ГОЛЯМА КНИГА ЗА ИНДИЯ е третата от поредицата „Големи книги“ на пътуващия тандем Румяна Николова и Николай Генов. Този път те са избрали за своя разказ от 752 страници, илюстриран с над 2000 снимки, една от големите световни цивилизации, родена на Индийския субконтинент. Трудната задача става възможна, след като двамата са прекарали над три години в Индия и са изминали по пътищата ѝ повече от 120 000 км – маршрут, равен на три екватора.
Разказът ще ви отведе от най-южната точка – нос Коморин, до средновековните тибетски княжества Ладак и Занскар на север, сред пясъците на пустинята Тар на запад, до големия завой на Брахмапутра на изток, където завършва най-мощната планинска система на Земята – Хималаите. Ще прочетете за големите световни религии, съжителстващи по тези земи. Заедно с авторите ще се отправите на поклонение при изворите на Майка Ганг, в планините храмове на джайнистите и в градовете храмове в Юга на тамилите, в пещерните храмове и в Кхаджурахо – света на „вкаменената любов“. Ще поживеете в най-свещения индийски град Варанаси, ще вървите по стъпките на Буда, ще влезете в Златния храм на сикхите в Амритсар. Ще се потопите в атмосферата на Кумбха Мела – най-голямото поклонение в историята на света, събрало над 30 милиона поклонници на едно място. Ще надникнете в хималайските светилища Кедарнатх и Бадринатх. Ще имате шанса да разгледате разкошни дворци, да присъствате на пищни празненства и да се запознаете с екзотични племена. Ще научите кои са садху, ще разберете повече за системата йога и за аюрведа. Ще се разходите из огромни мегаполиси.
На тези, които са се спрели на далечната страна за следващи свои пътувания, ГОЛЯМА КНИГА ЗА ИНДИЯ ще им помогне да изберат не само къде, но и как приятно и безопасно да скитат из лабиринта на индийската цивилизация.
Особено висока стойност на това издание придава фактът, че негов редактор е добре известната в света на индологията проф. Милена Братоева. Дизайнер на оформлението е Тодор Манолов.
Румяна Николова и Николай Генов са дългогодишни журналисти, редактори и фотографи, които живеят и путъват заедно. Съответно и заедно разказват приключенията си по света в книги. През лятото на 2021 г. излиза още една тяхна „голяма“ книга: „Голяма книга за Италия“ (изд. Книгомания) и която постигна наистина страхотен успех, макар възможностите за пътуване на читателите да бяха ограничени заради пандемията. Следва и изданието „Голяма книга за Китай“ (2022).
С имената на Румяна Николова и Николай Генов свързваме и още три популярни обемни издания „1000 страници България“ (излиза два пъти с допълнения през няколко години), „Българската съкровищница“ (на бълг. и англ. език) и „България: природа, човек, цивилизации“ (издания на бълг. и англ. и на бълг. и фр. език).
Освен тези подаръчни и енциклопедични издания Румяна Николова и Николай Генов преди няколко години подготвят и отпечатват два много удобни джобни пътеводителя с маршрути за топ дестинации из страната и препоръки: „България – позната и непозната“ и „България – още нови посоки“.
Гледайте видеото с Румяна Николова и Николай Генов „Три пътешествия, три книги“:
Заповядайте на представянето на книгата „Голяма книга за Индия“ от Румяна Николова и Николай Генов на 18.05. (четв.) 2023 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Специални гост на събитието ще бъдат посланикът на Индия в България Н. Пр. Санджай Рана и проф. Милена Братоева, преподавател по индийска литература и култура към СУ „Св. Климент Охридски“.
ТАНДЕМЪТ РУМЯНА НИКОЛОВА И НИКОЛАЙ ГЕНОВ ПРЕТВОРИХА ПЪТЕШЕСТВИЕ ОТ 120 000 КМ В ИНДИЯ В КНИГА
Още първият километър беше достатъчен, за да заключим ужасени – Индия е кошмар! Но пътуванията ни по света ни бяха убедили, че най-добре се усеща една страна за седем дни, в които обираш каймака ѝ, или за повече от три месеца, за да загребеш дълбоко и да вкусиш целия „букет“. Ала „седемте дни“ за Индия не важат! Там на човек му трябва поне месец, за да се отърси от първоначалния шок и постепенно да прогледне.
