Младото българско издателство Benitorial има удоволствието да ви представи трета книга от авторката на „Удавниците“ и „Зимните хора“ Дженифър Макмеън – „Поканените“
Авторката се завръща в горите на Върмонт, за да разкаже смразяваща призрачна история за обитавана от духове къща, която все още не е построена…
Хелън и Нейт решават да започнат начисто – обръщат гръб на шумния град и се захващат сами да създадат къщата на мечтите си насред зелените гори в малкото спокойно градче Хартсбъро. Но парцелът земя, който са купили, буди страх у местните жители заради ужасяваща легенда.
Преди почти цял век на същото това място е живяла Хати Брекънридж – жена, която е била обесена заради подозрения в практикуване на вещерство. Никой никога повече не видял дъщеря ѝ Джейн, а слуховете, че в тресавището броди разяреният дух на убитата жена, се носят и до ден днешен.
Хелън, бивша учителка по история, е погълната от местната легенда и започва да издирва и вгражда в къщата им специални предмети, свързани с историята на Хати и останалите три поколения жени Брекънридж, които също са намерили смъртта си по съмнителен начин.
Но с напредването на строежа къщата се превръща в място със злокобна сила – нов дом, сега обитаван от духове, който подмамва собствениците си и техните съседи към невъобразима опасност.
За автора
Кралицата на страшните истории Дженифър Макмеън е автор на повече от десет романа. Тя е писала за духове, серийни убийци, шейпшифтъри, ужасяващи изворни басейни.
Вълнува я писането за необиснимото, за тъмните сили, за страховете, които ни държат будни през нощта, за начина, по който миналото винаги преследва настоящето. Споделя, че докато е учила „Творческо писане“ в колежа, всички ѝ повтаряли: Пиши за това, което познаваш. Но през годините е успяла да развие собствена мантра, според която живее и твори. Тя е изписана дори в татуировка на китката ѝ: Пиши за това, което те плаши.
Живее във Върмонт (в стара викторианска къща на хълм, от която те побиват тръпки) с партньорката си Дреа и дъщеря им Зела. Когато не пише, се отдава на изучаване на мрачните върмонтски гори и издирването на обладани места – истински и въображаеми.
Макмеън има дарбата да създава зловеща атмосфера и да оставя страховити внушения в съзнанието на читателите. Тя умее да вплита легенди и истории в тъканта на истинския живот.
– Kirkus Reviews
Макмеън отново доказва, че съвременната история за духове е повече от просто нещо, което се случва в мрака. Тя се крепи на реалността, развива се бавно и постепенно достига до връхна точка на ужас, който се усеща истински, а често и личен, както в „Поканените“.
– Minneapolis Star Tribune
Независимо дали вярвате в духове, този отличен трилър на Макмеън гарантирано ще прикове вниманието ви.
– Publishers Weekly
Майсторска интерпретация на класическата история за обитавана от призраци къща.
– Booklist
Книгите на издателство Benitorial могат да бъдат закупени на едро от офиса на „Десет музи“, книжна борса „Болид“, ет. 2 и от офиса на „Сиела“, книжна борса „Сиела“.
ОТКЪС
ХАТИ БРЕКЪНРИДЖ
19 МАЙ 1924 ГОДИНА
Всичко беше започнало, когато Хати беше малка.
Беше имала платнена кукла с порцеланова глава на име Госпожица Фентуиг. Госпожица Фентуиг ù разказваше разни неща – неща, които Хати нямаше как да знае, неща, които Хати всъщност не искаше да чува. Усещаше го дълбоко вътре в себе си, така, както беше усещала всичко през целия си живот.
Нейната дарба.
Нейното проклятие.
Един ден Госпожица Фентуиг ù каза, че бащата на Хати ще загине, ще бъде ударен от гръм и че Хати не можеше да направи нищо по въпроса. Хати се опита да предупреди татко си и майка си. Каза им точно какво беше казала Госпожица Фентуиг.
– Глупости, дете – отвърнаха те и я пратиха да си легне без вечеря, защото говореше такива ужасни неща.
Две седмици по-късно баща ù беше мъртъв. Ударен от гръм, докато прибираше коня си в обора.
След това всички започнаха да гледат странно Хати. Взеха ù Госпожица Фентуиг, но Хати продължи да чува гласове. Дърветата ù говореха. Камъни, реки и малки лъскави зелени бръмбари ù говореха. Казваха ù какво предстоеше.
Притежаваш дарба – ù казваха гласовете.
Но Хати не беше на същото мнение. Не и отначало. Не и докато не се научи да я контролира.
Сега, днес, гласовете крещяха предупреждение.
Отначало беше шепотът на тръстиките и папурите, които растяха в западния край на блатото – звук, който други щяха да чуят само като търкането на сухите стъбла едно в друго от вятъра, но за нея те образуваха хор от гласове, умоляващи и отчаяни: Идват за теб, бягай!
Говореха не само растенията. Гарваните гракаха настоятелно, дрезгаво предупреждение. Жабите по края на блатото квакаха гърлено: Бързай, бързай, бързай!
В далечината кучета лаеха, виеха: глутница кучета, които се приближаваха, идваха за нея.
А после се чуха стъпки, един-единствен човек се приближаваше тичешком по пътеката. Хати беше пред къщата им с брадва в ръце, цепеше дърва за огъня. Хати обожаваше да цепи дърва: да усеща силата на ударите, да чува пращенето, когато острието се удряше в дървото и го разцепваше право в сърцето. Сега вдигна брадвата отбранително и зачака.
