Издателство Ибис представя „Домашен фронт“ от Кристин Хана
Всички бракове имат своята точка на пречупване.
Всички семейства носят рани.
Всички войни имат своята цена…
Kакто много други двойки, Майкъл и Джолийн Заркадес трябва да се справят с натиска на ежедневието – деца, кариера, сметки, задължения – дори когато дванайсетгодишният им брак се разпада.
Джолийн е военен пилот и е изпратена на мисия, в която попада в истинска опасност, а Майкъл, адвокат по наказателни дела, остава у дома, неподготвен да бъде самотен родител на двете им момичета.
Като майка, за Джолийн е мъчително да напусне семейството си, но като войник тя винаги е знаела истинското значение на дълга. В писмата си до дома тя рисува розова картина на живота си на фронта, за да предпази близките си от истината. Но войната ще промени Джолийн по начини, които никой от тях не е могъл да предвиди.
А когато трагедията настъпва, Майкъл трябва да се изправи срещу най-големия си страх и да води собствена битка за всичко, което има значение за семейството му.
Едновременно дълбоко честен поглед към съвременния брак и драматично изследване на цената, която войната налага върху едно обикновено семейство, „Домашен фрoнт“ е история за любов, загуба, героизъм, чест и в крайна сметка – надежда.
Кристин Хана е автор на 22 романа, бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Юрист по образование, тя живее със сина и съпруга си в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и на Хаваите. Носителка е на много номинации и награди на Асоциацията на писателите на романси на Америка и на списание „Романтик Таймс“. Романът ѝ „Славея“ (преведен на 43 езика ) е избран от читателите за Книга на годината (2015) в Goodreads Choice Awards.
Откъс
ПРОЛОГ
1982 г.
Според нея някои семейства бяха като добре поддържани паркове, с лехи с красиви нарциси и високи дървета с пищни корони, които предлагат отдих от лятното слънце. Други – и тя знаеше това от личен опит – бяха бойни полета, кървави и мрачни, осеяни с шрапнели и части от човешки тела.
Може и да беше само на седемнайсет, но Джолийн Ларсен вече познаваше войната. Беше израснала насред неуспешен брак.
Най-зле беше на Деня на Свети Валентин. В дома ѝ винаги витаеше опасност, но на този ден, когато по телевизията вървяха реклами с цветя, шоколадови бонбони и сърчица от червен станиол, любовта ставаше оръжие в нехайните ръце на нейните родители. Започваше се с пиене, разбира се. Винаги. Чаши с бърбън, които се пълнеха отново и отново. Това беше началото. После идваха крясъците, плачът, хвърлянето на предмети. С години Джолийн питаше майка си защо не го напуснат – баща ѝ, – защо не се измъкнат през нощта. А майка ѝ винаги отговаряше едно и също: Не мога. Обичам го. Понякога тя плачеше, докато изричаше тези ужасни думи, друг път горчивината ѝ беше осезаема, но накрая вече нямаше значение как звучи; имаше значение само трагичната истина за нейната несподелена любов.
На долния етаж някой изпищя.
Сигурно е мама.
После се чу трясък – нещо голямо беше запратено в стената. Врата се затръшна. Сигурно това беше баща ѝ.
Той излезе от къщата разярен (като всеки път) и затръшна вратата след себе си. Щеше да се върне на другия ден или на по-следващия, когато му свършеха парите. Щеше да се промъкне в кухнята трезвен и разкаян, смърдящ на алкохол и цигари. Майка ѝ щеше да се втурне разплакана към него и да го прегърне. О, Ралф… изплаши ме… съжалявам, дай ми още един шанс, моля те, знаеш колко много те обичам…
Джолийн тръгна през своята мансардна стая със скосен таван, като се привеждаше, за да не си удари главата в грубите подпорни греди. Единствената светлина тук идваше от крушка, висяща от гредите като последния зъб в устата на старец, хлабав и ненадежден.
Тя отвори вратата и се ослуша.
Беше ли свършило?
