Нов роман от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен оплита кралицата на мажоретките и капитана на съперническия футболен отбор в непредвидима игра на страст и омраза.
„Красиво безразсъдство” – новият роман на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”, „В случай на чудо”) – отвежда читателя в свят на богатство и привилегии, на изпепеляваща страст и на чувство за безнаказаност. Двама герои, които обстоятелствата са превърнали в смъртни врагове, ще трябва да се изправят срещу копнежите си и срещу собствените си сърца, за да си отговорят на въпроса – има ли любов в омразата?
Красотата невинаги се равнява на добро сърце – както учениците в гимназия „Ол Сейнтс” добре знаят. Въпреки името на училището – буквално Вси светии – жестоки кроежи и опасни желания властват по коридорите, а учениците, учителите и дори директорът често са пионки в заплетената сексуална игра на някой друг.
Дария Фолоухил знае това по-добре от всеки друг. Тя е Кралицата. Красива, популярна и богата, Дария може да има всичко, което поиска, дори да е просто мимолетна хрумка. Защо тогава единственото ѝ истинско желание е именно това, което може да съсипе живота ѝ?
Желанието ѝ си има име и това е Пен Скъли. Първата им среща е любов. Пен ѝ дава най-ценното си притежание, а Дария му дава първата си целувка. Втората им среща е омраза. Дария отнема единственото, което Пен някога е обичал, а той – последната капка състрадателност в сърцето ѝ. Сега обаче той е новият бляскав проект на нейните родители. Неин доведен брат. Неин мъчител, готов да отмъсти за това, което тя му е причинила онова съдбоносно лято.
Третата им среща е сласт. И тя не знае граници.
Могат ли греховете да бъдат изкупени? Може ли стореното да бъде опростено? И може ли да възтържествува щастието, или страстта носи само опустошение след себе си?
„Красиво безразсъдство” (ИК „Сиела“) е първи роман от трилогията „Ол Сейнтс” на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен. Всеки роман в трилогията разказва самостоятелна история по коридорите на елитната гимназия. Книга след книга Шен завладява сърцата на феновете си с герои, в които читателите се влюбват дълго преди те да се влюбят помежду си.
Из Л. Дж. Шен
– Остави питието и никой няма да пострада – силно прозвуча зад мен глас като течен мед, докато ръката ми стоеше над кофата за боклук. Беше мъжки глас, но млад. Завъртях се, не бях сигурна, че съм го чула правилно. Сведе брадичка, не виждах ясно лицето му заради износената му до краен предел шапка на „Рейдърс“[1]. Висок и костелив – почти плашещо, – но се плъзна към мен с грацията на бенгалски тигър. Все едно беше открил как да върви по въздуха и не можеше да се притеснява от някакви си банални въпроси като силния си глас.
– Това изхвърляме ли го? – посочи към лимонадата.
Ние ли? Мамка му, към мен вече не се обръщаха и като към отделен човек.
Насочих ръката с напитката към него. Ако искаше, можеше да вземе тъпата лимонада с леден чай. Боже. Да прекъсне нервния ми срив заради лимонада.
– В този свят нищо не е безплатно, Черепоокичката.
Примигнах, искаше ми се да се изпари. Този негодник не ме ли нарече току-що „черепоока“? Аз поне не приличах на скелет. Умът ми беше горе с Вия. Защо майка получаваше писма от нейно име? Защо не ги изпращаха направо до нейната къща? Да не би майка ми вече да ѝ осиновяваше задника?
Замислих се за сестра ми, Бейли. Само на девет беше и вече показваше обещаващи данни за балерина. Имаше вероятност, ако Вия замине за Лондон, това да окуражи майка да прати и Бейли там. Майка се беше опитала да ме уговори да кандидатствам в академията, преди да стане ясно, че по-скоро от мен щеше да излезе геврече вместо професионална балерина. Заех се да слепям парчетата на прецаканата си действителност.
Ами ако трябваше да се пренеса в Лондон, за да гледам как двете момичета печелят известност, докато аз плувам в собствената си локва от посредственост?
И Бейли, и Вия щяха да се превърнат в най-добри приятелки завинаги.
На мен щеше да ми се наложи да живея на някакво дъждовно и сиво място.
Оставах си без Вон, Найт и дори Луна. Всичките ми приятели от детството.
Хм, не, благодаря.
