Бърнард Корнуел ни запознава с историята на средновековна Европа в романа „Повелителите на Севера“

Излезе от печат третата книга от поредицата „Саксонски хроники” на известния британски писател Бърнард Корнуел! Романът „Повелителите на Севера” (ИК „Сиела”) пленява с мащабните конфликти около раждането на Англия и с майсторски изградените си персонажи, а историята е директно продължение на „Последното кралство” и „Бледият конник”, но може да се чете и самостоятелно в прохладните летни вечери.

Вълнуващата сага за създаването на Англия – „Саксонски хроники” от изтъкнатия британски автор на исторически романи Бърнард Корнуел – продължава с романа „Повелителите на Севера”, който е вече в книжарниците. В новата книга историята на вдъхновения от реалността персонаж Утред, чиито подвизи познаваме добре от „Бледият конник”, се заплита. Лишеният от собственост и владения лордски наследник на Нортумбрия хвърли силите си в помощ за победата на саксонците над датските нашественици при Етандун. След тежките битки и саможертви, най-накрая настъпва часът за завръщането на героя у дома. Неговият дълг към доведената му сестра, която е в плен на жестокия Кяртан, го принуждава да й се притече на помощ, но дали тази хапка няма да се окаже прекалено голяма за неговата уста? Утред научава по трудния начин, че предизвикателството да се изправиш срещу такъв противник е далеч по-голямо, отколкото е очаквал – особено, ако си сам, без верни другари и силни съюзници. Северът се превръща в арена на бунтове, хаос, страх и коварно предателство. Предателство, което неизбежно ще запрати безстрашния войн обратно към Уесекс, където той ще се срещне отново с Алфред Велики – неблагодарния крал, с когото Утред привидно бе разчистил сметките си…

Умело написан и пленяващ с достоверността и автентичното пресъздаване на образите и на епохата, „Повелителите на Севера” е важно допълнение към съкровищницата на историческата художествена литература на Стария континент. Книгата разкрива ключови парчета от пъзела, формирал европейската култура и цивилизация, без да се изкушава от прекалени волности и без да навлиза във фантастичното, но неизменно поддържайки интереса на читателя до зрелищния финал. Романът съдържа и подробен списък с географските имена, употребени от Бърнард Корнуел и съобразени с  периода – англосаксонската епоха.

Бърнард Корнуел (1944) е роден в Лондон в семейство на канадски пилот и британка от Кралските военновъздушни сили. Завършва London University, а след като преподава за кратко, намира работа в BBC Television, където работи цели 10 години. Там той среща бъдещата си съпруга – американката Джуди, при която се пренася. Изпитвайки затруднения да получи зелена карта, Корнуел решава да пише книги, за да изкарва прехраната си в САЩ – дейност, за която не е необходима работна виза. Така Корнуел дава старт на писателската си кариера, а днес историческите му романи са световно признати. Поредицата „Саксонски хроники” се радва и на екранизация – сериалът „Последното кралство”, чийто първи сезон тръгва по BBC America през 2015 г. и продължава по BBC 2 за втория. След третия сезон, който излиза изцяло под шапката на Netflix в края на 2018 г., предстои и четвърти, чийто снимки започнаха през април тази година.

Преводач на „Повелителите на Севера” от английски език е Деян Кючуков, а автор на корицата е Дамян Дамянов.

*

„Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел.”

Джордж Р. Р. Мартин

Откъс от „Повелителите на Севера”, Бърнард Корнуел

Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки назад по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега близо до една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже.

– Ти – посочи ме с пръст, след като се качи обратно на борда. – Иди да разбереш какво се случва.

– Случват се неприятности – отвърнах. – Трябва ли ти да знаеш повече?

– Трябва ми да разбера дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да разпитвам сам, затова е по-добре да го сториш ти.

Беше ме избрал, защото бях воин и нямаше да изгуби нищо, ако загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, но той правеше всичко възможно да избягва сраженията, за­щото търговията и кръвопролитията са лоши партньори. Въоръжените мъже вече слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, но доближаваха колебливо, защото екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обве­трени мореплаватели имаше брадва и копие подръка.

