Разтърсващ и трогателен роман за семейство, което бяга от контролирания от талибаните Афганистан през 90-те години! В „Под бадемовото дърво” (ИК „Кръгозор”) Лора Маквей разказва история за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата – история, която е огледало на света днес.
Родената в Северна Ирландия писателка още от дете е повлияна от политическото и религиозното разделение в родината си и от ранна възраст започва да се интересува от света навън. Работи и оглавява организации, които защитават правото на момичетата и жените на образование и подкрепят свободата на словото. През годините се запознава с вдъхновяващите истории на много хора от различни държави, които са били принудени да напуснат родината си. Участвала е в събития за обсъждане на конфликти и на съдбата на бежанци от цял свят.
Именно опитът й, социалната й ангажираност, страстта й към писането и интересът й към руската литература са основният двигател за дебютния й роман „Под бадемовото дърво”.
В него 15-годишната Самара разказва разтърсващата история на семейството си, докато пътува по Транссибирската железница към Москва в компанията на кондуктора Наполеон, на романа „Ана Каренина“, на родителите, братята и сестрите си. Когато талибаните завземат столицата на Афганистан Кабул, семейството бяга от ужасите на гражданската война и от един разпадащ се свят, в който те вече нямат място. Зад гърба си оставят жълтата къща с бадемовото дърво и щастливите спомени от миналото:
Пиша за красивото си семейство и за нашето налудничаво пътешествие с влак. Описвам недоразумения и драми, спорове, сълзи и споделен смях. Пиша за всичко, което ще направим, когато накрая престанем да пътуваме. Когато наново започнем да живеем.
В един момент с шокираща сила всичко, което Самара разказва върху белия лист, започва да се разпада…
Романът „Под бадемовото дърво” впечатлява с изключително писателско майсторство и интересен композиционен подход. Това е история за суровата реалност, за силата на въображението и за надеждата, която поддържа човек дори и в най-тежки времена.
„Това, което най-много ме впечатлява, е издръжливостта на човешкия дух, когато преодолява загуба – умението да започнеш отначало, да не губиш надеждата и любовта, когато изпитваш неизмерима болка и страдание, споделя Лора Маквей. Тази издръжливост у хората е нещо, на което съм ставала свидетел при пътуванията ми, и точно това искам да уловя в моя роман „Под бадемовото дърво”.
Според авторката книгите са мост между хората, за да изграждат разбирателство, да подсилват емпатията ни и да ни помагат да погледнем на живота от друг ъгъл, различен от нашия.
Лора Маквей за различните и непознати лица на Афганистан
Интервю с Лора Маквей, авторката на романа „Под бадемовото дърво”
Дебютният роман на Лора Маквей „Под бадемовото дърво“ (ИК „Кръгозор”), който излиза на български език на 30 март 2017 г., е за 15-годишната Самара и нейното семейство, които напускат контролирания от талибаните Афганистан. Бягат от един разпадащ се свят и от ужасите, които ги преследват, с надеждата, че в края на дългото им пътуване с Транссибирския влак ги очакват неща, които са им били отказани в родната страна – сигурност, дом, свобода, правото да бъдат каквито искат.
Как се ражда идеята за романа, защо авторка с ирландски корени пише за съдбата на афганистанско семейство, какви са различните и непознати лица на Афганистан и откъде идва интересът й към руската литература – за всичко това разказва Лора Маквей в интервю.
Какво Ви вдъхнови за дебютния Ви роман „Под бадемовото дърво”?
Има най-различни неща, които могат да дадат искрата за написването на книга. Когато съм се родила, родителите ми обмисляли дали да ме кръстят Лара, а не Лора, благодарение на „Доктор Живаго“ – романът на Борис Пастернак, който бил много харесван вкъщи по онова време. Така че съм привлечена от всичко руско още от бебешката люлка. Много исках да пиша за Толстой и в частност за „Ана Каренина“ – книга, която за мен беше от първостепенно значение, когато бях малко по-малка от Самара. Така че започнах да пиша романа с тази идея, а после се заинтересувах как една идеология може да се замени с друга.