И днес казваме на всички, които въодушевено се втурват към всевъзможни екскурзии, предварително очаровани от някой медиен гуру, шарен сериал или приказките за махараджи, че Индия иска да ѝ отдадете много повече от времето си, а и не само от него, за да ви се разкрие. Най-добре е първо да я прочетете в книга. Повече предварително натрупани познания са не просто полезни, а направо задължителни, за да видите наистина това, което ще гледате, за да го проумеете. После е добре да се опитате да забравите представите, които вече сте си изградили, и възможно най-непредубедено да застанете лице в лице с нея. Ще видите, че истинският ѝ образ няма нищо общо с външния блясък и удобните формули за бягство от действителността.
Напротив, действителността ще ви обземе отвсякъде с многолюдие, шум, аромати и градуси. Доста време ще е необходимо само за да вдигнете поглед от земята проумели, че няма начин да стъпите на чисто, и да забележите красотата на храмовете, екзотичните цветове на природата, пъстротата на саритата и тюрбаните, а и на същите хора, които до този момент са били просто миризма, топлина и нежелан досег.
Това е истина, която сме изстрадали по пътищата на Индия. Днес знаем, че животът там е като любовта. През цялото време страдаш. Но най-много страдаш, когато всичко свърши! Разбира се, не си правим илюзията, че сме прозрели тази страна напълно. Все повече се убеждаваме в правдивостта на твърдението, че каквото и да кажеш за Индия, обратното също е вярно. Необятната и многолика родина на една пета от населението на земята е истинска територия на контрастите. Невъобразима бедност, девствени джунгли и примитивни племенни култури си съжителстват с безмерно богатство, модерни мегаполиси, високи технологии и мощни производства. Затова мнозина определят Индия като единство в многообразието. По този повод един местен журналист се шегува, че единство в многообразието има тогава, когато е налице повече многообразие, отколкото нормално интелигентният човек би могъл да понесе. А във всяка шега се спотайва и доза истина.
Днес можем да поставим солиден багаж в индийската си равносметка: изминахме не един и два поклоннически маршрута до свещени места, бяхме на най-многолюдното и старо поклонение в света заедно с милиони пилигрими, присъствахме на религиозни ритуали в храмове на различни религии и по бреговете на свещени реки. В зали, по паркове и заведения слушахме неземната музика на световнопризнати майстори и гледахме красиви танцови легенди. Хранихме се с ръце като индийците и се обличахме като местните хора. Другарувахме с тях и заедно шепнехме мантри.
Имахме щастието да пребродим страната надлъж и шир от най-южния нос Коморин до най-северните области Ладак и Занскар в Хималаите и от Кач в пустинята Тар до долината на река Брахмапутра. Пътувахме с автобуси, камиони, коли и рикши, претъпкани влакове и несигурни, малки като играчка самолети, с корабчета и лодки, с каруци, с камили и мулета. Много километри навъртяхме пеш в нетърпима жега или лют студ, топлихме ръцете си със запален мъх по хималайските пътеки. Случи се да спим по гари и в помещения за нощуване към храмовете, наричани дарамсали.
И видяхме неща, за които човешкото въображение е много, много бедно. Никой не може да се убеди колко необятна е Индия, преди да я обиколи. След като почти го направихме, стоим пред картата, на която като плетеница сме нанесли маршрутите си, и виждаме, че уж малкото на пръв поглед, което е останало непребродено, е поне още толкова. На много от местата сме били първите българи.
Вече от собствен опит ние знаем, че никой, стъпил веднъж в Индия, не си е тръгнал завинаги. Затова ето ни пак в нея. След повече от три години живот на субконтинента и близо три екватора, изминати по пътищата му, осмисляни и разказвани в пътеписи, книга, албуми, изложби и филми, сега посягаме и към Голяма книга. Толкова неща останаха неразказани и непоказани. А кой, ако не тази примамлива, но загадъчна красавица заслужава стотици страници? За нея всеки е чувал и знае по нещо – ако не друго, поне нарицателната фраза „тъмна Индия“. Тя впрочем не се е родила случайно и е израз на повърхностен сблъсък с непозната цивилизация. Тъмна си остава Индия за всеки, който не е оставил удобните очила на предразсъдъците и предпоставените „истини“ вкъщи и не се е опитал да я опознае със сърцето си. Дори да прекара там години.
Мнозина ни питат какво толкова ни харесва в тази страна. Там имало ужасни болести, мръсотия, безкрайна бедност, неприятен климат. Тъй като по принцип спорът с предубедени е напразно загубено време, често пред – почитаме да отговорим само, че през Средновековието Европа е научила от Индия, че е добре човек да се къпе по-често от един път в годината. И да, има ужасна бедност, но в най-бедните квартали сме виждали най-веселите хора. Цяло чудо е как те успяват да запазят и достойнство заедно с неслизащата от лицата им усмивка. Неслучайно Индия открай време е вдъхновение за търсачите на приключения, включително и на духовни. Но всеки може да намери своята причина да тръгне към нея.
