След дълго отсъствие от книжарниците на родния пазар се завръща обичаният роман „Историкът“ от американската писателка Елизабет Костова, за която България е втори дом.

Преведен на над 40 езика, дебютният роман на писателката се превръща в съвременна класика от световен мащаб, продала милиони копия за близо двадесетте години от написването си. Комбинирайки различни жанрове – като готически, приключенски и исторически роман, „Историкът“ представя нов литературен прочит на легендата за емблематичния граф Дракула и неговото безсмъртие.

У нас новото издание на романа излиза със специален предговор от писателката и основател на фондация за подкрепа на творческото писане в България „Елизабет Костова“, в който тя разкрива възхищението си от държавата, срещнала я с любовта и вдъхновила творчеството ѝ.

А историята, драги мой, злощастни приемнико, започва ето така:

Късно вечер, докато се рови из библиотеката на баща си, едно 16-годишно момиче открива стара книга с избеляла кожа и купища пожълтели писма с неясен подател. Върху две от страниците на книгата тя открива гравюра на дракон с разперени крила и една-единствена дума, изписана с готически шрифт: Drakulya. И така започва вълнуващо приключение назад към миналото на баща ѝ и мистериозното изчезване на майка ѝ, преплетени с невъобразимо зло, дебнещо от дълбините на историята.

Неразривно свързани със загадъчната съдба на кръвожадния румънски владетел Влад Цепеш, чието варварско управление стои в основата на легендата за Дракула, писмата ще отведат младата жена по следите на мистерия, за която поколения историци рискуват репутацията и здравия си разум.

Какво общо има легендата за Влад Цепеш със съвременния свят? Възможно ли е мистичният Дракула наистина да съществува и век след век да преследва враговете си?

В шеметно търсене на точната локация, където се намира гробът на прословутия владетел, младата жена ще се запъти към Румъния, Турция, Унгария и дори България, за да открие, че кървавото мастило на злото не се изличава лесно от лицето на света.

„Нито една книга не умира от естествена смърт и всяка книга желае да живее отново“, пише Елизабет Костова към новото издание на това зловещо и хипнотично приключение, в което факти и фантазия, история и настояще се преплитат в безмилостно напрегнат разказ.

Прекарвайки читателя през стари европейски църкви, манастири и библиотеки, разлиствайки древни пергаменти, отдавна забравени карти и книги, „Историкът“ е исторически трилър на пълни обороти, който ще ви смрази и развълнува с атмосферичния си език.

Из „Историкът“ от Елизабет Костова

ПЪРВА ГЛАВА

През 1972 г. бях на шестнайсет години и баща ми смяташе, че съм малка, за да го придружавам при дипломатическите му мисии. Той се чувстваше по-спокоен, когато седях внимателно в час в международното училище в Амстердам; по онова време седалището на фондацията му беше там и градът беше мой дом толкова отдавна, че почти бях забравила предишния ни живот в Съединените щати. Сега ми се струва странно, че съм била толкова послушна тийнейджърка, докато останалата част от моето поколение експериментираше с наркотици и протестираше срещу империалистическата война във Виетнам, но аз бях израсла в така добре защитен и уединен свят, в сравнение с който академичният живот на зрелите ми години изглежда същинско прик-лючение. Като начало, нямах майка и двойното чувство за отговорност на баща ми умножаваше грижите му към мен, които при други обстоятелства може би нямаше да бъдат толкова всеотдайни. Майка ми умряла, когато съм била бебе, преди баща ми да основе Центъра за мир и демокрация. Татко никога не говореше за нея и мълчаливо извръщаше глава, ако почнех да питам; така още като малка разбрах, че за него темата беше твърде болезнена. Вместо това той сам чудесно се грижеше за мен и ме обграждаше с всевъзможни гувернантки и икономки – когато ставаше въпрос за моето възпитание, парите не бяха проблем, макар че всекидневието ни бе съвсем скромно.

Последната икономка беше мисис Клей, която се грижеше за тясната ни градска къща от XVII в. на канала Раамграхт, в сърцето на стария град. Всеки ден мисис Клей ме посрещаше на вратата след училище и изпълняваше ролята на родител, когато баща ми пътуваше, а това се случваше доста често. Тя беше англичанка, по-възрастна от майка ми, умело въртеше четката за прах, но трудно общуваше с тийнейджъри; понякога, като гледах пресъстрадателната ѝ, зъбата физиономия отсреща на масата, усещах, че мисли за майка ми, и я мразех. Когато баща ми отсъстваше, красивата къща кънтеше празна. Нямаше кой да ми помогне с алгебрата, никой не се възхищаваше на новото ми палто и не ми казваше да дойда да го прегърна, никой не се изненадваше колко съм пораснала. Когато се връщаше от поредното място, което за мен беше само име на европейската карта, окачена на стената в трапезарията, баща ми носеше мириса на чужди земи и други времена, дъх на непознати подправки и изтощителен път. Прекарвахме ваканциите в Париж или Рим, като усърдно изучавахме забележителностите, които според баща ми трябваше да видя, а аз мечтаех за другите места, където той изчезваше сам, за онези непознати древни земи, където никога не бях стъпвала.

Докато го нямаше, ходех на училище и обратно вкъщи хвърлях с трясък учебниците си на лакираната холна маса. Нито мисис Клей, нито баща ми ме пускаха да излизам вечер, освен по изключение на някой внимателно проверен филм и с внимателно проверени приятели, а аз – за собствено удивление след толкова години – никога не се опълчих срещу тези правила. Така или иначе, обичах самотата; тя беше средата, в която бях отрасла, там плувах в свои води. Бях отлична в училище, но не и в социалния си живот. Връстничките ми ме ужасяваха, особено нахаканите момичета от нашия дипломатически кръг с циничните си приказки и вечната цигара в ръка – сред тях все се страхувах, че роклята ми е прекалено дълга или твърде къса или че въобще съм се облякла идиотски. Момчетата си оставаха за мен пълна загадка, макар че в мечтите ми смътно се промъкваха мъже. Всъщност бях най-щастлива сама в библиотеката на баща ми – просторна и великолепна стая на първия етаж на нашата къща.

Някога библиотеката на баща ми сигурно е служела за всекидневна, но той сядаше там само за да чете, и смяташе, че е по-важно да имаш голяма библиотека, отколкото просторен хол. Отдавна ми беше разрешил да използвам книгите му. Докато го нямаше, с часове пишех домашните си на махагоновото бюро или преравях лавиците, които опасваха стените. По-късно разбрах, че баща ми или беше позабравил какво има на най-горния рафт, или по-вероятно беше сметнал, че никога няма да успея да го достигна; но така или иначе веднъж късно вечерта свалих от библиотеката не само превода на Кама Сутра, но и една още по-стара книга и плик с пожълтели книжа.

Дори сега не знам какво ме накара да ги смъкна от рафта. Вниманието ми обаче беше властно приковано от илюстрацията в средата на книгата, от понеслия се мирис на стара хартия, както и от откритието, че книжата са всъщност лични писма. Знаех, че не бива да разглеждам личните вещи на баща ми, нито на когото и да е, страхувах се, че мисис Клей може внезапно да изникне, за да избърше прахта от идеално чистото бюро, и сигурно затова се озърнах през рамо към вратата. Не се сдържах и прочетох първия абзац от най-горното писмо, изправена край библиотеката, държейки го за няколко минути в ръцете си.

12 декември 1930 г.

Тринити Колидж, Оксфорд

 

Драги мой, злощастни приемнико,

Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявам отчасти самия себе си, защото, щом държиш това в ръцете си, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би – още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник – и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера – може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.