Днес не, Сатана.
Не отговарях, но момчето направи стъпка към мен. Не се изплаших… а може би трябваше? Носеше мръсни джинси – говоря за кал и прах, а не за умишлена немарливост – и износена синя риза, която изглеждаше два размера по-голяма и имаше дупка колкото малък юмрук там, където беше сърцето. С черен маркер и почерк на момиче пишеше Това знак ли е? – Адриана, хаха и ми се прииска да разбера дали Адриана е по-красива от мен.
– Защо ме нарече „черепоока“? – стиснах писмото в юмрук.
– Защото – толкова ниско наведе глава, че виждах устните му, които бяха меки и розови. Почти женствени. От сладостта на гласа му усетих лека болка в сърцето си. Не знаех причината. Момчетата на моята възраст ме отблъскваха. Миришеха като пица, стояла с дни на слънцето. – Имаш черепи в погледа си, Тъпичка Мъничка. Знаеш ли какво ти трябва?
Майка да престане да ми казва, че за нищо не ме бива?
Вия да изчезне?
Ти си избери, готин.
Бръкнах със свободната си ръка в портфейла на майка и извадих банкнота от десет долара. Имаше вид на човек, на когото едно ядене няма да му бъде излишно. Молех се да ги вземе, преди майка да слезе и да започне да задава въпроси. Не биваше да говоря с непознати, какво оставаше за непознати, които изглеждат така, сякаш търсят храна из контейнерите.
– Морско стъкло – протегна ръка към мен, без да обръща внимание на парите и на напитката.
– Като ония работи, дето се купуват от „Етси“ ли? – изсумтях.
Страхотно. И ти си откачалка.
– А? Не, ония простотии са боклуци. Оранжево морско стъкло. Истинско. Намерих го на плажа миналата седмица и потърсих в „Гугъл“. Това е най-рядкото нещо в света, знаеш ли?
– Щом е толкова ценно, защо тогава ще го даваш на някаква непозната? – извъртях очи.
– И защо не?
– Ами, хайде внимавай малко повече, а? Не беше ли преди малко ти този, който каза, че нищо в света не е безплатно?
– Кой каза, че е безплатно? Ти да не би днес да получаваш всичките си цикли наведнъж, или какво?
– Недей да споменаваш цикъла ми!
– Хубаво. Никакви циклични приказки. На теб обаче сега ти трябва приятел и официално кандидатствам за позицията. Специално съм се нагласил по този случай. Виж – с ръка и извинителна усмивка посочи към дрехите си на скитник.
И ето че в гърдите ми сякаш се разля горещ восък. Гневът, разбрах, имаше способността да става хрускав. Прииска ми се да го ударя с юмрук. Съжаляваше ли ме? Съжаляваше ме. Момчето с дупка на ризата.
– Искаш да си мой приятел, така ли? – изсмях се аз. – Не е ли малко нещо жалко? Виж само кой го казва?
– Аз. Аз го казвам. И никога е съм твърдял, че не съм жалък. – Подръпна скъсаната си риза и бавно вдигна глава, виждах вече по-добре лицето му. Нос, който майка ми би нарекла римски, и челюст, която беше твърде квадратна за някой на моята възраст. Целият беше само остри ръбове и сигурно някой ден щеше да е красив, но точно в този момент приличаше повече на герой от анимационен филм. Всемогъщият Макс[2].
– Виж, искаш ли лимонадата и парите, или не ги искаш? Майка ми ще дойде всеки момент.
– И?
– И не бива да ни вижда заедно.
– Заради начина, по който изглеждам.
Уф.
– Не, защото си момче. – Не исках да съм лоша с него, въпреки че обикновено се държах зле. Особено с момчетата с красиви лица и медени гласове.
Момчетата могат да надушат сърцето за разбиване и от другия край на континента. Дори на четиринайсет. Дори посред невинен летен следобед. Ние, момичетата, имахме невидима нишка, привързана за пъпчето, и само определени момчета можеха да я подръпнат.
Това момче… можеше да скъса моята, ако го оставех.
– Вземи морското стъкло. Бъди ми длъжница. – Протегна към мен отворената си длан. Вперих поглед в грозното парче. Юмрукът ми се сви около него. Хартията изсъска.