Пътувала съм много до бившите комунистически страни и съветските републики и съм виждала със собствените си очи наследството от тези времена. В случая с Афганистан – той е имал различни лица – преди и по време на съветската инвазия, а после и по времето на талибаните. Има невероятна промяна в много малък период от време, когато обществото радикално се променя и после отново се променя, и това беше много интересно за мен.
Виждала съм цели серии от прекрасни фотографии от Афганистан през 60-те години на 20. век, които показват една страна от държавата, която не ми беше позната дотогава. Натъкнах се на снимки на хора в магазини за музикални плочи, четох, че Дюк Елингтън е свирил в Афганистан, а най-много ме заинтригува факта, че жените са следвали в университети и са имали правото да се обличат по много по различен начин от днешния. Мисля, че почти половината лекари в страната по онова време са били жени. Всичко това живо ме заинтригува, а също така и какво ли е било да преживееш такава драстична промяна.
Голяма част от романа се развива в купетата на Транссибирския експресен влак. Защо влакът се превърна в основна реалия в книгата за бягство от конфликта в Афганистан през 90-те години?
За мен романът е за войната и напускането на родното място в по-широк смисъл, отколкото за конкретния случай с конфликта в Афганистан. Беше много важно да създам фон, на който героите ми могат да пътуват напред и назад, не само физически и през географски ширини, но и във времето и историята. Исках да пиша за това, че трябва да се учим от миналото, да носим миналото със себе си и как човечеството сякаш повтаря все едни и същи грешки.
В „Под бадемовото дърво” Самара и семейството й преживяват ужасите на войната. Как бихте отговорили на критиците, които твърдят, че Самара преживява прекалено много жестокости? Или че един западен писател не трябва да се поставя на мястото на едно младо афганистанско момиче?
Идвам от Северна Ирландия и съм израснала с хора, които налагат определен начин на мислене – че си различен от другите. Смятам, че това до голяма степен ме е оформило като личност, определило е много от изборите ми във връзка с нещата, с които съм се занимавала, и определено е повлияло на стила ми на писане. За мен писането трябва да отразява нашите различия, както и общите черти, трябва да предизвиква емпатия, съчувствие. И ако романът ми може да помогне за постигането на тази цел, ако може да накара хората да се замислят върху тези въпроси и проблеми по един нов начин, тогава съм направила нещо хубаво и добро.
Хората имат ограничена представа какво е бежанец, но това е история за едно семейство от средната класа, чийто живот е напълно съсипан от военен конфликт, и не е толкова трудно за читателите да се идентифицират с героите.”
Източник: Bookanista.com
ОТКЪС
Трета глава
Бях петгодишна, когато животът ни принуди да напуснем Кабул завинаги. Ужасно е да бягаш от дома си посред нощ, да виждаш страха в очите на родителите си и да знаеш, че никога повече няма да се върнеш тук. Ужасно е да бъдеш изтръгнат от корените си. Но когато не ти се разрешава да четеш, да учиш, да пееш, та дори да се разхождаш сам под лъчите на слънцето, не можеш да живееш. Не можеш да останеш. Затова се грижа за спомените си – и за добрите, и за лошите. Грижа се за тях като за своя градинка. Защото те са единственото останало ми на този свят, което ме свързва с моята родна афганистанска земя.
Най-ранните ми спомени са от къщата в Кабул, в която живеехме по онова време – единственото място откакто се помня, което бих могла да нарека свой дом. Беше голяма, модерна, величествена жълта къща на два етажа, с плосък покрив – много по-грандиозна от ниските колиби в кален цвят, скупчени в сянката на планината, които съставляваха по-голямата част от града. Нашата къща се намираше в края на Шахр-е-Нав[1], от който я отделяше само паркът. Разполагаше с огромна градина и висок зид, отблъскващ постоянния прахоляк. Пред главния вход растяха високи ели, от двете страни – борове и лиственици. Точно пред вратата имаше изобилие от рододендрони, розови храсти и орлова папрат, така че, влизайки в къщата, човек внасяше със себе си и техния сладостен аромат.
