ИК БАРД представя „Кръв от кръвта“ от Нора Робъртс
Нора Робъртс обръща перото си към апокалиптичния жанр. Невероятна скорост и енергия!
Бъсъл
На пръв поглед – обикновено семейство с обикновен живот. Но отвъд мирните предели на фермата витаят невъобразими сили на мрак и светлина…
Тринайсетгодишната Фалън Суифт почти не познава предишния свят. След като Гибелта избива милиарди хора, градът, в който са живели родителите й, е в руини. Пътуването е опасно – зловещи банди, наричани Воини на безупречната добродетел, търсят следващата си жертва. Онези като Фалън, които притежават дарба, са преследвани. Вече не може да се скрие, че тя е Вестителката.
В тайнствено убежище в гората започва обучението й. Неин наставник е Малик, чиито умения са трупани с векове. Фалън изучава древните начини за изцеление и бой, среща елфи и феи и открива у себе си невероятни сили. А когато настъпи моментът, тя ще вземе меча и ще влезе в битка. Защото, докато порасне и се превърне в жена, светът вече никога няма да бъде цял.
Робъртс отново показва, че знае как да омагьосва читателите!
Уошингтън Поуст
ОТКЪС
ИЗБОРЪТ
Нощта вещае величие на праха ни,
толкова близо до Господ е човека.
Когато задължението шепти,
младостта откликва и аз се възраждам.
– Ралф Уолдо Емерсън
Пролог
Всички говореха, че вирус е причината за края на света. Истината бе, че е магията, черна като безлунна нощ. Вирусът беше нейното оръжие, преградна стена от устремени напред стрели, безшумни куршуми, които поразяват целта, назъбено острие, което се забива в плътта. Но ето че невинните – докосване с ръка, майчина целувка за лека нощ – разпространиха Гибелта, която покоси милиарди – неочаквано, болезнено, грозно.
Мнозина от онези, които преживяха първата, шокираща вълна, загинаха от собствените си ръце или от ръката на друг, когато бодлите на лудостта, мъката и страхът притиснаха света. Имаше и такива, които не успяха да намерят подслон, храна, чиста вода, лекарства, просто гаснеха и издъхваха в очакване на помощ, която така и не идваше. Светът на технологиите се пропука, приветства мрака и мълчанието. Правителства падаха от пиедестала на властта.
Гибелта не се интересуваше нито от демокрация, нито от диктатори, нито от парламенти или кралства. Тя се хранеше еднакво лакомо и с президенти, и с най-обикновени хора.
В мрака затрепкаха светлини, непознати от хилядолетия. В този хаос се пробуди и надигна магията – и бялата, и черната. Събудени сили предлагаха избор между добро и зло, между светлина и мрак.
Някои винаги щяха да предпочитат мрака.
Странни споделяха онова, което бе останало от този свят, с обикновените хора, а онези – и обикновени хора, и другите, с магически сили – които прегърнаха мрака, нанесоха тежки удари, превърнаха велики градове в развалини, преследваха онези, които се криеха от тях, или бяха готови да унищожават, да поробват, да се къпят в кръв, докато земята не се покриеше с мъртви тела. Обзети от паника правителства нареждаха на военните да приберат оцелелите, да „задържат“ Странните, така че дори дете можеше да се окаже приковано на масата в лаборатория в името на науката.
Луди призоваваха Господ в разкривена от злоба праведност, подхранваха страх и омраза, за да могат по-лесно да създадат армии, които да унищожат всичко „различно“. Магьосниците, редяха те, са творение на дявола, демони, които трябва да бъдат изпратени обратно в ада.
Похитители обикаляха съсипаните градове, магистралите и черните пътища, за да горят и убиват. Винаги ще има хора, които да намерят начин да стоварят жестокостта си върху другите.
А в този разсипан свят кой можеше да ги спре?
Откъм светлината се понесе шепот, разнесе се и сред мрака. Ще се появи войн. Тя, дъщеря на Туата де Данан, щеше да остане скрита, докато не вземе меча и щита. Тогава тя, Единствената, ще поведе светлината срещу мрака.
Месеците се превърнаха в години, светът агонизираше. Гоненията и нападенията не свършваха, опустошенията продължаваха. Някои се криеха, излизаха нощем, за да търсят прехрана, да откраднат, колкото да преживеят още ден. Други предпочетоха да поемат по пътищата, без да знаят накъде. Трети се изпокриха в горите, за да ловуват, или в полята, за да обработват земята. Имаше и такива, които създадоха общности, които ту се увеличаваха, ту намаляваха, докато се стараеха да живеят в свят, където шепа сол бе по-ценна от злато.
А пък онези, като хората, открили и създали Нова надежда, бяха съзидателната сила.
Когато светът свърши, Арлис Рийд предаваше репортажи от Ню Йорк и казваше истината на всички, които все още можеха да я чуят и да избягат.
Тя бе гледала смъртта в очите, беше убивала, за да оцелее.
Беше се нагледала и на кошмари, и на чудеса.
Тя, заедно с шепа хора, между които и три деца, откриха един изоставен провинциален град, който кръстиха Нова надежда. И се установиха тук.
Сега, през година четвърта, Нова надежда беше дом на повече от триста човека, имаше си кмет и градски съвет, полиция, две училища – едното за обучение по магия, общинска градина и кухня, две ферми, едната с мелница за брашно, клиника – с малък зъболекарски кабинет, и още библиотека, оръжейна и полиция.
Имаха си лекари, лечители, тъкачи, шивачки, водопроводчици, механици, дърводелци, готвачи. Някои от тях бяха изкарвали прехраната си със същите умения и в стария свят. Повечето продължаваха да учат и да се усъвършенстват.
Охраната на града работеше на смени и въпреки че разчитаха на доброволци, повечето жители участваха в бойното обучение и тренировките с оръжия.
Клането в Нова надежда през първата година тук остави болезнен белег в сърцата и умовете им. Създадоха полиция и спасителни екипи, които рискуваха живота си, за да помагат на другите.
Арлис стоеше на тротоара и оглеждаше всичко наоколо. Техният нов свят, създаден от самите тях. Ставаше въпрос за нещо повече от оцеляване, както беше през първите ужасни месеци, повече от строителството през последвалите месеци.
Ставаше въпрос за живот и надежда.
