По книжарниците вече можете да търсите „Спи спокойно“ – новия роман на шведския феномен Андерс Руслунд, автор на смразяващите трилъри „3 дни“, „3 минути“ и „3 секунди“, който книга след книга завладява все повече и повече фенове на скандинавската криминална литература.
В миналото на криминалния инспектор Еверт Гренс има повече от една сянка, която се мъчи да го придърпа в пропастта. Той все още страда по паметта на обичаната си съпруга и детето, на което така и не са успели да се зарадват. Когато съдбата го сблъсква с непозната жена на гробищата, която също скърби по изгубеното си дете, нейната история отключва нещо в сърцето му, което инспекторът не е и очаквал.
Непознатата разказва, че четиригодишната ѝ дъщеря е била отвлечена. Полицията е прекарала месеци в издирване, но не е успяла да открие и следа. Накрая случаят е признат за неразрешим, а в земята е погребан празен ковчег.
Три години след като страницата е затворена, Гренс отново отваря старите архиви.
Оказва се, че в същия ден на друго място в Стокхолм е изчезнало друго четиригодишно момиче – отново без дори една следа. Двата случая са разследвани от различни екипи, никога не са били смятани за свързани. И двата са оставени неразкрити, полицията е обявила, че се предава.
Но годините са научили Гренс да не вярва в случайности. Възможно ли е двата случая да си приличат толкова много, без да имат реална връзка помежду си? Колко улики са пренебрегнати по време на разследването? Кое е късчето, което всички са пропуснали? И има ли надежда толкова време след като следите са изстинали, истината да излезе наяве?
Гренс е изправен пред най-предизвикателния си случай досега, в който ще трябва да се бори срещу часовника, срещу нежеланието на родителите да се изправят отново в лице с най-големия си кошмар, дори срещу собствените си колеги. С помощта на бившия агент под прикритие Пийт Хофман инспекторът разравя грижливо пазените тайни на смайваща международна престъпна мрежа. Но готов ли е да разбере чии лица се крият под маските?
Защото не бива да има милост за чудовищата…
Разследващият журналист Андерс Руслунд пише първите си трилъри – „3 секунди“ и „3 минути“ – в тандем с бившия затворник Бьорг Хелстрьом, а сам написва хита „3 дни“. Романите му са преведени на над 17 езика и имат адаптация за екран. Детайлните му лични познания за криминалния подземен свят запознават читателите по цял свят с несравнимия инспектор Еверт Гренс и полицейския информатор Пийт Хофман.
„Спи спокойно“ е вторият самостоятелен издаден у нас роман на Руслунд, чиито книги са му донесли милиони фенове по света и редица отличия.
Андрес Руслунд
ЗАМАЯН.
Толкова замаян.
Опита да седне и да не мърда. Както обикновено.
Вдиша дълбоко.
Затвори очи и зачака.
Докато отмине. Докато светът спря да се върти и той успя да протегне ръка към цветето, което толкова обичаше. Шерлексьорт[1]. Така се казваше. Високо растение, което в края на всяко лято разцъфваше и му се усмихваше гордо и красиво. За момент Еверт Гренс забрави за болката в ханша, докато откъсне изсъхналите листа и полее пъпките, които щяха да се превърнат в светлорозови букети. Прокара бавно ръка по белия кръст, приближавайки се по този начин колкото се може повече до нея. Върховете на пръстите му проследиха издутините, които оформяха името ѝ върху семплата месингова табела. Тя беше единственият човек, към когото се беше привързал толкова силно и който се беше привързал толкова силно към него.
Липсваш ми.
Дълго време бе отказвал да дойде тук. В източния край на гробище „Север“. Паркираше пред отворената порта и обикаляше по криволичещите пътеки, а стъпките му заличаваха правите линии в чакъла, оставени от греблата. Заобиколен от паметни горички и големи надгробни плочи, които сякаш се надигаха от земята, за да се взират в него. Но всеки път, когато се приближеше, отстъпваше пред напрежението в гърдите и нежеланието в краката, обръщаше се и тръгваше обратно към колата, града и полицейския участък – към рипсения диван в кабинета си, чиито износени възглавнички му осигуряваха всичката сигурност, от която се нуждаеше. Една сутрин обаче внезапно го проумя. Това, от което се страхуваше, вече се беше случило. А когато човек го осъзнае, трябва да продължи да върви, така че страхът да не го настигне и събори.
Липсваш ми, но все по-малко.
Еверт Гренс окачи празната лейка на куката в ъгъла с градинарски инструменти и тъкмо се канеше да остави греблото на мястото му, когато световъртежът се появи отново. Бурна вълна заля тялото му и той не падна единствено защото успя да се наведе напред и да се подпре на дървената ограда. Неконтролируемите пристъпи го сполетяваха все по-често и с нарастваща сила и ако Анни беше жива, вече щеше да го е замъкнала в „Софияхемет“[2]. Самият той избягваше да общува с белите престилки.
