Пастор Хьорлин би си заложил главата за едно – когато внуците му Карл и Антон са на гости, няма невъзможни неща. Разбира се, двамата с пасторшата обожават момчетата си, но понякога си мечтаят да не бяха толкова… енергични! Изобретателните пакости на Карл и Антон изпълват страниците на новия детски роман на издателство „Емас“ „Белите им прилягат“, който вече е по книжарниците.
Шведската писателка Ева Бексел, потомка на стар свещенически род, става известна с трилогията за внуците на пастор Хьорлин, в която черпи вдъхновение от собственото си детство. Трите повести, които от издателството са събрали в един том, са преведени на няколко езика, а тиражът им е надхвърлил половин милион. За тях авторката е получила наградата на Сдружението на шведските книжари и отличието „Емил“, учредено в памет на Астрид Линдгрен. Сега пък „Белите им прилягат“ става част от „Европейски разказвачи“, специалната поредица на „Емас“, приютяваща най-доброто от литературата за деца на континента. Книгата е в превод на Ева Кънева и с оригиналните илюстрации на Карин Стернхолм Райдер.
Една ранна утрин в предверието на пастора и пасторшата се появяват Карл, Антон и татко Стюре. Карл е на седем, а братчето му – на пет. Карл държи баща си за ръка, а малкият Антон настоява да е самостоятелен. Баба и дядо ги посрещат радостно, макар и молейки се на бога да се справят с предстоящото предизвикателство.
И помощ наистина ще им е нужна, защото малкият Антон бързо намира в какво да се забърка. Първо си порязва пръста на консервна кутия и надава вик. А няколко дни по-късно от банята потича вода, защото е карал да плуват раците, купени за вечеря.
А пък по време на гостуването на внуците за Коледа Антон открива стара пощальонска чанта на тавана. И цял куп коледни картички. Бързичко се облича и излиза навън, на работа. Чантата е пълна, но не задълго. Скоро баба и дядо започват да си получават честитките от непознати хора, понеже какво е направил малкият работник? Разбира се, разнесъл ги е по пощенските кутии в градчето.
Изобретателността на Антон няма граници! А белите се редят една след друга без дори минута почивка за горкия пастор…
С изключителен хумор и топлина Ева Бексел пише за Антон и Карл, строгият пастор и милата пасторша, които се опитват да съществуват под един покрив, без да го разрушат. Мнозина читатели се питали дали бащата на авторката е послужил като прототип за образа на пастора, но истината е, че Бексел е почерпила вдъхновение от всички свещеници, навестявали семейството ѝ. А палавият Антон от книгата, признава авторката, до голяма степен прилича на един от братята ѝ.
„При децата радостта е необуздана, гневът – ирационален, а мъката – безгранична. Точно за тези радост, гняв и тъга искам да пиша.“ – споделя авторката при първоначалното публикуване на книгите.
За авторката:
Ева Агнета Магдалена Бексел, както е цялото име на шведската писателка, е родена през 1945 г. в градчето Оседа и е потомка на стар смоландски свещенически род.
Книгите на Ева Бексел са леки, четивни и хумористични. Писателката много държи речта на героите ѝ да звучи реалистично, защото така децата се научават, че характерът на човека прозира в речта му. Авторката обича и противопоставянията: в „Белите им прилягат“, например, възрастните баба и дядо са представени като зависими от изградените си навици, докато децата горят от любопитство към света и непрекъснато измислят нови и нови щуротии.
ОТКЪС
На баба и дядо им идват гости
И ето ги една ранна утрин в преддверието – Карл, Антон и татко Стюре. Карл държеше баща си за ръка. Карл беше на седем, а братчето му Антон – на пет. Антон обаче не държеше никого за ръка. Не, стоеше си най-самостоятелно, стиснал под мишница плюшеното куче Никодемус, и както обикновено, очилата му се бяха смъкнали чак до върха на носа.
- Здравейте, милички мои! – възкликна радостно баба им и плесна с ръце.
- Къде ви е телевизорът? – попита Антон.
- Антоне, дръж се възпитано – напомни бащата. – Най-напред поздрави баба си.
- Първо да видя телевизора! – заинати се малкият.
Показаха му го и тогава той с желание се здрависа с баба си и с дядо си.
Посещението на бащата и двете внучета не беше изненадващо за домакините. О, не. Още през пролетта бяха решили децата да дойдат да постоят при баба и дядо.
