra“ успява да създаде епични, бойни сцени, каквито Холивуд отдавна не прави. Тук не визирам реалните, военни действия, а може би по-скоро последствията от тях и дълбочината на онова, което символизират. Най-голяма сила, най-непоправимо предимство на филма е вплитането на любовта между мъжете сред жестокостите на война, в едни трудни времена и по начин, който да докосва душата, да кара сърцата на онези открити (или не) ЛГБТИ зрители да ликуват и трептят. Режисьорите са създали много силни сцени, които да развинтят въображението, без пошлост и без сексуален подтекст.

Има един миг, в който през 1937г. Себастиан „изследва“ тялото на … може би убития, а може би заспалия Рафаел, с ръка. Този изключително дълъг кадър, в който Себастиан обхожда тялото на Рафаел с дланта си, без да го докосва, без да му подсказва за присъствието си, е зареден с много енергия, много копнеж, желание и чиста човешка емоция, каквато само един мъж изпитвал влечение към друг мъж може да усети. Този кадър крещи със силата на цялата невъзможност на чувствата му, с цялата стаявана болка и желание, с вътрешната борба срещу собствения порив и това, което обществото е готово да приеме.

Един негов поглед към спящия Рафаел и неговият потен врат, дишащ кротко, но някак толкова силен, мъжки и привлекателен, че в погледа на Себастиан крещят тонове копнеж и невъзможност за неговото преглъщане.

Поставяйки двамата мъже от двете страни на барикадата- единият войник, а другия военнопленник, превръща случващото се между тях в толкова, толкова трагично. По онова време, копнеж между такива хора (мъже) е невъзможен. Но може ли нещо невъзможно да спре човешкото сърце?! Можеш ли да кажеш на мислите и душата си- не харесвай? Не желай! Не гледай натам! Това не е правилно! Кой казва, кое е правилно и кое не? Кой диктува на един мъж дали да желае, дали да гледа, дали да докосва? Кой? Или може би по-правилния въпрос е защо?

В хода на историята миговете на абсолютен риск за двамата да бъдат видени, разкрити, рискът Себастиан да бъде „прочетен“, а копнежът му да се превърна в личната му гибел, пулсират на екран и в съзнанието на зрителя непрекъснато. Стремежът му към Рафаел е двигателя на случващото се през 37-ма година, а спусъкът за това е един разговор между него и героинята на Пенелопе Круз в може би най-енигматичната роля в кариерата и. Точно този копнеж е най-красивото нещо в целия филм.

Когато историята напредва и стигаме до сцени, в които разбираме какво предстои и какъв е финалът на всичко, готовността на Себастиан да не изпусне мига, да направи нещо, да се докосне до това толкова съкровено и истинско свое желание, взема връх. Действията и стъпките му качват нивото на риска до точка на кипене. Има един миг, в който света свършва и гибелта е сигурна. Точно тогава режисьорите правят най- удивителния възможен ход, давайки на нашия герой приятел, който да рискува с него. Да не го убие, да не го издаде, да не го съди. Приятел, който да пожелае да го предпази. И когато няколко мига по-късно сякаш нещата ще се уталожат, но мъката ще прекърши Себастиан, се случва най-разкошното, емоционално и същевременно с това болезнено нещо в целия филм. Една среща между Себастиан и Рафаел ще осмисли всичко в онези години. Този разговор между двамата мъже ще извади наяве тяхната уязвимост, дълбоката им същност, тяхната любов и скрити страсти, по толкова деликатен и човешки начин, че зрителя да припознае собствените си страхове и тревоги в тях. Обречеността на тази среща и този разговор са съизмерими с Роуз и Джак на носа на Титаник преди кораба да потъне. Всички знаехме, какво предстои. Всички искахме, те да са заедно и тази любов да продължи, да се задълбочи. Всички! Тук Себастиан и Рафаел са обречени по абсолютно същия начин. Нито времето, нито мястото, нито хората биха позволили такава връзка, такива отношения да се превърнат в нещо. Именно това ги прави трагични и обречени, а тяхната съдба- еквивалент на истинска болка.

В самия финал на историята, когато режисьорите ни водят в посоката на брутален климакс, чувствата вземат връх и онова, в което сме убедени, че ще видим, всъщност не се случва. Онова болезнено нещо, което ще преследва Себастиан през остатъка от живота му, онзи абсурден обрат на съдбата, който ще го постави пред немислим избор, ще превърне кадъра в примка около врата на зрителя, от която няма измъкване. Когато поредица от изстрели отекват едновременно над морския бряг и… почти всички обречени падат, режисьорите дават кинематографично решение на развръзката по начин, който да сгрее душата на зрителя. За да може само миг по-късно да покажат жестокостта на войната и безмилостната, безскрупулна и неконтролируема съвест на военните в онези години.