По-голямата част от времето си прекарвах в задния двор. Той представляваше красива градина, пълна с цветя и овошки – орехови дървета, диви праскови, хвойна, а точно в средата растеше красиво бадемово дърво. Много обичах да седя под сянката на зелените му листа, пролетно време – под разцъфналите му клони. Точно там играех с Джавад и Ара, когато се върнеха от училище, или със съседските деца, които бяха на моята възраст.
Къщата се намираше на улица, която само преди две години е била опасана от двете страни с дървета. Но това е било преди съветските войски да започнат да секат дърветата (за да виждат по-добре муджахидинските снайперисти, както казваха те). Градът отвъд високия зид на нашия двор беше подложен на постоянна разруха, въпреки че по онова време изобщо не знаех за това, тъй като мама и татко се стараеха да ни държат далече от хаоса, който настъпваше към нас.
От покрива на къщата се виждаше целия град, опасан от заснежените върхове на Хиндукуш. Спомням си как веднъж се промъкнахме там тайно с Джавад, за да гледаме стотиците пъстроцветни хвърчила, които потрепваха и се издигаха бавно във вечерното небе над нас. Вече няма да видите в Кабул такива хвърчила – подобно на всички други красиви неща, талибаните забраниха и тях. Те се страхуват от красотата, страхуват се от онова, което се таи в сърцата на хората.
Понякога вечер, когато се съберем във вагон-ресторанта, модàр и бабà ни разказват какъв е бил някога Кабул.
– Същински Париж на Азия! – въздъхва модàр. – Имаше магазини, кина, ресторанти…
– И магазини за грамофонни плочи – допълва бабà. – Като влезеш в тях, чуваш музика от всички краища на света. Например Дюк Елингтън. Казвал ли съм ви, че веднъж Дюк Елингтън идва в Кабул? Да, в Кабул дойде джазът! Беше 1963 година. На стадион „Гази“. Бяха се събрали пет хиляди човека, за да го слушат, представяте ли си?!
Трудно ни е да си представим всичките тези цветове, музика и свобода за града, който бяхме оставили зад гърба си, но все пак аз, братята и сестрите ми кимаме енергично, потънали във фантазиите си, попиващи носталгията на родителите ни по един град, който отдавна не съществуваше.
– Стана благодарение на Фаиз Хаирзада – отбелязва замислено мама. – Ами балетът? Представяте ли си? Идва и един балет – „Балетът на Джофри“! Айзенхауер също посети Кабул, когато бях малка. Дааа, какви времена бяха само… – въздъхва тя и свежда тъжно глава.
Почти ми е невъзможно да си представя мама и татко такива – млади, щастливи и весели, живеещи в свят, пълен с възможности… И изведнъж всичко това се срутва.
Жестоко, не мислите ли?
Жълтата къща беше на чичо Арсалан, който ни беше прибрал в нея. Въпреки че беше най-добрият приятел на баща ми, той беше приятел и на майка ми. Някога тримата учили заедно в Кабулския университет. Татко представил мама на Арсалан скоро след запознанството им на онова съдбовно за тях комунистическо събрание много преди съветските войски да влязат в страната ни и нещата да се променят. Модàр и бабà често говорят за онази вечер, в която се запознали – в пещерите над града, сред група студенти, нетърпеливи да чуят за нови идеи и нов начин на живот. Всички били изпълнени с дързост, всички се чувствали като революционери. Под играещите пламъци на свещите двамата си хвърляли тайни погледи, превърнали се в началото на истински романс, разцъфтял в университета. Това беше история за приключения и интриги, която ние, децата, никога не се уморявахме да слушаме.
Мама учела за лекар – винаги е притежавала дарбата да цери хората, да отнема дори непоносимата болка. Татко трябвало да стане адвокат, а след това да премине в политиката. Поне това е искал той или най-малкото баща му е искал за него – живот, доста по-различен от неговия собствен, живот, пълен с възможности.
– В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко! – пояснява мама с усмивка и кимване.
Лично на мен това въобще не ми се вярва. Но все пак я слушам. Гласът й ме омайва.