– Джейн? – извика, когато видя, че дъщеря ù изскочи от гората, разрошена и с обезумели очи. Синята ù рокля на цветя беше скъсана. Хати беше ушила роклята сама, както шиеше всичките им дрехи, на старата шевна машина с педал на майка си, от плат, поръчан от каталога на магазин „Сиърс Роубък“. Понякога Хати му отпускаше края и им купуваше рокли от каталога, но никога не бяха толкова удобни или трайни, колкото тези, които тя шиеше.
Хати свали брадвата.
– Къде беше, момиче? – попита тя дъщеря си.
Беше учебен ден, но Хати беше забранила на дъщеря си да ходи на училище. И последното, което знаеше, беше, че Джейн събираше подпалки в гората.
Джейн отвори уста, за да заговори, да каже, но сякаш не успяваше да накара думите да излязат.
Вместо това се разплака.
Хати остави брадвата си и обгърна с ръце треперещото тяло на Джейн.
Тогава подуши пушека по роклята на Джейн, в разрошената ù коса.
Дори пушекът ù говореше, разказваше злокобна история.
– Джейн? Какво е станало?
Джейн бръкна в джоба на роклята си, извади кутия кибрит.
– Направих нещо лошо – каза.
Хати я отблъсна, стиснала здраво ръцете ù, вгледа се в лицето ù. Цял живот Хати беше тълкувала съобщения и знаци, беше предсказвала бъдещето. Но собствената ù плът и кръв, дъщеря ù – нейният ум беше затворен за Хати. Открай време беше така.
– Кажи ми – каза Хати, въпреки че не искаше да знае.
– Мамо – рече Джейн през сълзи. – Съжалявам.
Хати затвори очи. Кучетата се приближаваха. Кучета и мъже, които викаха, бягаха през гората и оставяха разруха след себе си. На Хати винаги ù се беше струвало странно, че мъже, които цял живот се бяха движили в тази гора, бяха ловували в нея, можеха да се движат толкова тромаво, неграциозно, без дори следа от уважение към живите същества, които тъпчеха.
– Какво ще правим? – Джейн изглеждаше бледа и малка, много по-малка от дванайсетте си години. Така действа страхът на хората: стопява ги, прави ги малки и слаби. Хати се беше научила през годините да слага собствените си страхове в кутия в дъното на ума си, да се изпъчва смело, да проявява издръжливост срещу всякакви врагове, които можеха да се появят.
– Ти ли? Ти ще отидеш да се скриеш в зимника на мястото на старата къща.
– Но там долу има паяци, мамо! И плъхове!
– Паяците и плъховете са най-малката ни грижа. Те няма да ти сторят зло.
За разлика от мъжете, които идват сега – помисли Хати. – Мъжете, които са наблизо. И се приближават още повече. Ако се заслушаше, чуваше гласовете им, виковете им.
– Мини за по-пряко през гората и отиди на старото място. Слез в зимника и залости вратата. Не отваряй на никого.
– Но, мамо…
– Тръгвай веднага. Тичай! Аз ще дойда да те взема. Ще ги заблудя, а после ще се върна. Ще се върна за теб, Джейн Брекънридж, кълна се. Не отваряй вратата на землянката на никого освен мен. И освен това, Джейн?
– Да, мамо?
– Не се страхувай.
Сякаш можеше да е толкова лесно. Сякаш човек можеше да пропъди страха просто ей така. Сякаш думите можеха да имат такава сила.
Когато Джейн затича по пътеката, кучетата вече се задаваха от изток, по пътя, който водеше към центъра на града. Стари хрътки, обучени да гонят мечки и еноти и да ги карат да се катерят по дърветата, но сега следваха нейната миризма.
Не се страхувай – каза си Хати сега. Тя се съсредоточи върху това да изтика страха в дъното на ума си. Вдигна брадвата и се изпъчи.
– Вещица! – завикаха мъжете, които тичаха след кучетата. – Хванете вещицата!
– Убийца! – викаха някои.
– Невеста на дявола – казваха други.
Стиснала брадвата, Хати се втурна да пресече блатото, защото познаваше най-безопасната пътека. На някои места земята хлътваше, ставаше дълбоко; на други имаше бълбукащи извори с леденостудена вода от дълбините на земята. Лечебна вода. Вода, която знаеше разни неща; вода, която можеше да се промени, ако човек ù позволеше.
Торфът беше мек като гъба под краката ù, но тя се движеше бързо, уверено, скачаше като едногодишен елен.
– Ето я! – извика някакъв мъж по-нататък пред нея.
А това не беше добре. Не беше очаквала да дойдат от тази посока. Всъщност идваха от всички посоки. И бяха много повече, отколкото беше очаквала. Тя се вцепени, паникьоса се, гледайки кръга, който се оформяше около нея, и започна да търси пролука, изход.
Беше заобиколена от мъже от дъскорезницата, мъже, които се скупчваха около кюмбето в смесения магазин, мъже, които работеха за железопътната компания, мъже, които имаха ферми. Имаше и жени. Това тя трябваше да го очаква, трябваше да го предвиди, но някак не беше.
Когато дете изгуби живота си, майката е тази, която изпитва най-силна скръб, най-силна ярост. Жените, както Хати знаеше, може би бяха по-опасни от мъжете.
Това бяха хора, които беше познавала през целия си живот. Много от тях се бяха обръщали към нея в трудни моменти, бяха искали напътствия от нея, бяха я молили да надзърне в бъдещето, бяха ù плащали, за да им гледа или да им предаде съобщение от любим човек, който беше починал. Тя знаеше разни неща за хората в този град, познаваше най-съкровените им тайни и страхове, познаваше въпросите, които се бояха да зададат на някого другиго.
Погледът ù падна върху Кандъс Бишкоф, която навлизаше в блатото, насочила пушката на мъжа си към Хати.
