Издателство Ибис представя книга първа от поредицата „Бриджъртън“ – „Херцогът и аз“ на Джулия Куин

Романът, по който е заснет сериалът „Бриджъртън“ по Netflix, предизвикал сензационен зрителски интерес.

Запознайте се с Бриджъртън – уважавано семейство от английската аристокрация. Лейди Бриджър­тън, вдовица и майка на осем деца, е твърдо решена да задоми подобаващо отрочетата си.

Лейди Дафни Бриджъртън е четвъртото от осемте деца. Хората я харесват заради нейната доброта и духовитост. Но заради своята прямота тя не е сред най-ухажваните млади дами.

Любезността не е качество, което Саймън Басет, херцог Хейстингс, притежава. Наскоро завърнал се от чужбина, той възнамерява да страни от висшето общество точно както баща му е отбягвал него през цялото му детство. Не иска да бърза и с женитбата. Затова той има план: да предложи на Дафни, сестрата на най-добрия му приятел, да се престори, че я ухажва. Ако тя се съгласи, Саймън ще се спаси от амбициозните майки, които се надпреварват да му представят дъщерите си. А Дафни ще събуди интереса на младите благородници и ще увеличи шансовете си за перспективен брак, след като един херцог я е сметнал за добра партия.

Планът сработва идеално. Или поне в началото. Защото сред бляскавия, безмилостен и изпълнен със злостни клюки свят на висшето общество само едно нещо е сигурно: любовта отхвърля всички правила…

„Изобилие от блестящо остроумие и незабравими герои.“

– БУКЛИСТ

ЗА АВТОРА

Джулия Куин е трикратна носителка на престижната наг­рада „Рита“, присъждана от Romance Writers of America. Преведени на над трийсет езика, нейните книги редовно оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“. Отличителните им черти са неповторимият хумор и забавните диалози.

ОТКЪС

    ПРОЛОГ

Раждането на Саймън Артър Хенри Фицранулф Басет, граф Клайвдън, бе отпразнувано с пищно тържество. Църковните камбани звъняха с часове, шампанското се лееше като река във всяко ъгълче на величествения замък, който щеше да бъде дом на новороденото. Всички жители на селото Клайвдън зарязаха работата си, за да вземат участие в пиршеството, устроено от бащата на малкия граф.
– Това – дълбокомислено сподели местният пекар с ковача – не е обикновено бебе.
И беше напълно прав, защото Саймън Артър Хен­ри Фицранулф Басет нямаше да прекара живота си като граф Клайвдън. Това беше само традиционната титла, дадена от любезност. Саймън Артър Хенри Фицранулф Басет, бебе, притежаващо повече имена, отколкото му бяха нужни, беше наследник на едно от най-старите и най-богати херцогства в кралството. А баща му, деветият херцог Хейстингс, бе чакал този момент с години.
И ето най-после херцогът стоеше в коридора до вратата на спалнята на съпругата си с плачещото бебе на ръце, а сърцето му направо щеше да се пръсне от гордост. Вече минал четиресетте, през последните години той завистливо бе наблюдавал как на старите му приятели – херцози и графове – един след друг се раждаха наследници. Е, на някои им се бе наложило да изтърпят появата на бял свят на няколко дъщери, преди да се роди скъпоценният син, ала накрая всичките те бяха спокойни, че родът им ще бъде продължен, а титлата им ще бъде съхранена и предадена на следващите поколения от английския елит.
Но не и херцог Хейстингс. Макар че съпругата му бе успяла да зачене пет пъти по време на петнайсетгодишния им брак, само два пъти бе износила бебетата до края, ала и двете бяха мъртвородени. След петата бременност, завършила със спонтанен аборт, придружен със силен кръвоизлив на петия месец, лекарите бяха предупредили техни светлости в никакъв случай да не се правят други опити за зачеване на дете, тъй като това би застрашило живота на херцогинята. Тя беше прекалено крехка, твърде слаба и може би – добавяха с вежлива загриженост – вече не толкова млада, за да ражда. На херцога не му оставаше нищо друго, освен да се примири със злочестата си съдба, че титлата ще стане притежание на някой извън семейство Басет.
Но херцогинята, Бог да я благослови, осъзнаваше своя дълг и след шестмесечен възстановителен период, отвори вратата, свързваща спалнята ѝ, с тази на съпруга ѝ, и херцогът възобнови усилията си да създаде син.
Пет месеца по-късно херцогинята осведоми херцога, че отново е бременна. Първоначалният възторг на херцога бе изместен от твърдата решителност нищо, абсолютно нищо да не попречи на тази бременност да се увенчае с успех. На херцогинята ѝ бе наредено да не напуска леглото в мига, в който се разбра, че е пропуснала месечния си цикъл. Местният лекар я посещаваше всеки ден, а по средата на бременността херцогът откри най-уважавания лекар в Лондон и му плати баснословна сума, за да изостави практиката си и временно да се засели в замъка „Клайвдън“.
Този път херцогът не възнамеряваше да рискува. Той щеше да се сдобие с въжделения син и херцогството щеше да остане в семейство Басет.
Херцогинята получи болки месец по-рано и под хълбоците ѝ бяха подпъхнати възглавници. Доктор Стъбс мъгляво обясни, че гравитацията щяла да задържи бебето вътре. Херцогът реши, че това е солиден аргумент, и след като лекарят се оттегли за вечерта, добави още една възглавница, в резултат на което тялото на жена му се оказа приблизително на двайсет градуса от земната повърхност и остана в това положение цял месец.
Накрая настъпи решителният момент. Цялото домочадие на замъка се молеше за херцога, който толкова силно копнееше за наследник, а някои все пак се сетиха да се помолят и за херцогинята, която ставаше все по-слаба и крехка, колкото повече растеше коремът ѝ. Опитваха се да не хранят големи надежди – все пак тя вече бе родила и погребала две бебета. А дори и да успееше благополучно да роди детето, то можеше да е момиче.
Когато виковете на херцогинята се засилиха и учестиха, херцогът нахлу в спалнята ѝ, пренебрегвайки протестите на лекаря, акушерката и личната прислужница на нейна светлост. Разкрилата се пред погледа му кървава гледка не намали твърдата му решителност да присъства на съдбовния миг, когато щеше да се разбере полът на бебето.
Появи се главичката, сетне раменцата. Всички се наклониха напред, за да наблюдават, докато херцогинята напъваше и се гърчеше от болки, и тогава…
И тогава херцогът се убеди, че Бог съществува и въпреки всички изпитания Той все още не бе лишил семейство Басет от благословията си. Нетърпеливият баща едва дочака акушерката да измие новороденото, тутакси го взе на ръце и излезе в голямата зала, за да го покаже на събралото се множество.
– Аз имам син! – прогърмя гласът му. – Съвършен малък син!
И докато всички в залата се радваха, плачеха и поздравяваха своя господар, херцогът сведе поглед към мъничкия граф и промърмори:
– Ти си съвършен. Ти си Басет. Ти си мой!
Благородникът беше готов да изнесе детето от замъка, за да се убедят всички, че най-после е станал баща на здраво момче, но ранният априлски въздух все още бе леко хладен, затова той позволи на акушерката да отнесе новороденото при майка му. После се метна на един от прекрасните си расови коне и препусна, за да празнува, крещейки на всеки, попаднал на пътя му, за своето щастие.
Междувременно херцогинята, която не бе спряла да кърви след раждането, изпадна в безсъзнание и накрая издъхна.

