„Теодорос“ от Мирча Картареску

С логото на ИК Хермес излезе романът „Теодорос“ от известния румънски писател Мирча Картареску.

Закърмен от дете във Влахия с епичните разкази на майка си за родната ѝ Елада, в сърцето на малкия Тудор покълва семето на амбицията – някой ден той ще се изравни със славния Александър Македонски по богатство и приключения! Тудор расте дързък и смел, непокорен и целеустремен. А когато заминава за гръцкия архипелаг, бързо става известен като Теодорос – безмилостния пират, от когото всички се страхуват. Младият мъж не се спира нито пред грях, нито пред злодеяние, за да постигне своето предопределение. Той живее в гори и манастири, става свидетел на битки и чудеса и накрая успява. Животът му завършва като Теуодрос II – император на Етиопия.

В своя квазиисторически роман Мирча Картареску разглежда вечния въпрос за човешката душа като арена на битката между Доброто и Злото. Ако е вярно, че когато умреш, ангели и демони се борят за душата ти, за Теодорос не е имало по-жестока битка. Може ли той – алчен за слава, бандит и пират, ужасът на гръцките морета – да се издигне до благословените небеса и да премине портите на рая? Или заслужава горящите пламъци на ада?

Мирча Картареску разказва епос, който изобилства с митове, свещени текстове и легенди, оформили нашия свят. Истории за любов и приключения, реални и фантастични, сладострастни и жестоки. Авторът преплита историческото, легендарното и философското с удивително красиви пасажи, за да създаде вселена, която обхваща времето от Сътворението до наши дни и стига дори по-далеч – до Страшния съд. Една всеобхватна и пламенна творба, която ни пита каква е цената, която трябва да платиш, за да изпълниш съдбата си. 

За автора 

Мирча Картареску е румънски писател и литературовед, издаван във всички европейски страни, в Латинска Америка и САЩ. Роден е на 1 юни 1956 г. в Букурещ. Преподава литература в Букурещкия университет, а през годините е бил гост лектор в университетите в Амстердам, Виена, Берлин, Колумбийския университет в САЩ. Автор е на над 30 книги с поезия, проза и литературна критика. Носител е на много национални и международни литературни награди. На български са издадени трилогията му „Ослепително“, романите „Защо обичаме жените“, „Носталгия“, „Соленоид“. За последния му роман „Теодорос“ немското издание Die Zeit пише: „Уникална книга на световно ниво“. 

Думи от автора 

„Не съм писал никога литература, за да публикувам книги, а за да живея в тях. Всяка книга бе за мен един свят нов и специален, нов опит – като ново влюбване или като ново пътуване (но понякога и като нова болест).

Пишейки „Теодорос“, живях в приказки за любов, в приказки героични, в приказки жестоки, в приказки реални и фантастични, сладострастни и сурови, случващи се в различни географски пространства и исторически времена, забавлявах се с прецизното им пресъздаване, но и с иронична усмивка. Задълбах в разклоняващите се пътеки на Библията, на светата етиопска книга Кебра Нагаст и на нашата Александрия, намирах във всички тях една експресивност удивителна и безкрайна. Насред пандемията, насред войните, сред депресиите и разочарованията на днешния ден, имах нужда да поживея известно време в тишината на зографисан в синьо и цинобър параклис от един свят, който постоянно се обръща, подобно на слънчогледа, към красотата – единственото нещо, което наистина ценя.“ – МИРЧА КАРТАРЕСКУ

Г-н Картареску, как стигнахте до писането и как се развихте като писател с течение на времето?

Израснах в къща без книги. Родителите ми бяха отрудени хора и не четяха. За да имам какво да чета, трябваше да ходя в библиотеката. С времето четенето се превърна в най-голямото удоволствие в живота ми. Купувах си книги винаги когато можех и започнах малко по малко да попълвам собствена библиотека вкъщи и да събирам сто, двеста книги, които обичах. Преди да стана писател, бях ревностен читател. Ако погледна назад, винаги се виждам с книга в ръка. И тъй като четях толкова много – и поезия, и проза, в един момент почувствах нуждата да пиша – първо стихове, после разкази и т.н. Спомням си, че започнах първия си роман на деветгодишна възраст и че се състоеше от десет страници.