Момчето изправи глава и погледите ни се срещнаха. Оглеждаше ме с мълчаливо любопитство, все едно съм картина, а не човек. Сърцето ми се разбунтува, а в ума ми се роди най-малоумната от малоумните мисли. Да ви е правило впечатление как в ребрата сърцето буквално е затворено като в клетка? Откачена работа. Сякаш тялото ни знае, че лесно се разбива и трябва да бъде защитавано. Пред погледа ми затанцуваха бели точки, а той плуваше някъде зад мен, срещу течението.
– Какво има в писмото? – попита той.
– Най-големият ми кошмар.
– Дай ми го – нареди ми той и така направих. Не знам причината. Най-вероятно, защото исках да се отърва от него. Защото исках Вия да страда толкова, колкото страдах и аз. Защото исках майка да се ядоса. Марксе, какво ми имаше? Като човек бях пълен отврат.
Очите му не ме изпускаха, докато разкъсваше писмото на парченца, после ги остави да полетят като конфети в кофата за боклук помежду ни. Очите му бяха тъмнозелени и бездънни като гъста, обгърната в мъгла, гора. Исках да вляза в тях и да тичам, докато не навляза в дълбините на гората. И тогава ми хрумна нещо.
– Не си оттук – казах. Беше прекалено чист. Прекалено добър. Прекалено истински.
Бавно поклати глава.
– Мисисипи. Всъщност семейството на баща ми. Няма значение. Бъди ми длъжница – повтори той, едва ли не умоляваше.
Защо толкова държеше да съм му длъжница?
За да поиска нещо в замяна.
Не се размекнах, стоях замръзнала на място. Вместо това му подадох лимонадата. Взе я, приближи се към мен, отвори капачката и изля лимонадата върху скъсаното писмо. Тялото му докосваше моето. Стояхме стомах до стомах. Крака до крака. Сърце до сърце.
– Затвори очи.
Гласът му беше дрезгав, плътен и различен. Този път се предадох.
Знаех какво ще се случи и позволих да се случи.
Първата ми целувка.
Все си мислех, че ще се случи с някой футболист, попзвезда или студент от Европа, дошъл тук на разменни начала. Някой, който е извън границите на моя малък, закрилян, прецеден през филтрите на Инстаграм свят. А не с хлапе, което има дупка на ризата. Но ми беше необходимо. Имах нужда да се почувствам желана, красива и търсена.
Устните му се приближиха до моите и ме погъделичкаха, изпуфтях. Усещах горещият му дъх да се плъзга по лицето ми, бейзболната му шапка дращеше челото ми. Устата му се плъзна към моята с несигурно стиснати устни. Забравих да дишам за секунда, ръцете ми лежаха на неговите рамене, но тогава нещо ме накара да опитам вкуса му с език. И двамата пиехме въздуха на другия. Правехме всичко погрешно. Устните ми бяха отворени за неговите. Неговите – за моите. Сърцето ми биеше толкова силно, че усещах кръвта си да шуми във вените ми, когато каза:
– Все още не. И това ще имам, но е рано.
От устните ми се отрони стенание.
– Какво щеше да поискаш от мен, ако бях взела морското стъкло?
– Да съм ти първи във всичко – прошепна той някъде между ухото ми и устата, докато тялото му докосваше моето.
Не исках да отворя очи и да изпусна момента. Но той избра и за двамата. Топлината на тялото му напусна моето, когато се отдръпна.
Все още нямах смелост да си отворя устата и да попитам за името му.
Десет, петнайсет, двайсет секунди минаха.
Клепачите ми се вдигнаха, трепнаха по своя воля, когато тялото ми започна да се олюлява.
Отишъл си беше.
Облегнах се на кофата за боклук, объркана, пръстите ми си играеха с дръжката на чантата на майка ми. Минаха пет секунди преди майка неочаквано да увие ръка около моята и да ме поведе към рейндж роувъра. Краката ми летяха по паважа. Извърнах глава.
Синя риза? Бейзболна шапка? Устни, по които е изписана нежност? Дали не си бях въобразила всичко случило се?
[1] „Рейдърс“ (или „Нападателите“) е футболен отбор от Лас Вегас. Основан през 1960 г., отборът първоначално е имал за своя база Оукланд, Калифорния, след това се премества в Лос Анджелис, отново в Оукланд и от януари 2020 г. е преместен в Лас Вегас.
[2] Американска телевизионна анимационна поредица от средата на 90-те.