Тръгна по тясното стълбище, което проскърцваше под краката ѝ. Откри майка си в дневната, свлечена на дивана, от устата ѝ висеше димяща цигара „Кемъл“. Пепелта се сипеше в скута ѝ. Подът беше осеян с остатъците от скандала: бутилки, пепелници и парчета от счупени чаши.
Само преди няколко години Джолийн щеше да се опита да успокои някак майка си. Но беше станала по-студена след твърде много нощи като тази. Сега вече беше изтощена от драмата на брака на родителите си. Нищо така и не се промени и Джолийн беше тази, която трябваше да разчисти сега. Тя мина внимателно покрай стъклата по пода и клекна до майка си.
– Ще взема това – рече изморено, дръпна горящата цигара от устата ѝ и я сложи в пепелника на пода.
Майка ѝ вдигна тъжните си очи, бузите ѝ бяха мокри от сълзи.
– Как ще живея без него?
И сякаш в отговор вратата се открехна. Студеният нощен въздух нахлу в стаята и донесе аромата на дъжд и борове.
– Той се върна! – Майка ѝ я избута настрани и хукна към кухнята.
– Обичам те, скъпи, съжалявам – чу я Джолийн да казва.
Джолийн се изправи бавно и се обърна. Родителите ѝ пак се прегръщаха, като на кино, от онези прегръдки, запазени за любовници, които се събират отново след война. Майка ѝ се беше вкопчила отчаяно в баща ѝ и стискаше карираната вълна на ризата му.
Баща ѝ се олюляваше пиянски така, сякаш само тя го поддържаше прав, но това беше невъзможно. Защото той беше огромен мъж, висок и широкоплещест. Ръцете му бяха като подноси. А майка ѝ бе крехка и бледа като яйчена черупка. Джолийн бе наследила високия си ръст от него.
– Не можеш да ме изоставиш – плачеше майка ѝ, завалвайки думите.
Баща ѝ извърна очи. За част от секундата Джолийн видя болката в тях – болка, и нещо по-лошо, срам, загуба и разкаяние.
– Трябва да пийна – рече той със загрубял от годините пушене на цигари без филтър глас.
Хвана майка ѝ за ръката и я повлече през кухнята. Замаяна, но нелепо ухилена, тя пристъпваше след него, без да забелязва дори, че е боса.
Едва когато той отвори задната врата, Джолийн осъзна.
– Не! – извика тя и хукна след тях.
Отвън беше февруарска нощ, студена и тъмна. Дъждът се сипеше по покрива и се стичаше на ручеи от стрехите. Пикапът на изплащане на баща ѝ, единственото, за което наистина му пукаше, се издигаше като огромно черно насекомо на алеята. Джолийн изтича на дървената веранда, спъна се в една верига за трион и едва запази равновесие.
Майка ѝ спря пред вратата на пикапа и се обърна към нея. Мократа ѝ от дъжда коса полепваше по хлътналите бузи, а спиралата на миглите ѝ се беше разтекла. Тя вдигна бледата си трепереща ръка и ѝ помаха.
– Не стой на дъжда, Карън – извика баща ѝ, а майка ѝ веднага се подчини. След секунда и двете врати се затръшнаха. Пикапът даде на заден, обърна към пътя и потегли.
И Джолийн отново остана сама.
Четири месеца, помисли си тя унило. Само след четири месеца щеше да завърши гимназията и вече можеше да напусне дома си.
Дом. Каквото и да означава това.
Но какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? Нямаше пари за колеж, а родителите ѝ винаги намираха това, което беше спестила от работата си, и го „вземаха назаем“. Тя нямаше пари дори за първия месечен наем.
Не знаеше колко дълго е стояла там. Мислеше, тревожеше се, гледаше как дъждът превръща алеята в кал. Знаеше само, че по някое време видя някакъв невъзможен, неземен цветен проблясък в нощта.
Червен. С цвета на кръв, на огън и на загуба.
Когато полицейската кола спря в двора, тя не беше изненадана. Изненада се от това, което почувства, когато научи, че родителите ѝ са мъртви.
Изненада се от това колко силно се разплака.
Глава 1
Април 2005 г.
