На вълната на „Мамник“, неговото участие в „Месец на книгата 4“ и предстоящия сериал-адаптация… появата на „Пермафрост“ пред очите ми бе неминуема. Точно за имения ми ден, същия приятел, подарил ми „Мамник“ ми подари и този роман на автора Васил Попов.
Мнението за „Мамник“ се намира ето тук!
„Пермафрост“ е много различен от „Мамник“. Най-силните моменти от книгата са дълбоко свързани с нейния предшественик и може би там автора, трябва да фокусира своето творческо писане занапред. Васил Попов е шампион, в писането за БЪЛГАРСКО. За природа, за красота, за нашето си, за онова, което познаваме, за онова, което е близо до собствените ни преживявания и познания. Успехът на неговия „Мамник“ се крие именно в чопленето на типично български теми и похвати, които всеки негов читател ще припознае. Неуспехът на „Пермафрост“ се дължи именно на това. Васил се е опитал да остави българското някак по-встрани и да потопи читателя в един далечен свят, да налее своята история с небългарски герои, които не говорят на български език и да развие митология за племена и демони, които са ужасно далечни и непознати за българския читател.
И някак ако си прочел „Мамник“ и преминеш към следващия роман на същия автор, си мислиш (или поне ти се иска) да преживееш същите емоции. Или поне сходни такива. Васил Попов обаче се опитва яростно да се дистанцира от предходния роман и изгражда новата митология по съвсем различен начин. За някои може би той ще бъде успешен. За масовия читател, това е невъзможно.
Васил е ровил много фактология за изграждането на своята основа. Южна Америка, пътят до Антарктида, особеностите на ледения континент, места, начини за оцеляване, плаване до там, поведение на изследователите, защитни облекла, екипировка… Това са теми и елементи, които не се знаят просто ей така. За да ги знаеш, за да ги разбираш, със сигурност си прекарал нужното време изследвайки и изучавайки ги. И тук се крие един от първите проблеми. На същия принцип неговите читатели не ги познават. Не ги разбират. И е много трудно да си ги представят или задълбаят в тях. За това тази част от книгата губи много от вниманието на читателя.
Действието в „Пермафрост“ е изключително мудно и двуизмерно. Имаме 1 кораб напът за Антарктида и едни учени на континента, които се придвижват от точка А до точка Б. 2/3 от романа са изпълнени с тези две действия и тяхното разводняване. Васил Попов е еколог по образование и това много личи в „Пермафрост“! Страстта му към природата, животните и начина, по който той ги представя в своите романи, показват много любов и разбиране. Тук в тази книга той се опитва да вдъхне сила и красота на безкрайната белота на ледения континент и неговото може би опияняващо очарование. И това от своя страна е нож с две остриета. Хората имат непоносимост към студа. За това зимите, печките, дебелите дрехи и мръзнещите ръце са нещо, което не е по вкуса на повечето. Онези, които биха потънали в безкрайната заснежена повърхност, биха влезли в ледена пещера, биха ходили по замръзнал зъбер и биха забивали пикелите по леден водопад, са малко. Те са ценители. Те са онези, за които това значи нещо повече от това да си с правилното облекло и да ти е бяло пред очите.
Васил Попов се опитва да изгради едно романтично увлечение между главния герой, българин и една от ключовите героини, която не е българка. Емоционалната тежест на нейното минало и дори настояще много лесно я превръщат в лесна за запомняне и обикване. В хода на историята обаче автора някак забравя силата на този герой и го оставя да тлее някъде на заден план. В началото и към средата на книгата Нереа е може би на-любопитния персонаж, който от там насетне започва да отстъпва и да дава поле за изява на българите, ужасите, свръхестественото и митологията. Отношенията и с Кузман са изключително деликатно разработени и подложени. Но до там свършва всичко. Там няма затвърждаване, няма кулминация, няма любов. Дори и да има, тя е останала някъде дълбоко в съзнанието на автора, който ги е създал.
Към финала на историята има една изключително емоционална сцена между тях двамата, но тя е като синигер, насред замръзналата шир на Антарктида.
Изключително протяжната централна част на книгата някак задължават наличието на силен финал и смислена развръзка. Когато наближаваме прословутата „Кървава пещера“ и става ясно на къде върви всичко, някак равнодушието се възцари в душата ми със замах. Никога не съм си мислил, че кървавата пещера е такава, защото в нея има кръв или извира кръв или нещо подобно. Не! От първото споменаване си мисля, че там има някакво съвсем нормално, научно обяснение за червения цвят за който се говори. Ако Васил Попов си е мислил, че читателят ще очаква кървища… може би не познава съзнанието на съвременния човек. Колко много той е гледал и чел за неща наричани с помпозни епитети, които в последствие получават съвсем логично и нормално обяснение. Неговата пещера не е по-различна.
