Издателство ИБИС представя „Момичето с драконово сърце“ от Стефани Бърджес
Имало едно време в един красив град, известен с шоколада си и закрилян от дракони, едно момиче, толкова безстрашно, че посмяло да разкаже най-великата история от всички: истината.
Силке винаги е била добра в разказването на истории и извъртането на истината. Толкова добра, че години след като пристига в града като сираче и без пукната пара, тя успява да си намери работа в най-великолепната шоколадова къща (о, и става най-добра приятелка с дракон).
Сега дарбата ѝ да борави умело с думите привлича вниманието на влиятелната принцеса, която иска да я използва като шпионин, когато мистериозното и опасно кралско семейство на феите обявява, че пристига на посещение. Но Силке има свои причини да не вярва на феите…
Ще успее ли Силке да разкрие истинските намерения на феите и да опази собствените си тайни?
Вълнуващо приключение, изпълнено с дракони, феи, шоколад и едно безстрашно момиче.
ОТКЪС
Глава 1
Имало едно време в един красив, мръсен, вълнуващ град, пълен с хора, шоколад и възможности, едно момиче, толкова безстрашно и така дръзко, че…
Не, почакайте. Винаги съм била добра в разказването на истории. Но този път искам да разкажа истината.
Истината е, че по изключение този път по-големият ми брат беше прав: не беше разумно от моя страна да приемам предложението на кронпринцесата. Тринайсетгодишно момиче от речния бряг, без истински дом и подобаващо образование, тръгнало да се смесва с кралски особи, мерейки духовитости с отмъстителни феи и застъпвайки се за целия град? Всеки в Драхенбург можеше да ми каже, че е нелепо.
Но има едно нещо, което знам със сигурност: ако имаш смелостта да разкажеш собствената си история, можеш да промениш света.
– Дръжте се! – Бутнах летящите врати на кухнята на най-изисканата шоколадова къща в Драхенбург и влязох вътре, размахвайки току-що отпечатана листовка – една от стотиците, които щяха да се разпространят в града до падането на нощта. – Моят последен шедьовър! Чувствайте се свободни да ми се поклоните в удивление и изумление и да ме посипете с вашето злато.
Стояща до най-близкия плот и бъркайки нещо, което миришеше вкусно, главната шоколатиерка извъртя очи към мен.
– О, добре – каза Марина. – Написала си още безсмислици за нас. Сякаш вече нямаме достатъчно клиенти, с които да се занимаваме!
Вратите зад мен се разтвориха, докато тя говореше, и Хорст, метрдотелът, влезе забързано, тъмното му слабо лице излъчваше интерес.
– Покажи ми, Силке.
С наперен поклон му подадох творбата си, после пъхнах ръце в джобовете на яркия ми червен жакет и се залюлях напред-назад на петите на ботушите ми, докато чаках.
Бях преминала към носенето на момчешко облекло преди години по очевидно разумни причини. Носенето на панталон вместо ограничаваща пола ми позволяваше да тичам бързо като вятъра през вечно оживените градски улици. С обикновените ми тъмнозелени панталони и жакет, бяло шалче и зелена шапка, която да покрива късите ми черни къдрици, можех да се слея във всяка тълпа. Днес обаче не се стремях да се прикрия или да избягам. Днес бях готова да крача гордо като паун и да се наслаждавам на напълно заслужени почести.
Кухнята наистина мирише невероятно.
Посегнах към най-близката купа, но Марина бутна ръката ми, златистите ѝ пръсти се открояваха срещу тъмната ми кожа.
– Не тази! Още не е готова. Ето там. – Тя посочи към другия плот, където осем апетитно изглеждащи шоколадови крема, моите любими, се охлаждаха в стъклени чаши с дълги столчета. – Изяж един от онези, преди да си се пръснала от самодоволство – рече ми тя, а после добави намръщено: – След това ми покажи какво си написала за нас този път.
Знаех си, че ще иска да прочете моята листовка!
– Заповядай. – С тананикане измъкнах второто копие от джоба на съвсем леко зацапаната ми сребърна жилетка, една от най-добрите ми находки от сергията на брат ми на пазара на речния бряг. – Донесох една допълнителна за теб и Авантюрин. – После се намръщих, оглеждайки се в светлата бяла кухня, докато печени какаови зърна издаваха приятно тракане в мангала. – Къде е Авантюрин?
Чиракът на „Шоколадовото сърце“ беше най-свирепото момиче, което някога бях срещала, но и най-невероятното… и не само заради необичайните ѝ способности. Единствено благодарение на Авантюрин си бях намерила работа тук, в „Шоколадовото сърце“: истинска порядъчна работа в истински магазин, обслужващ някои от най-влиятелните хора в града. Беше първата възможност, която някога бях имала, да покажа уменията си на света и бях решена да направя първите си стъпки към моята голяма и великолепна история… такава, която не включваше завинаги спане в палатка на брега на реката.