И няма да повярвате, но когато Индия изчезне от очите, тя завладява сърцето. Само дни след като я напуснете, се появяват копнежите и новите планове. Един от великите мъже на Индия – Джавахарлал Неру, казва, че родината му е като някакъв древен палимпсест, в който слой след слой са изписани мисъл и мечта и все пак нито един следващ не е скрил напълно или изтрил написаното по-рано. И всички те съществуват и са изградили сложната и мистериозна личност на Индия. Подобре не бихме могли да изразим необикновения чар на тази приказна земя. Всеки, който се е докоснал до Индия, добива някаква представа, но всички ние удивително напомняме на онази стара джайнистка легенда за слепците и слона. Няколко незрящи трябвало да опишат впечатленията си от огромното животно. „То е като змия“, казал този, който докоснал хобота му. „Не, като стена“, възразил слепецът, опипващ тялото му. „Като пръчка е“, твърдял случилият се при бивните. „Като колона“, настоявал другият при крака. „О, не, като въже“, настоявал опипващият опашката – и така те спорели, неспособни да постигнат съгласие.
Поуката е ясна. Затова в тази книга ще се опитаме да обхванем колкото може по-цялостно тази смайваща страна. Разбира се, в основата на нашия разказ са личните ни преживелици по пътищата ѝ, натрупаното в живота сред хората ѝ, а и от многобройните книги, в които сме търсили обяснение за чудатости и чудеса, които сме виждали там. И повярвайте, последното не е клиширана хипербола, с която се опитваме да ви подмамим да нагазите в това море. Впрочем сами ще се убедите в това по-нататък. От сърцето си сме извадили тези образи, поизмачкани от многобройните пътувания и от времето. А от тях се надяваме да се роди и за вас Индия, макар да знаем, че тя винаги ще си остане забулена в ефирно сари. „Сарва мангалам“! С това пожелание за благополучие древните източни разказвачи завършват писанията си. Ние се обръщаме с него към вас още в увода на „Голяма книга за Индия“, защото ни предстои вълнуващ и – надяваме се – обогатяващ път.
Откъс:
Осем града в Делхи
Дали Делхи е Индия или не, може да се спори както за всяко нещо, което се казва за тази страна. Но такова съмнение изниква при много други столици, които в стремежа си да бъдат „лице“ на страната прикриват с грим истинския ѝ характер. Ако се ограничите само в рамките на Ню Делхи, може да сте сигурни, че не сте видели Индия. Но ако включите в маршрутите си и Олд (Стария) Делхи, тогава ще усетите малко повече от тази толкова многолика страна. Веднага ще направим уговорката, че няма да чуете индиец да произнася името на столицата си така, както го изписваме.
Имайте предвид, че Делхи иска от посетителя търпение, за да му разкрие постепенно съкровищата си. Със своите 1300 паметника той затрупва дори най-амбициозните туристи. Един от най-гъсто населените райони в света е опияняващ микс от традиции и модерност. Всъщност Делхи е метрополия с няколко селища, чието символично сърце според мнозина е Олд Делхи, а Ню Делхи е официалната столица на Индия с всички институции на централното управление на страната. Националната столична територия с площ от 1483 кв. км е разположена на река Ямуна, десен приток на река Ганг.
От 1997 г. Делхи се дели на 9 окръга, като всеки от тях има по три района. Ние винаги се затрудняваме, когато трябва да опишем града, който три години беше наш индийски дом. И винаги ни е било интересно да четем пътеписи за него. Наистина какво успява да усети човек за 3–4 дни от един град, където животът тече вече 3 хилядолетия? Червената крепост, Вратата на Индия, Кутб минар, малко храмове, рикши, крави – и готово. А дали е толкова просто? Нашите първи усещания, които отдавна вече са затрупани от последвали напластявания, май бяха доминирани от тягостното усещане, че нищо не е такова, каквото сме си го представяли и сме очаквали да бъде. Пътешественикът Ибн Батута, който обикаля през ХІV в. целия познат тогава свят от Мароко до Китай, пише, че Делхи е най-големият град на вселената. По население днес индийската столица е колкото Рим и Вашингтон, взети заедно. По начин на управление е съюзна територия. На протежение от поне 80 км според преброяването от 2011 г. живеят 16 314 838 души, а в началото на 2015 г. населението е вече около 17 700 000 души. При тези темпове можете да си представите колко е набъбнало днес. Сигурно вече надминава 20 милиона. Число, достатъчно впечатляващо, дори и с уговорката, че в големите градове на тази страна никога не е възможно да се посочи точен брой на жителите. А какво ще е това число, ако се опитаме да си представим и колко хора са обитавали Делхи през дългия му живот?
