Издателство ИБИС представя „Розата на любовта“ от Сара Маклейн
„Ако искате да се насладите на остроумен, забавен и страстен исторически любовен роман, препоръчвам ви която и да е от книгите на Сара Маклейн.“ – ЛАЙЗА КЛЕЙПАС
Лейди Филипа Марбъри е… странна. Брилянтната и забележително умна дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби се интересува повече от книги и природни науки, отколкото от балове, мода и любов. Вярна на изследователската си природа, лейди Филипа иска да опознае страстта преди да встъпи в уреден брак със заможен граф. Пипа разполага с две седмици, за да изследва вълнуващия нощен живот в Лондон, преди да се оттегли в провинцията, където ще изживее тихо дните си, заобиколена от любимите си кучета и провеждайки научните си експерименти. Времето не е много и за да направи всичко както трябва, тя се нуждае от опитен водач.
Нуждае се… от негодник.
И лейди Филипа знае точно към кого да се обърне за помощ – Крос, високият, очарователен и умен съдружник в „Падналият ангел“, най-посещавания игрален клуб в Лондон. Крос има репутацията на познавач на женското сърце. Така че кой по-добре от него ще й помогне в нейното проучване, без излишна драма и емоция?
ОТКЪС
ГЛАВА 1
Възможностите за изследване станаха силно ограничени, както и времето.
В името на изследването промених подхода си. Сериозно го промених.
Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,
21 март 1831 г., петнайсет дни преди сватбата
Жената беше луда.
Щеше да го разбере преди пет минути, ако не беше полузаспал и силно шокиран да види младата русокоса жена с очила, седнала зад бюрото му и зачела се в счетоводната книга.
Щеше да го разбере и преди три минути, ако тя не бе заявила с абсолютна увереност, че е изчислил неправилно шестата колона, и шокиран от смелостта ѝ и възхитен от математическите ѝ умения, той не можа да се досети, че е луда.
И съвсем определено щеше да разбере, че е напълно луда, шейсет секунди по-рано, ако не правеше отчаяни опити да се облече. Ризата му дълго време остана широко разтворена, което наистина отвличаше вниманието му.
Сега обаче беше напълно буден, беше затворил счетоводната книга (изчисленията в която бяха правилни) и беше съвсем (макар и неподходящо) облечен. Вселената бе в ред, рационалната му мисъл се бе върнала, и то горе-долу когато тя бе обяснила какво иска.
И в тишината, последвала думите ѝ, Крос бе разбрал истината.
Нямаше съмнение – лейди Филипа Марбъри, дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби, снаха на маркиз Бърн и светска дама, беше напълно луда.
– Моля? – рече той, впечатлен от способността си да остане любезен пред лицето на абсолютната лудост. – Сигурен съм, че не съм чул правилно.
– О, сигурна съм, че чухте – отговори дамата простичко, сякаш говореше за времето, а сините ѝ очи зад очилата с дебели стъкла бяха неспокойни и подобни на тези на бухал. – Може и да сте шокиран, но мисля, че слухът ви е съвсем в ред.
Приближи се до него, като ловко мина между дузина извисяващи се кули от книги и бюста на Медуза, които той се канеше да премести. Полите на светлосинята ѝ рокля докоснаха тялото на дългата змия и шумоленето на плата го накара да осъзнае ясно присъствието ѝ.
Грешка.
Не осъзнаваше присъствието ѝ. Нямаше да го осъзнае.
Беше прекалено тъмно в тази проклета стая. Отиде да включи една лампа, която бе доста далеч от него, близо до вратата, и като вдигна поглед, видя, че тя върви към него.
Приближи се, притисна го към тежката махагонова врата и го накара да изгуби равновесие. За миг той се замисли дали да не отвори вратата просто за да види дали тя няма да излезе и да го остави в кабинета, сам и свободен.
Свободен да затвори плътно вратата след нея, да се престори, че срещата никога не се е състояла, и да започне наново деня.
Удари се в голямото сметало и тракането на абаносовото дърво го изтръгна от мислите му.
Спря.
Тя продължи да се приближава.
Той беше един от най-влиятелните мъже в Англия, съсобственик на най-известната игрална зала в Лондон, беше с двайсет сантиметра по-висок от нея и доста страшен, когато пожелаеше.
Тя не беше от типа жени, които той забелязваше. И със сигурност не бе от жените, които го караха да губи контрол.
Стегни се, човече.
– Спри.
Тя спря, а думата увисна, рязка и подобна на защитна стена, между тях. Това не му харесваше. Не му харесваше задавеният звук, който издаваше, и как му въздействаше това странно същество.
Тя обаче не забеляза нищо, и слава Богу. Наклони глава, както би направило кученце, любопитна и нетърпелива, а той устоя на изкушението да я гледа дълго и продължително.
Не беше от типа жени, които той гледаше дълго и продължително.
– Да повторя ли? – попита младата жена, след като той не каза нищо друго.
Не отговори. Не беше необходимо да повтаря. Молбата на лейди Филипа Марбъри се бе запечатала в ума му.
Тя вдигна ръка, побутна очилата по-нагоре на носа си и си пое дълбоко дъх.
– Искам да съсипете репутацията ми. – Думите бяха така прости и непоколебими, както и първия път, когато ги произнесе. Бяха изречени спокойно, без нервност.
Да съсипя репутацията ѝ? Гледаше как устните ѝ закръглят сричките, галят съгласните, бавят се над гласните и придават на думите съвсем обратно значение.
В кабинета му бе станало доста топло.
– Вие сте луда.
Тя млъкна, очевидно изненадана от думите му. Добре. Време беше и някой друг освен него да бъде изненадан от събитията на деня. Накрая тя поклати глава.
– Не мисля така.