Но какъв беше смисълът да показвам последния си триумф, ако моята най-добра приятелка не беше тук да го види?
– Изпратих я до пазара на търговците – отвърна Марина, дръпвайки листовката от ръката ми. – Имаме нужда от още захар. Парчето, което ми дадоха тази сутрин, беше кухо, така че Авантюрин ще им каже, че не струва, и ще го замени безплатно с друго.
– Изпратила си Авантюрин да свърши това? – Зяпнах я. – Сама?
Марина сви рамене, докато гледаше към новата листовка.
– Тя ми е чирак, нали? Трябва да се учи. Тя може да не избере най-доброто при първия си опит, но…
– Не говоря за качеството на захарта – казах нетърпеливо. – Какво ще се случи, ако се държат грубо с нея и тя загуби самообладание, докато се опитва да върне некачественото парче захар?
Марина вдигна поглед от листовката, за да ми отправи самодоволна усмивка.
– Тогава ще се научат да не мамят с нискокачествена захар, нали?
– Аххх!
Невярващо, затворих измъчено очи.
Никой ли в тази шоколадова къща не разбираше значението на добрия имидж?
Беше трудно да рекламирам шоколадова къща с шоколатиер, който отказваше да излезе от кухнята, за да очарова редовните си клиенти и покровители. Марина никога нямаше да се научи да бъде любезна с важните хора. Но с ината на Авантюрин и моите умения в разказването на истории ние двете най-накрая бяхме успели да преодолеем това препятствие. Авантюрин беше спечелила покровителството на краля, а аз бях разказала цялата история чрез серия от блестящи листовки, разпръснати из улиците на града, които всеки ден привличаха нови клиенти. Но дори аз не бих могла да измисля начин да извъртя историята така, че да има щастлив край, ако чиракът на „Шоколадовото сърце“ се ядосаше толкова много, че без да иска, публично избълва пламъци.
Това беше проблемът да имаш за най-добра приятелка момиче, което е било родено дракон, преди скитащ се кулинарен магьосник да го превърне в човек и да му придаде умението на кулинарната магия. Нейното преобразяване беше проработило добре за всички нас, тъй като огромното ѝ люспесто семейство беше сключило съюз с могъщата кронпринцеса. Първият човешко-драконов съюз в цялата позната история, а Авантюрин беше намерила нов дом в „Шоколадовото сърце“. Въпреки това, дори и докато бях писала листовка след листовка за тази победа, в някакво задно кътче на ума ми бе нараствал страх.
Сега, когато Авантюрин беше разбрала как да използва своите новооткрити сили, за да се връща обратно в драконовата си форма винаги когато поискаше, аз очаквах момента, в който тя ще загуби контрол. Защото който и да беше измислил израза „огнен темперамент“, определено беше имал предвид дракон като нея.
Ако Авантюрин изгубеше контрол, аз трябваше да съм там, и то не само заради нея самата.
– Трябва да тръгвам. – Завъртях се да си вървя, зарязвайки моя прекрасен, недокоснат шоколадов крем.
Преди да успея да бутна вратите на салона, Хорст погледна над своето копие на листовката и сграбчи ръкава на тъмночервения ми жакет.
– Силке, почакай.
Най-сетне! Спрях рязко въпреки приближаващата се криза и извих вежди очаквателно.
– Да? – Бях чакала цял ден, за да видя реакцията му от листовката. Нямах търпение да разбера кое изречение му е любимо!
Но вместо да изрази своето възхищение от брилянтната ми интелигентност, Хорст се намръщи, гледайки покрай мен към часовника.
– Не забравяй да се върнеш до един часа – каза той. – Имаме много резервации този следобед и ще имаме нужда от допълнителна сервитьорка, която да обслужва клиентите.
– Знам. – Трябваше да потисна изръмжаване. Никой ли не ме разбираше, дори тук? Не бях безразсъдно дете, независимо колко малка изглеждах.
Може и да бях само на тринайсет, но бях пораснала в нощта, когато изгубих родителите си преди шест години. По време на онова ужасно пътуване, което беше оставило мен и брат ми Дитер на брега на реката в този град… И независимо колко усилено Дитер се беше борил да ме контролира, оттогава аз се грижех за себе си. Отлично знаех какво е да съм точна!
Извъртях очи, освободих се от хватката на Хорст и се измъкнах през вратите на кухнята, потискайки недоволството си.
– Първо трябва да спася онзи търговец! – извиках, преди вратите да се затворят зад мен.
После надянах широка щастлива усмивка за пред клиентите, които се бяха обърнали да ме наблюдават от масите си в яркия златно-оранжев салон на шоколадовата къща.
– Не забравяйте да разкажете на своите приятели, че днес сте опитали най-добрия шоколад в Драхенбург! – казах им, докато минавах покрай тях.
Задържах професионалната си усмивка, докато излизах от шоколадовата къща и вече не се виждах от голямата витрина на „Шоколадовото сърце“.