Това е доста за едно деветгодишно дете.

Да, това беше моят билдунгсроман. Университетът беше идеалната среда за развитието ми като писател. Учех литература и имах превъзходни професори. Едни от най-добрите литературни критици в Румъния бяха мои преподаватели и благодарение на тях и на прекрасните ми колеги от същото поколение започнах да си вярвам, да имам смелостта да изразявам това, което искам да кажа. На двайсет години написах първото си професионално стихотворение, което издадох четири години по-късно като част от първата ми стихосбирка. Отначало пишех само поезия – шест или седем тома, преди да започна да пиша художествена литература. Преминах към прозата, защото в един момент ми омръзна да пиша поезия. Това беше голям корпус от поезия – около 1000 страници. Казах си „стига толкова“, разведох се с поезията и се ожених за прозата.

Най-важната стъпка в кариерата ми беше, когато осъзнах, че не съм главно поет, а прозаик. Това започна да променя всичко. Първата ми белетристична книга е сборникът с пет новели „Носталгия“, публикуван през 1989 г., който днес е култова книга в Румъния. Това беше книга на младостта. Дори сега изпитвам носталгия по „Носталгия“, по тази първа творба, която съдържа всички теми на по-късните ми произведения. 

Последната ви книга „Теодорос“ излиза през 2022 г. и е приета повече от добре от световната критика. Разкажете ни повече за нея.

Мога да определя „Теодорос“ като квазиисторически роман, мащабна фантазия, развихрила се в една паралелна вселена. Той обхваща три хиляди години история, като се започне от цар Соломон в Йерусалим и се стигне до 2041 г. в бъдещето (когато ще настъпи краят на света). Моят герой – Теодорос, е слуга в двора на дребен аристократ в Румъния, но от най-ранна възраст мечтае да стане император. Още като дете всички негови игри с другите деца са белязани от тази мечта, тъй като той винаги е играел ролята на императора, а останалите са били негови поданици. През целия си живот, във всичко, което прави, той иска да се издига все по-високо и по-високо, да расте все повече и повече. За да изпълни целта си, не се спира пред никакви злини: грабежи, пиратство и т.н. Накрая той успява и става император на Етиопия. Сред останалите герои, които споменавам, са Савската царица, Джошуа Ейбрахам Нортън (самопровъзгласил се за император на САЩ), кралица Виктория, нейният министър-председател Дизраели, етиопският крал Теуодрос II и дори Джон Ленън! Така че това е нещо като пикаресков роман за фантастичния и приказен живот на героя, който много се различава от предишните ми творби. Бих казал, че това е моят „истински“ роман. Това е първият ми роман, който наистина е роман, а не поема, не метафизичен трактат и т.н.

С какво той се различава от другите ви книги?

Смятам, че най-добрата проза, която е написана през последните сто години, всъщност е поезия. Вирджиния Улф е преди всичко поет, а не белетрист. Както и Джойс. Всички велики прозаици от ХХ век и началото на нашия век всъщност са поети, защото се интересуват от това да създават красота. Всеки, който иска да създава красота, по същество е поет. Много романи в наши дни са всъщност дегизирани поеми. Същото важи и в моя случай: до „Теодорос“ романите ми бяха комбинация от проза, поезия и метафизично есе.

„Теодорос“ е нещо друго – книга, която написах с огромна радост. Тук напълно се отпуснах, нямах никакви задръжки и ограничения отвъд небето, което също съм изрисувал от край до край. Това е най-изобретателният ми роман, но и много сериозно проучен. Всички исторически факти в него са реални. Само историята е фантастична.

Каква беше подбудата ви да напишете „Теодорос“?