Градът възниква през VI в. пр. Хр., но се превръща във водещ регионален център по времето на Делхийския султанат (XIII–XVI в.). От 1649 до 1857 г. той е столица на Моголската империя, а с нарастването на британското влияние в Индия постепенно губи политическото си значение за сметка на Колката (позната доскоро като Калкута). През 1911 г. властите обявяват връщането на столицата в Делхи и през 20-те години на ХХ в. британците изграждат Ню Делхи с амбицията да бъде столица на отвъдморските им територии и дори да надмине по блясък Лондон. Той остава столица на Индия и след като страната получава независимост през 1947 г.
А едва ли някой може да очаква, че в такова многолюдно поселение всичко ще е идеално. Наред с модерните ра – йони има много джугита, както тук наричат кварталите с бидонвили, а нерядко бордеите изникват и сред лъскавите сгради и много улици нощем се превръщат в спални. От нашите прозорци виждахме сутрин и вечер обитателите на съседно джуги, разположено удобно между посолските комплекси, да се точат на върволици в съседната поляна, подгонени от естествени нужди.
Но каквото и да очаквате от Делхи, какъвто и шок да изживеете при срещата си с него, фактът, че тук животът тече вече три хилядолетия, е несравнимо по-важен от изместващата го в съзнанието на туристите екзотика на свещени крави, змиеукротители и прокажени просяци. Ние сме убедени, че родословието е важно, за да опознаеш и усетиш истински не само човек, но и град. Затова ще ви поразходим из делхийската история. Съществува стара поговорка, че който и да основе град тук, ще го изгуби. Не са успели да я опровергаят нито могъщите моголи, нито дори британците, които остават тук едва 16 години – от преместването на столицата от Колката през 1931 г. до обявяването на независимостта на Индия през 1947 г. Най-малко осем града съществуват на мястото на днешния Делхи през вековете. Първите четири са на юг. Лал кот е изграден от Анангал II от династията Томар между 1052–1060 г. Този владетел допринася и за населяването на Индрапрастха – главния град на царството на Пандавите, познат от Махабхарата. Лал кот е разширен от Притхвирадж Чаухан – раджпутски владетел от Севера, в Кила Раи Питхора. А през 1192 г. градът е завладян от Кутбуддин Айбак, който тук прави своята столица.
Кутб минар (наричан още Кутуб и Кутаб) в южния квартал „Мехраули“ напомня днес за величието на Делхийския султанат. Включен е в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Завършено през XII в., това е най-високото минаре в Индия, а казват и първенец сред построените от тухли в света. Основата му е с диаметър 14,3 м. Специалистите не са единодушни за предназначението на пететажния исполин. Застанали в подножието му не може да не се запитате дали от височина 72,5 м викът на мюезина е можел да бъде чут от дру – гиго освен от самия Аллах? Особено като се има предвид, че на този, който трябвало да вика, се налагало преди това да изкачи 379 стъпала… Минарето е считано за кутб, или стълб на исляма и могъществото на турко-афганската Мамелюкска династия.
Комплексът Кутб включва също и най-старата джамия в Индия, чието изграждане започва през 1193 г.; портал, построен през 1310 г.; гробниците на Алтамиш, Алауддин Халджи и Имам Замин; недостроеното минаре Алаи минар и един изумителен 2000-годишен железен стълб. Тази седемметрова колона с тегло шест тона е издигната от цар Кумарагупта I от династията на Гуптите (320– 540) първоначално в храм на Вишну в град Матхура, а по-късно е пренесена тук. Но целият тогавашен хиндуистки район по-късно е разрушен от мюсюлманите и материалите от него са използвани за строителството на Кутб. За аркадата на джамията са използвани каменните колони на 27-те хиндуистки и джайнистки храма на Кила Рай Питхора. Затова не се учудвайте, че сред декорацията в мюсюлманските постройки ще съзрете хиндуистки сюжети.
Върху оцелелия стълб с висока чистота на желязо личи санскритски надпис, посветен на цар Чандрагупта II (375– 413). А най-изненадващото е, че през дългото си съществуване той практически не се е поддал на корозия. И за обяснение на този факт има различни хипотези, включително и една за метеоритния му произход. Май никой обаче не се съмнява, че ако успее да обхване стълба с ръце, като стои гърбом към него, ще му се сбъднат желанията, защото опашката от желаещи никога не свършва.