Веднъж, когато татко бил малък и помагал на баща си да пасе овцете и козите по склоновете на планините в Баглан[2], забелязал свлачище, което се стичало по отсрещния склон към дерето под тях. В дерето обаче се разхождали някакви хора. Татко се провикнал силно и ги предупредил, така че те имали време да избягат в обратната посока и да се отърват от свлачището. Така той им спасил живота. Оказало се, че тези хора били Арсалан, по онова време малко момче като баща ми, и неговият баща, излезли да се разходят в онази пролет по склоновете на Хиндукуш. Татко и чичо Арсалан отишли да играят заедно в планинското село на бабà ми и дядо ми и постепенно станали големи приятели, а Арсалан се чувствал завинаги задължен на баща ми. Също като майка ми, Арсалан произхождал от заможно семейство на политици. Именно те започнали да се грижат за баща ми от този момент нататък – помагали му за образованието, по-късно му предоставили дом в Кабул, поощрявали го да стане адвокат. Защото така искал Арсалан – нали татко бил спасил живота му. Или поне така разказва тази история бабà.
А после Арсалан искаше друго – да продължава да се грижи за баща ми и за неговото все по-разрастващо се семейство.
Той не беше женен. Отнасяше се към баща ми като към брат, към майка ми – като към сестра, а към нас – като към родни деца. Онези мои първи години в голямата жълта къща бяха най-щастливите. Ала един ден, когато бях само на пет, нещата внезапно се преобърнаха. Сякаш за една нощ. Всичката светлина и щастие изведнъж се изпариха и въздухът натежа от мрак. Така и не разбрах какво причини тази промяна, но оттогава насам каквото и лошо да се случеше, ние бързахме да хвърлим цялата вина върху съветските войски, върху престрелките, после върху талибаните и мъжкия гняв – въобще да я търсим във всичко останало, само не и в нас самите. Забравили да надникнем в собствените си сърца.
Ако се концентрирам достатъчно силно в спомените си, пред мен изникват образи, звуци, усещания… Но тогава бях толкова малка, че е цяло чудо изобщо да си спомням нещо. Обаче сега, докато се носим безцелно от страна в страна, без да смеем да се установим никъде, си давам сметка, че тези спомени стават все по-важни и по-важни за мен. Помня проблясъци. Майка ми и чичо Арсалан спорят за нещо на вратата на къщата, отвеждаща към задния двор и градината, майка ми ме държи на ръце, сърцето й бие като лудо, той я нарича Зита… Помня миризмата му, когато се приведе към нас, ръката му, поставена на касата на вратата точно над рамото на майка ми, очите му, хвърлящи искри, впити право в нейните очи. Говореше нещо за по-голямата ми сестра Ара и за Омар. Мама плачеше. Помня как се опитвах да избърша солените й сълзи с пухкавите си пръстчета…
Тази картина е останала в съзнанието ми, защото толкова рядко съм виждала мама да плаче, че тогава се уплаших не на шега. После тя ме хвана за ръка, отведе ме под бадемовото дърво в двора и като приклекна, за да бъде на моето ниво, ме погледна в очите, заръча ми да си играя тихо и кротко и обеща, че няма да се бави. Помня как я видях да се връща към къщата и да влиза, следвана от Арсалан. Не след дълго бях потънала дотолкова в играта си под дървото в двора, че измина доста време, докато си дам сметка, че двамата вече не се карат. После чичо Арсалан излезе пак на двора, грабна ме, вдигна ме високо и радостно във въздуха, завъртя ме и накрая си тръгна. Очите на майка ми бяха подпухнали и зачервени от плач и аз веднага разбрах, че има нещо различно.
След това модàр забременя. Прекарваше дните си на легло, в тъмната стая, хлипаща, вперила невиждащо очи в стената насреща. Вече не се суетеше около нас. Даже не си правеше труда да ни се скара, когато се опитвахме да я провокираме да ни обърне внимание. Сякаш светлината, която обикновено танцуваше в очите й, беше изчезнала, сякаш желанието й за живот се беше стопило. Бабà повтаряше, че не трябва да я притесняваме, защото била депресирана. Как само намразих тази дума! Без да я разбирам, я намразих, защото знаех, че именно тя ми е отнела моята майка. От този момент нататък аз вече не бях център на нейния свят като преди. Бях оставяна да си играя сама под бадемовото дърво, докато братята и сестра ми бяха на училище.