Направи както преди, застана неподвижно и зачака неспокойната и дива вълна да отшуми. След като това не стана, седна на пейката, която с времето беше станала негова, и се загледа в полянката, която някой бюрократ беше решил да кръсти Парцел 19Б, номер 603. Бяха му необходими няколко години, за да измине двата километра от дома си на шумната и задръстена улица „Свеавеген“ до поддържаните и просторни площи покрай „Солна шюрквег“, докато посмее да види къде лежи тя, заедно с толкова много други хора в едно от трийсетте хиляди гробни места, леко разделени едно от друго, за да не си пречат, но достатъчно близки, за да не са сами.
Остави августовския вятър да погали бузите му, които с времето се бяха набраздили, и да разроши косата, която с всяко следващо посещение като че ставаше все по-рядка. И го усети. Спокойствието. Както навън, така и вътре в себе си. Достатъчно, че за известно време да прогони замайването.
И точно в този момент земята под краката му затрепери. Целият свят се разтресе.
Гренс бързо се огледа. Не беше светът. Беше пейката. Толкова пъти бе седял тук, но никога не му се беше налагало да я дели с другиго. Сега на пейката седеше жена, само на половин метър от него.
На неговата пейка.
Съвсем близо и без да каже и дума, все едно него го нямаше.
Хвърли предпазлив поглед към нея. Предположи, че е на неговите години, с тъмна, къса коса и очи от онези, които не се извръщаха дори когато ставаше дума за чужда заплаха или личен срам. Малко напомняше на Мариана Хермансон. Една от малцината, на които се беше доверявал, и която лично беше назначил, пререждайки цялата опашка от – към онзи момент – по-заслужили кандидати. Дълги години беше една от най-близките му колеги, а с това и един от най-близките му приятели, но един ден в края на едно разследване обясни, че е подала молба за прехвърляне, тъй като повече не можела да го понася. И Гренс не я обвиняваше, той често сам не се понасяше. Не се бяха виждали оттогава и може би заради това понякога я забелязваше в други хора.
Минаха няколко минути. Преди непознатата жена да проговори.
– Скърбиш ли за някого?
Все още гледаше право напред.
– Така де, защото тук това се прави, нали?
Той не каза нищо.
– Или, извинявай, може би предпочиташ да не те безпокоят. Просто никога досега не съм седяла с друг човек на моята пейка.
Сега вече Гренс отговори.
– На твоята пейка?
Тя се усмихна.
– Не е моя. Не в този смисъл. Просто обикновено съм… сама. В тази част от гробището не идват много хора.
Поседяха известно време, без да говорят.
Тя гледаше право напред, той гледаше право напред.
Около тях нищо не помръдваше.
– Съпругата ми – Гренс кимна към белия кръст на няколко метра от тях. – Казваше се Анни. И като се замисля…
– Да?
– По-скоро приличаш донякъде на нея.
– Моля?
– Искам да кажа… Заради нея седя тук. За нея скърбя.
Жената до него също кимна не като за да изкаже съболезнования, това беше безсмислено на място, където всички идваха да посетят смъртта, а по-скоро за да покаже, че е разбрала какво казва, и го намира за смислено.
– Колко дълго? Откакто е починала, имам предвид.
– Зависи.
– Как така?
– Тя… Стана злополука на работното място. Прегази я кола. Аз карах. Вината е моя. След това не можеше да общува, мозъкът ѝ не работеше както трябва. Но не и за мен, макар че много хора смятаха, че е умряла още тогава. А смъртта ѝ от чисто медицинска гледна точка настъпи преди точно десет години.
– А от твоя гледна точка?
– Няколко години по-късно. Сега знам, че е мъртва. Че я няма. За другите. Но за мен още е тук – по наш си начин.
Толкова сутрини, следобеди и вечери, прекарани тук, при Анни. И нито веднъж не го бяха заговаряли в близост до гроба ѝ. Вероятно си личеше, че не е заинтересован. Във всеки случай на никого не му беше хрумвало да прекъсне уединението му на пейката.
Но сега, когато това стана, чувството не беше неприятно. Просто непривично.
– Ами… ти?
– Моля?
– За кого скърбиш? Заради кого си ти тук?
Никога не го беше бивало особено в непринудените разговори. А поддържането на такъв насред гробище го караше да се чувства още по-неловко от обикновено. Но тя не обръщаше внимание на това, може би дори не го забелязваше.
– Ето… там е. До голямата бреза. Виждаш ли? Прост бял кръст. Точно като този на съпругата ти – тя посочи някъде в далечината. – Може би не можеш да го видиш, през доста редове е. Но това тук е най-доброто място за седене. Обикновено първо посещавам гроба, после сядам на пейката – усеща се дори оттук.
Еверт Гренс не каза нищо, очевидно беше, че тя ще продължи.
– Само че не ме попита това. Питаше при кого идвам.
– Да. Но не е нужно да…
– Отговорът е, че не съм сигурна.
– Моля?
– Никой не беше погребан – тя го погледна. – Ковчегът е празен.
[1] Букв. любовна билка (шв.). На български растението се нарича есенна тлъстига. – Б. пр.
[2] Частна болница в северната част на Стокхолм. – Б. пр.


Из 