Надянах ризницата, взех великолепния си, украсен с вълча глава шлем, пленен от един датски кораб край уелския бряг, и препасах Змийския дъх и Жилещата оса. Така, в пъл­но бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копри­вата, за да не падна. Ругаейки от убожданията, най-сетне се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди – това бе същото широко крайбрежно пасище, където баща ми бе по­вел атаката срещу Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и тъкмо се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи подир мен, понесла единствения ни багаж – кожената торба, в която не носехме почти нищо освен запасен кат дрехи, нож и точилен камък.

– Трябваше да останеш на кораба – казах ѝ.

– Не и без теб. Кои са тези хора? – посочи тя към шести­мата, които все още се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да скъсяват дистанцията.

– Сега ще разберем – казах и извадих Змийския дъх.

Сенките вече се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнез­дата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в ризница, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло състояние. Видът ми явно ги респектира, защото, макар и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до друг и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говоре­ше, че вероятно са саксонци.

– Когато човек се прибира у дома – викнах им на англий­ски, – не очаква да го посрещат на нож.

Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, докато останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи – седемнайсет- или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкова непохватно, колкото аз бих държал ралото. Ве­роятно ме взеха за датчанин, защото слизах от датски кораб. Знаеха, че с дружни усилия могат да убият един датски воин, но че и той ще погуби поне двама от тях, преди да умре. Зато­ва бяха облекчени, но и учудени да чуят родния си език.

– Кой си ти? – попита един от брадатите.

Вместо да отговоря, продължих да вървя към тях. Ако ме бяха нападнали в този момент, щях да съм принуден да избя­гам безславно или да умра, но крачех с уверен вид. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския дъх се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за дързост, до­като всъщност то се дължеше на объркване. Възнамерявах да се назова с измислено име, защото не исках Кяртан или коварният ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортум­брия, но, от друга страна, собственото ми име носеше бойна слава и аз се изкушавах да го използвам, за да ги впечатля. За щастие, вдъхновението ме осени тъкмо навреме.

– Аз съм Стеапа от Дефнашър – обявих и в случай че Стеапа не бе достатъчно добре познат в Нортумбрия, доба­вих самохвално: – Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътуване към праотците му.

Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка назад.

– Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?

– Същият.

– Милорд – склони глава той. Един от младежите докос­на разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха примера му.

– Кои сте вие? – попитах на свой ред.

– Войници на крал Егберт – рече един от по-възрастните.

– А мъртвите? – посочих надолу към реката, където по­редният гол труп бавно се поклащаше по течението.

– Датчани, милорд.

– Вие убивате датчани?

– Такава е Божията воля.

       – Онзи мъж там е датчанин – кимнах към кораба на Тор­килд, – но е и приятел. Него ще убиете ли?

– Ние познаваме Торкилд – бе отговорът. – Ако идва с мир, ще го оставим да живее.

– А с мен какво ще правите?

– Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви почете заради голямото клане над датчаните.

– Това клане ли? – попитах презрително, сочейки с вър­ха на меча към плаващото във водата тяло.

– Не, заради победата над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?

– Да, вярно е. Аз бях там. – Прибрах Змийския дъх в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали срещу датчаните, но че тези войници са обещали да не го закачат, ако идва с мир.

– Ти какво би сторил на мое място? – викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, за да удържат кора­ба неподвижно срещу течението.

– Върни се обратно по реката. Намери датски бойци и чакай, докато не разбереш накъде духа вятърът.

– А ти?

– Аз ще остана тук.

Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се из­губи сред лютичетата, от които жълтееше пасището.

– Това е заради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!

Сетне се зае да обръща кораба, което бе трудна маневра, защото килът му бе дълъг почти колкото ширината на река Уз. Но той се справи умело и скоро веслата го понесоха надолу по течението, далеч от моето съществуване. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски пазач убит, а дъщеря му – изнасилена, така че съветът ми действително си е струвал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.

– Отпрати ли го? – попита с негодувание единият от бра­датите.

– Нали казахте, че може да живее – отвърнах и се наве­дох да намеря шилинга в тревата. – Та как узнахте за побе­дата на Алфред?

– Един свещеник дойде и ни разказа, милорд.

– Свещеник?

       – Да, пристигна чак от Уесекс. Носеше ни послание от Негово Величество.