На четиресет и първия си рожден ден, както всеки друг ден, Джолийн Заркадес се събуди преди изгрев. Внимателно, за да не я усети спящият ѝ съпруг, тя стана от леглото, облече дрехите за тичане, върза дългата си руса коса на опашка и излезе.
Беше красив пролетен ден със синьо небе. Сливите покрай алеята бяха нацъфтели. Розовите цветове се рееха над наситенозеленото поле. От другата страна на улицата заливът бе дълбоко яркосин. Високите, покрити със сняг върхове на планината Олимпик се издигаха величествено в небето.
Идеална видимост.
Тя тича по крайбрежния път точно три мили и половина и после обърна към дома. Когато стигна на алеята, лицето ѝ беше зачервено и дишаше тежко. На верандата мина между различните дървени и ракитени мебели и влезе в къщата, където се носеше наситеният, примамващ аромат на френско кафе, примесен с острата нотка на дим от дърва.
Първото, което направи, бе да включи телевизора в кухнята на канала на Си Ен Ен. Наля си кафе и зачака нетърпеливо новините за войната в Ирак.
Тази сутрин нямаше информация за тежки сражения. Нямаше войници – или приятели, – загинали през нощта.
– Слава богу – прошепна тя и отнесе кафето си на горния етаж, като мина покрай стаите на дъщерите си към своята. Още беше рано. Може би щеше да събуди Майкъл с дълга, бавна целувка. Покана.
Колко време беше минало, откакто не се бяха любили сутрин? Всъщност откога не се бяха любили? Не можеше да си спомни. Рожденият ѝ ден ѝ се струваше много подходящ ден да промени това. Отвори вратата.
– Майкъл?
Голямото им легло беше празно. Неоправено. Черната тениска на Майкъл – с която беше спал – беше смачкана на пода. Тя я взе и я сгъна внимателно три пъти, преди да я прибере.
– Майкъл? – извика отново и отвори вратата на банята. Оттам излетя пара, която замъгли зрението ѝ.
Всичко беше бяло – плочките, тоалетната чиния, плотовете. Стъклената врата на душкабината беше отворена и разкриваше празната ѝ вътрешност. Една влажна кърпа беше хвърлена небрежно на стената на ваната, за да съхне. Огледалото над мивката бе замъглено от парата.
Сигурно вече беше слязъл долу, вероятно в кабинета си. Или пък планираше някаква малка изненада за рождения ѝ ден. Преди правеше такива неща…
След бърз душ тя среса дългата си влажна коса, после я уви на кок на тила си и се вгледа в огледалото. Лицето ѝ – като всичко в нея – беше силно и ъгловато: имаше високи скули и гъсти кафяви вежди, които подчертаваха широко поставените зелени очи, а устата ѝ беше широка, но не прекалено. Повечето жени на нейната възраст носеха грим и си боядисваха косата, но Джолийн нямаше време за такива неща. Беше си добре и с пепелявозлатистата руса коса, която потъмняваше леко от година на година, и с малките бръчици, които бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на очите ѝ.
Облече пилотския гащеризон и отиде да събуди момичетата, но и техните стаи бяха празни.
Те вече бяха в кухнята. Дванайсетгодишната ѝ дъщеря Бетси помагаше на четиригодишната си сестричка Лулу да седне до масата. Джолийн целуна Лулу по пухкавата розова бузка.
– Честит рожден ден, мамо – казаха двете в един глас.
Тя внезапно усети силна, пламтяща обич към тези две момиченца и към живота си. Знаеше колко ценни са такива моменти. И как иначе, след начина, по който беше израснала? Тя се обърна усмихната към дъщерите си, всъщност сияеща от щастие.
– Благодаря, момичета. Днес е прекрасен ден да навършиш четиресет и една.
– Толкова си стара – рече Лулу. – Сигурна ли си, че си толкова стара?
Джолийн се засмя и отвори хладилника.
– Къде е баща ви?
– Той вече излезе – каза Бетси.
Джолийн се обърна.
– Наистина ли?
– Наистина – рече Бетси, като се взираше в нея.