- С Божията помощ ще се справим, дъще – беше уверила бабата, когато майката на двете момчета се обади да я пита съгласни ли са да гледат Карл и Антон няколко седмици през август.
В този момент дядото на хлапетата, който през цялото време стоеше до съпругата си и надаваше ухо на разговора, се разтревожи и тутакси попита:
- Елса, за какво ще ни е нужна Божията помощ?
Човек би сметнал този въпрос за изключително глупав от устата на един пастор, а дядото на Карл и Антон беше именно такъв. Баба им, пасторшата, очевидно беше на същото мнение, защото изобщо не си направи труда да му отговори.
Нека обаче се опитаме да разберем и стария пастор. Все пак той си знаеше „стоката“. Беше се уверил колко трудно е да гледаш Карл и Антон поотделно, затова много живо си представяше какво ще го чака, когато са му вкупом на главата. Накратко, тази мисъл го ужасяваше.
- Ако се съгласиш да ги вземем и двамата наведнъж, без време ще ни вкараш в гроба, Елса – завайка се той, след като пасторшата затвори телефона.
- Бъди спокоен! – отвърна му тя. – Двете с Герда ще се справим.
Пасторът бе заслужил. Това значи, че беше пенсионер. По цял ден се мотаеше без работа из къщи и мърмореше за щяло и нещяло.
Пасторшата пък беше душа човек. Весела и радостна, винаги намираше начин да се спогоди със съпруга си. И това беше най-хубавото от всичко, защото понякога той ставаше много опак. Пасторшата обаче знаеше как да го умилостиви и представете си, почти винаги успяваше да го убеди в едно или друго. Но, като се замисли човек, тя цял живот бе смекчавала тежкия нрав на съпруга си, та може би не беше чак толкова странно, че се е усъвършенствала.
Пасторската двойка живееше в Боргхолм в голяма зеленобоядисана дървена къща. Лете всичко се разлистваше и в двора ставаше прекрасно. През зимата обаче не беше особено приятно, защото къщата бе студена и отвсякъде лъхаше течение. Имаше прокарано отопление, но пасторът, който беше, меко казано, пестелив човек, непрекъснато намаляваше парното, та да не харчат твърде много газ, и затова в къщата никога не ставаше наистина топло.
Забележеше ли пасторшата, че съпругът ѝ е намалил отоплението, мигом отиваше и го усилваше. Пасторът обаче тутакси я издебваше и завърташе обратно кранчето. И така двамата се дебнеха и по цяла зима тичаха един след друг до парното. Само по себе си това може би не беше чак толкова глупаво, защото така поне се сгряваха.
Поне през лятото не им се налагаше да търчат час по час до радиаторите. И слава богу, защото не би било по силите им. Особено ако Карл и Антон им гостуват, както сега.
Татко Стюре хапна малко за закуска и стана време да потегля към къщи. На идване се наложи той, Карл и Антон да отседнат една нощ в Градския хотел във Векшо, но сега татко Стюре щеше да се прибере направо у дома, на улица „Якоб Вестин“ в Стокхолм.
Когато потегли, от портата му махаше само Антон. Карл вече бе хукнал при Стафан, най-добрият му приятел тук.
Антон махаше с две ръчички и ни най-малко не изглеждаше разстроен, докато колата се отдалечаваше.
И пасторът, и пасторшата бяха много доволни, че по-малкият им внук е толкова мъжко момче и не плаче за татко си.
- Ще видиш, Густаф, всичко ще мине по мед и масло – увери пасторшата съпруга си, докато си влизаха вкъщи.
Но, ах, колко дълбоко се заблуждаваше тя! Защото още същия ден Антон си обели пръста на отварачката за консерви в кухнята. Ето какво стана…
Внезапно в къщата се разнесе кански вой.
Пасторшата и Герда се втурнаха бегом към кухнята, за да видят какво се е случило.
Посреща ги неособено весела гледка. Като видя внука си, на пасторшата ѝ се прииска да се завърти кръгом и да хукне към гората.
Качен върху ниско двукрако столче, Антон крещеше като обезумял, а от пръста му капеше кръв. Пасторшата грабна чиста хавлиена кърпа и надве-натри я усука върху ръката на Антон. През това време Герда отърча да извика пастора.