Арсалан започна да се появява в къщата все по-често, след като баща ми тръгнеше за работа. И след всяко негово гостуване майка ми пребледняваше все повече и повече. Пристигането му вече не я радваше както преди.
В деня, когато се роди по-малкото ми братче, в къщата настана голяма караница между татко, мама и Арсалан. Арсалан се беше появил още предишната вечер, като беше довел със себе си и лекар. Изглеждаше нервен. Обикновено беше огромен и шумен, смехът му кънтеше из цялата къща, присъствието му изпълваше сякаш въздуха. Сега обаче не беше такъв. Спа на един стол до леглото в краката на майка ми, докато баща ми крачеше напред-назад из стаята й, без да мигне. По едно време излезе на двора, но след това пак се върна в стаята. Раждането на братчето ми премина трудно – майка ми цяла нощ пищеше и писъците й огласяха цялата къща.
Появи се сестра ми Ара и ме измъкна от леглото. Каза ми да си запуша ушите, а след това всички се качихме на покрива, насядахме в редица един до друг и, завити в одеяла, наблюдавахме нощното небе над Кабул. Бомбардировките в далечината успяваха донякъде да заглушат писъците и крясъците от къщата под нас, които ни бяха прокудили тук, на покрива, докато големите разрешат противоречията си.
Малкия Арсалан (както беше кръстено детето от родителите ми в чест на техния приятел) се роди призори и още от самото си раждане се оказа креслив и шумен. Силни дробове и миниатюрни ръчички, свити здраво в юмручета. Малко след като той се появи на бял свят, неговият съименник, който го беше поел от лекаря и му беше пожелал добра съдба, си тръгна. Това беше последният път, в който видяхме чичо Арсалан жив.
Следващият път, когато го видяхме, беше седмица по-къс- но. Омар го намери увиснал от клоните на бадемовото дърво в задния двор. Очите му бяха изцъклени, крайниците му – вкочанени, смехът – завинаги напуснал силното му тяло.
Когато го зърна така, майка ми едва не изпусна бебето и писъците й отекнаха в цял Кабул. Изпадна в същинска истерия. В сравнение с нея татко запази невъзмутимо спокойствие – грабна ножа на Арсалан от нишата над вратата на кухнята, отиде до дървото и сряза въжето, на което беше обесен приятелят му. Безжизненото тяло тупна на земята и вдигна облак прах. Бабà нито се разкрещя, нито заплака, нито започна да си скубе косите. Всъщност не изглеждаше никак изненадан, че Арсалан, неговият приятел от детинство, е завършил живота си по толкова безславен начин. Само се обърна към нас, направи ни знак да мълчим и изрече:
– Ето какво става, когато вятърът смени посоката си. Съвсем скоро ще дойдат и за нас! Трябва да бягаме оттук. Това вече не е нашият дом.
Модàр обаче не го чу, защото се беше свлякла безжизнена на земята, притиснала здраво до гърди бебето, което се дереше от плач така, че едноседмичните му бели дробове сякаш щяха да се пръснат.
В същия този студен февруарски ден последните съветски войски напуснаха нашата страна. По онова време, разбира се, аз не знаех нищо по този въпрос, не разбирах нищо от политиката, която ни обграждаше. И нямах никаква представа какво ще означава за нас тази промяна.
Точно както реагирахме при думата „депресиран“, когато бабà говореше за Съветския съюз, за руснаците или за комунизма ние кимахме учтиво и се правехме на разбиращи, но, естествено, не разбирахме нищичко. Знаехме само, че Съветският съюз се беше оказал най-голямото разочарование в живота на баща ни. Той, който беше повярвал в марксизма и ленинизма, в идеалите на братството, равенството и споделеното богатство, той, който беше слушал с искрящи от вяра очи ораторите на онези тайни сбирки в планинските пещери, в крайна сметка се беше почувствал позорно предаден.