* * *

Херцогът искрено оплака съпругата си. Не я бе обичал, разбира се, и тя също не го бе обичала, ала и двамата питаеха дружески чувства един към друг. Той никога не бе очаквал от брака нещо повече от син и нас­ледник и в това отношение херцогинята се бе оказала достойна съпруга. Заповяда всяка седмица да слагат свежи цветя на гроба ѝ, независимо от сезона, а портретът ѝ бе преместен от всекидневната в голямата зала над стълбището в знак на висша почит.
След което херцогът се зае с възпитанието на сина си.
Разбира се, през първата година не можеше да направи много. Детето беше прекалено малко, за да го учи на отговорности и как се стопанисва имението, затова херцогът остави Саймън на грижите на бавачката и замина за Лондон, където животът му продължи, както и преди да бъде благословен от бащинството, с тази разлика, че сега заставяше всички – дори самия крал – да се любуват на миниатюрния портрет, който бе поръчал да нарисуват наскоро след раждането на сина му.
От време на време херцогът посещаваше Клайвдън и накрая, когато момчето навърши две години, се върна, решен повече да не напуска замъка и да се посвети изцяло на обучението на своя син. Като първа стъпка беше закупено пони, бе избрана малка пушка за бъдещия лов на лисици и бяха наети учители по всички науки, известни на човечеството.
– Но той е прекалено малък за всичко това! – възкликна бавачката Хопкинс.
– Глупости – снизходително отхвърли протестите ѝ херцогът. – Естествено, не очаквам от него в близко бъдеще блестящи успехи на всички тези поприща, но никога не е прекалено рано да се започне с обучението на един херцог.
– Той не е херцог – промърмори бавачката.
– Но ще бъде!
Хейстингс ѝ обърна гръб и приклекна до сина си, който строеше изкривен замък от кубчета на пода. Аристократът не бе идвал в Клайвдън от няколко месеца и остана доволен от това колко бе пораснал Саймън. Той беше жизнено, здраво малко момче с лъскава кестенява коса и ясни сини очи.
– Какво строиш, синко?
Саймън се усмихна и посочи.
Хейстингс разтревожено погледна бавачката Хопкинс.
– Той не говори ли?
Тя поклати глава.
– Още не, ваша светлост.
Херцогът се намръщи.
– Но той е на две години. Не трябва ли вече да говори?
– При някои деца това става по-късно, ваша светлост. Той очевидно е умно малко момченце.
– Разбира се, че е умен. Та той е Басет.
Бавачката охотно кимна в знак на съгласие. Тя винаги кимаше, когато херцогът заговореше за превъзходството на рода Басет.
– Може би – предположи тя – детето просто няма какво да каже.
Херцогът не изглеждаше много убеден, но не продължи разговора, а връчи на Саймън оловен войник, потупа го бащински по главата и излезе навън, за да поязди новата кобила, която бе купил от лорд Уърт.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

94 − = 87