В месеците след тази сцена ставаме свидетели на напасването на липсващите парчета от пъзела- историята на Себастиан и събитията, довели до онова, което ще отекне в 2017г.

2017г.

Последната сюжетна нишка ни пренася в съвремието и ни сблъсква с млад мъж, който е олицетворение на онова, което Холивуд избягва. Килограмите му са повечко, цветът на кожата му не е друг, начинът по който изглежда и се грижи за външния вид са различни, но някак… не му пука за това, а просто се разхожда без тениска пред камерата показвайки и приемайки себе си такъв, какъвто е. И някъде там идва един неочакван успех за режисьорите. Гледайки този герой в неговата история, две думи непрекъснато пулсираха в съзнанието ми „body positivity“. Хората сме изключително различни. Холивуд е изкривил усещането и възприятието ни за човешка красота. Наложил е стандарти и норми, по които собственото ни съзнание се движи и така определяме дали нещо е красиво или не. Тук в „La Bola Negra“ усещането за „body positivity“ кара зрителя да забрави предразсъдъци и да приеме този пълнокръвен герой с всичките му нюанси. Има една проста сцена на откровен секс между него и партньорът му, която успява да не отблъсне, а някак да е част от живота на всеки. Всички живеем с нашите несъвършенства. Всички имаме някакви кореми, всички имаме несъвършени гърди, на всички ни растат косми и всички сме хора. В сцените с героя през 2017г. филмът успява да приземи възприятията и да обърне перспективата навътре. Към зрителя. Към днешния ден и онова, което сега е ежедневие.

Отношенията с майка му са фрапиращи, но някак човешки, познати. Едно такова, разбито семейство с един липсващ баща и доминираща майка някак запращат сина да търси мъжка ласка и закрила навън, а отношенията им се провалят. Срещите и разговорите между тях ескалират непрекъснато, за да избухнат в онзи сблъсък насред ремонтиращата се къщата. Двамата просто изричат на глас всичко стаявано през годините. То започва да боли, а героите придобиват още по-голяма дълбочина и смисъл.

Залитайки в изследването на семейното минало и тайни, заровени дълбоко в годините назад, нашето момче попада в свят, за който дори не предполага.

Достигайки до големите истини и разкрития и героят и историята изместват фокуса си, превръщайки се в част от голямата картина. В част от силата, болката и любовта на поколения мъже, които са обичали и са били обичани,  а любовта е превърнало животите им в нещо друго.

Колко много любов може да има в мъжкото сърце?! Колко много мъка може да съпровожда живота на един мъж?! Когато чувствата са забранени, когато емоциите и копнежът са в разрез с обществото и времето, в което живеем, тогава хората страдат. Тогава любовта умира.

„La Bola Negra“ дава едни от най-наелектризиращите моменти на истинска, чиста и неподправена любов. Епични мигове сред природата и тихия копнеж на двама мъже са  умело преплетени, а зрителя започва да се пита- защо? Защо не можем да прекрачим прага на приемането? Защо това продължава да е забранено, отхвърляно, неразбирано и съдено? Защо любовта между двама мъже толкова много години по-късно е някак все още там, където е била някога? В килера. Зад затворени врати. Скрита от очите на останалите.

„La Bola Negra“ е урок за това, колко силни могат да бъдат любовта и чувствата между двама мъже. Нито времето, нито хората, нито обществените порядки, нито дебнещата смърт могат да насочат сърцето на един човек, да чувства друго. То принадлежи само на самия него.

А светът, в който живеем, е готов да приеме всички. Да даде възможност на хората  в него да се обичат и бъдат обичани. Той е готов да спре войната. Готов е да приеме. Светът е готов да стане друг. И любовта да се превърна в най-висшата форма на човешко отношение. Защото именно тя движи всички ни напред. Всеки човек се ражда за да обича и бъде обичан. Това търсим и когато най-сетне го намерим, започваме да се опитваме да го задържим и живеем в прегръдките му възможно най-дълго. Както Лорка, както Рафаел, както Себастиан, както нашия герой през 2017г. Както всеки човек живял на тази земя.

Един свят. Двама души. Любов.