В онзи съдбовен ден нещата в нашия дом станаха още по-странни и отпреди. Мама и татко, които открай време се бяха държали един към друг като истински приятели, с обич и топлота, изведнъж охладняха и станаха някак си сковани, когато бяха заедно. Говореха си до късно през нощта с тихи, приглушени гласове. Ара и Омар се навъртаха край вратата на спалнята им, за да се опитат да разберат за какво си говорят и да го предадат на нас, по-малките. В огромната прашна купа, наречена Кабул, това минаваше едновременно за забавление и за събиране на разузнавателна информация.
– Мисля, че ще ни отведат в планината – съобщи една вечер Омар.
– Защо? – попита Джавад.
– Защото бабà е отвратен от Горбачов и казва, че той бил глупав слабак и че… муджахидините в крайна сметка били прави.
– Хммм, съмнявам се – поклати глава Джавад.
– Може би ще ни заведат при родителите на модàр – обади се Ара. Тя копнееше да се запознае с бабà ни и дядо ни, които изглеждаха толкова далечни за нас, като някакви царски особи. Или поне така си ги представяхме благодарение на изпълнените с благоговение разкази на мама за младостта й при тях, които понякога редеше вечер край огнището.
Нямахме никаква представа какво ще се случи, но едно нещо ставаше все по-обезсърчително ясно за всички ни – че мама и татко, които винаги до този момент се бяха изправяли заедно, рамо до рамо срещу всички предизвикателства, бяха започнали необратимо да се отдалечават един от друг в противоположни посоки.
Сега, след като вече съм чела Толстой, съм наясно, че романтичните отношения между хората от време на време се сблъскват с трудности и че тези трудности могат да бъдат преодолени. Но за тогава помня единствено усещането за обреченост и паника, което беше завладяло всички ни – онова усещане да бъдеш на ръба на един свят, който изобщо не разбираш.
Едно от нещата, за които със сигурност знаехме, че родителите ни се караха преди да напуснем голямата жълта къща, бяха парите – парите на мама и липсата на пари на татко. Бабà искаше да вземат не само парите, които леля Амира беше подарила на модàр, но и парите на Арсалан. Оказваше се, че чичо Арсалан бил много богат човек. И късно посред нощ ги чувахме как си говорят.
– Вземи ги, Азита!…. Той би искал да ги вземеш, точно ти! – почти крещеше татко.
– Не, това са кървави пари! – викаше мама. – Никога няма да можем да си измием ръцете от тях! Те ще отровят всичко, ще ни донесат нещастие! – хълцаше тя.
– Азита, подходи практично! Помисли за децата, за тяхното бъдеще!
В този момент чухме мама как тряска кухненската врата зад себе си и се втурва в градината в задния двор.
А ние нямахме никаква представа откъде са дошли парите на чичо Арсалан. Нямахме представа нито какво е работел, нито с какво е запълвал дните и нощите си.
– Бизнес – беше единственото, което казваше той, когато го питаха. – Бизнесът тези дни е добър. – Или понякога със свъсени вежди промърморваше: – Напоследък бизнесът не върви много добре.
Това, последното го казваше малко преди да го убият.
Сигурно днес трябва да благодарим именно на Арсалан и на мръсните му пари, че непрекъснато се возим напред-назад по транссибирската железопътна линия. И сигурно пак парите на Арсалан са спасили живота ни и са ни измъкнали живи и здрави от Афганистан. И отново парите на Арсалан са онези, които майка ми изглежда твърдо решена да похарчи докрай, като ни кара да не слизаме от този влак, защото двамата с татко така и не могат да постигнат съгласие къде точно да се установим завинаги. За последното само се досещаме, разбира се, от отделни гневни реплики между родителите ни. Но важното е, че избягахме от Афганистан. Важното е, че сме живи. Това не трябва ли да бъде достатъчно?
[1] Шахр-е-Нав – Голям и богат квартал в северозападния край на Кабул, произнасят го и като „Шахр-е ноу“ – букв. „Новият град“. – Б. пр.
[2] Баглан – провинция в североизточните части на Афганистан, една от по-големите в страната. – Б. пр.