Финалното действие на романа, преди неговата развръзка е най-голямото разочарование, което автора успява да ни даде. Митологията на племената, техните чудовища и демони са прекрасно представени , но в този момент читателя вече е изключително равнодушен. Времето и усилието прекарани в четене и устискване за ДА СТИГНЕШ развръзката, не се овъзмездяват. Разплата няма. Това, което авторът дава е един свръхестествен бъркоч, който може би в неговите очи е сработил, но за средноинтелигентния читател, това обезсилва реализма и красотата на видяното/преживяното преди това.
Не ме разбирайте погрешно, книгата дава наченки за свръхестествено и необяснимо през цялото време. Но фокусът не е в него. Фокусът е в хората, в локацията, в мистерията на изчезналия брат… От общочовешка гледна точка авторът не се справя дори с мотивацията на главния герой. 26г. са изминали от изчезването на брат му. Семейството му е спряло да го търси. Полицията. Близките. Сестра му дори. Всички са спрели да го търсят и са се примирили с реалността- него го няма. И може би никога няма да се върне. Но не и нашия Кузман. 26 години е ужасно много време. Това е време, което смело се доближава до половин човешки живот. В това време човек се примирява с всичко. Загуби се преживяват. Любими хора се „пускат“ за да почиват в мир. Животът продължава и ние улисани в него, продължаваме понякога да си спомняме за онези, които сме загубили по пътя. Кузман НИКОГА не е „пуснал“ своя брат. НИКОГА не се е примирил с неговото изчезване. И въпреки, че не го е търсил, сега отива на другия край на света, заради една бележка в апартамента му. Бих задал хиляди въпроси за мотивацията на това действие, но ще ги спестя. В крайна сметка без него, няма да има история.
Въпреки неосъществилата се развръзка и неудовлетвореността на читателя, „Пермафрост“ дава две брутални сцени, които ще оставят дълбок отпечатък върху онзи, който ще ги прочете. И двете са свързани с това, в което Васил Попов е най-добър. Българското. По нашите земи. В нашите гори. Нашите планини. Сред нашата природа. Нашите привички.
Сцената с малката Ралица и майка и в планината. Пътят през природата и нейната красота. Споменаването на обядът им- топъл хляб, баница, домати, краставици… все неща, с които българите свързват своето детство. Онези простичките неща. Храната на нашите майки и бащи. Проста, вкусна и истинска. Завита в кърпа. Покрита с вестник. Не „кордон бльо“ и не пай от морските дарове с щрудел от малиново парфе. Буркан домашно кисело мляко и съзнанието на читателя е там. На правилното място. И точно тази сцена и случилото се в нея на няколко пъти успя да ме същиса и предизвика в съзнанието ми въпроса „Колко по-безумно и напрегнато може да стане?!“ И то става. И после пак си го задавам. И сцената отново качва нивото. И после пак си го задавам, и сцената избухва с нова сила! УАУ! Много болен мозък, в най-добрия смисъл на думата, трябва да бъдеш, за да ПРИЧИНИШ на едно дете това. Емоционалната сила на това Ралица да гледа случващото се под дървото без да може и без да знае как да му помогне, е стъписваща. Натягането на събитията след това успяват да издигнат сцената до истинска лудост и безобразие, каквито Васил Попов е успявал да ни даде в „Мамник“ много пъти.
Втората сцена е успешна и въздействаща отново, поради своята локация. България. Българска природа и място, което читателя лесно да разпознае. Това качване на Кузман и дядо му по скалата е изпълнено с напрежение от самото начало. Когато се случва това, което се случва и детето изпада в неописуема ситуация, отново Васил Попов успява да вкара нюанс в своята история, който да превърне неговия момент в кинематографичен епос. И двете сцени си ги представих на екран. И двете сцени си ги представих изиграни пред очите ми. И двете сцени ме накараха да се влюбя отново в способностите на този автор да работи с българското. И двете сцени ме накараха да се влюбя в обичта му към природата и нейната красота.
В своя финал Васил Попов отново залага на това, което му донесе успех в „Мамник“. Силата на тук и сега. Че само настоящето е онова, което е сигурно. Какво ще е утре, продължава ли животът? Как? Ще ни има ли нас, ще ги има ли близките ни? Нико не знае. В тази финална сцена има загатване на едно възможно зло, което тегне над утрешния ден. Има много разкрития и проумяване на липсващите парченца от пъзела от „Кървавата пещера“. В тази финална сцена има сигнали за черни дни напред.
Не тук. Не сега. Кузман, Нереа, Ралица, Филип и останалите са тук и сега. Живи и здрави. Преживяли безумието на един сблъсък, който много трудно можем да си представим или обясним.
И може би в това е голямата сила от края и на двете книги на Васил Попов. Трябва да живеем в настоящето. Сега. Трябва да се научим да пускаме миналото да си отива и да не се страхуваме от бъдещето. Защото миналото е необратимо. Бъдещето е несигурно. А всичко което имаме е тук и сега.
За това – него го обичаме. Нека му се насладим. Нека го изживеем така, сякаш не е било и няма да бъде. Но случващото се точно в този момент, никой не може да ни го отнеме. Този миг е само под наш контрол. И в него е събрана цялата сила на човека.