С Кутбуддин започва важен етап в живота на Делхи. Неговата династия на Мамелюците (слугите, защото когато строи Кутб, той е служител на султана) е последвана от династиите Кхилджи, Тугхлак, Сайид и Лодхи и тези султани на Делхи изграждат империя, оцеляла до ХVІ в. и променила чувствително картината на субконтинента с нови технологии и обичаи. За следващия град свидетелства крепостта Сири, изградена около 1303 г. от Алауддин близо до днешния културен център Сири форт аудиториум. От града Тугхлакабад пък е едноименната крепост, построена само за четири години, която се вижда край пътя. На места стените ѝ достигат 27 м, но вътре са останали само руини. А казват, че в една от залите на двореца някога са можели да се изброят 1000 колони. Срещу крепостта е гробницата на нейния строител Гхиязуддин Тугхлак, с чиято смърт залязва и краткотрайната слава на Тугхлакабад. Докато строят града, се разразява люта кавга между владетеля и светеца Низамуддин заради работниците, които Гхиязуддин Тугхлак отклонява от гробницата на светия мъж. Хазрат Низамуддин Аулия е член на суфитското братство на мъдреците Чиштя. Названието на тези ислямски аскети произхожда от суф – вълненото облекло на първите суфи. Огорчен от обидата на владетеля, Низамуддин изрича проклятие в новия град да живеят само чакали. Скоро прокобата му се сбъдва.
Гхиязуддин е погребан в малка крепост в типична гробница на воин – с дебели стени и бойници. А гробницата на Низамуддин е в центъра на изключително активен и днес мюсюлмански комплекс. Много чужденци посещават Делхи, но малцина от тях се отбиват в него, а ние ще ви посъветваме да не го пропускате. Мястото е шумно и с доста смущаваща хигиена, но и сега вековната традиция събира всеки четвъртък по залез-слънце хор от суфити, които до късно пеят песните на персийския поет Амир Хусро, последовател на Низамуддин. Открай време комплексът е средище на ислямски аскети, а този факт привлича тук през вековете бедни и богати, с вярата, че светецът, приятел на Бог и велик духовен учител суфи, ще ги защити пред Страшния съд така, както с молитвите си спасява Делхи от нападението на моголите през 1303 г.
Тук е погребана и любимата дъщеря на моголския владетел Шах Джахан – Джаханара Бегум, също ревностна последователка на великия суфий. За разлика от величествения мавзолей Тадж махал, построен от баща ѝ на любимата му жена Мумтаз в Агра, гробницата на Джаханара е изключително скромна, без покрив, само с един жасминов храст и епитафия: „Нека нищо да не покрива гроба ми освен зелената трева, която е достатъчен покрив за гроба на нищия“. Нататък в дългия летопис на Делхи следват също създадените от Тугхлаците градове Джаханпанах и Ферозабад, чиито следи са във форта Фероз Шах Котла. Въпреки че по времето на Фероз Шах Тугхлак вече има дворци при Кутб минар и в Сири, той решава да построи нов на брега на Ямуна през 1354 г. Днес високи стени ограждат истински зелен оазис насред един шумен и многолюден квартал на Делхи до стадион за крикет. Вътре са останките от владетелските апартаменти. Триетажна сграда е издигната специално за да се постави върху нея пренесената тук от Фероз Шах тринайсетметрова колона на Ашока от III в. пр. Хр. Върху нея е изписан едикт на императора, който е оставил многобройни подобни стълбове из Индия. До колоната са останките от някогашната джамия Джама масджид. Разказва се, че в нея Тимур се молил, преди да нападне Делхи през 1398 г. В Пурана Кила (Старата крепост), пак в южната част на Ню Делхи, са останките от града на афганския владетел Шер Шар, който побеждава втория от Великите моголи, Хумаюн и за кратко прекъсва тяхното владичество в Делхи. През XVII в. Шах Джахан изгражда Шахджаханабад, когато мести тук столицата си от Агра. От този град остава Лал кила – Червената крепост, но за нея ще прочете малко по-нататък.
Пурана Кила има три големи порти, а на места стените ѝ достигат височина 18 м. Вътре е запазена джамията, строена от Шер Шах, хубав пример за стила на династията Лодхи, съчетаващ хиндуистки елементи като квадратни колони с мюсюлмански арки и куполи. Когато Хумаюн си връща властта, използва кулата Шер Мандал като библиотека. Именно тук пада от стълба и умира от раните, получени при падането. Южният вход на крепостта се нарича Хумаюн дарваза, защото от него се вижда гробницата на този владетел.