„Теодорос“ е квазиисторически роман. В същото време той е фантастичен, ерудиран, мъдър роман, основан на древното изкуство на устното повествование, подобно на „Хиляда и една нощ“, „Панчатантра“ и „Декамерон“. Исках да осъществя желанието си да разказвам истории, да конструирам правдоподобни и в същото време екзотични думи. Беше много важно да намеря думи, които са толкова странни за западния читател, каквито виждаме в романите на Маркес, от наша гледна точка. А Маркес е екзотичен в „Сто години самота“, защото реалността, която описва, е екзотична. Казват, че магическият реализъм не е магически, той е просто реализъм, а реалността е магическа. Той описва онези джунгли, онзи непознат живот на латиноамериканския народ, който за нас (румънците) изглежда много странен, магически. Запитах се какви неща бих могъл да покажа на западния читател, които му се струват магически. Тогава разбрах, че това е иконографията на източноевропейските църкви – арменската, сирийската, византийската. Там открих една особеност, една странност, която ме омагьоса. Открих Кебра Нагаст, свещената книга на етиопците – истински скъпоценен камък. Открих рисунките по стените на техните древни църкви. Открих стари ритуали, начини на живот, които западните хора не познават; открих народната литература от Средновековието, бестиарии, описващи същества, които никога не са съществували, освен във въображението. И исках да създам свят, който може да съдържа стотици, хиляди въображаеми истории. И това ме направи много щастлив да го напиша. Отне ми две години и сега, когато го завърших, се чувствам в известен смисъл меланхолично. И дори съжалявам, че съм го написал, защото не мога да го напиша отново.

„Теодорос“ е книгата, чието написване обмисляте най-дълго време – цели четиресет години. Как открихте тази история, която, както се оказва, ви е обсебила толкова дълго, преди да я увековечите в роман?

Веднага след революцията бях нает като асистент в Литературния факултет в Букурещ. Първо преподавах средновековна литература, а след това всички литературни епохи, следвани в диахрония. След няколко години попаднах и на епохата, смятана от мнозина за най-стерилна, всъщност най-малко изучавана – от 1860 до 1900 г. При отсъствието на велики писатели преобладават мемоаристите, някои от които никога не бях чел. Така се оказа, че преподавам Йон Гика, непознат за мен преди това. Четейки писмата му, изведнъж бях поразен от силата и въображението на този човек, когото мнозина виждаха само като носталгик по отминали времена. Но той не е такъв, а изключителен писател, с много страници модерна литература. Сред тях попаднах на един разказ, наречен „Самият Теодорос“ – автобиографичен разказ, в който той описва как в двора на баща си, голям благородник от рода Гика, се запознал с този Теодорос, син на слуга, женен за гъркиня. И докато четях историята му, разбрах, че в нея се крие роман, за чието написване бих дал живота си. Струваше ми се, че това е една от най-необикновените и завладяващи теми за роман, защото изразява архетипното осъществяване на една голяма мечта. Този Теодорос от селото Гергани имал само една мечта от детството си: да стане император. Когато играел с другите деца, той бил владетелят и всички останали трябвало да му се кланят, иначе той ги наказвал. Така постъпвал дори с господарския син Йон Гика. На 19-годишна възраст обаче изчезнал от имението безследно. След няколко години майка му започнала да получава писма от него от гръцкия архипелаг. В крайна сметка писмата спират.

Междувременно мемоаристът Йон Гика пристига в Лондон и прекарва времето си в Британския музей, изучавайки историята на своя век. Там той открива кореспонденция между кралица Виктория и император Теуодрос II от Етиопия. Четейки писмата му, които съдържат, както му се струва, румънски форми на обръщение, Гика започва да се чуди дали приятелят му от детството не е станал наистина император на Етиопия. Веднага си помислих, че това е най-необикновената тема за роман. Само че трябваше да намеря механизъм, с който да направя историята възможна, защото от научна гледна точка това е просто спекулация. Трябваше да изобретя сложен часовников механизъм, по който моят герой да се издига стъпка по стъпка, докато стане император. Тук осъзнах чудото в художествената литература: ето че малкият слуга от Влашко наистина можеше да се превърне във велик император от епохата на кралица Виктория.

Тогава ми се случиха много странни неща. След като завърших романа, ме поканиха в Гергани, където никога не бях ходил. Бях описал селото на много страници от книгата, без да знам нищо за него, бях го измислил или по-скоро съчинил. В крайна сметка научих, че мястото на имението на Йон Гика съществува и днес и че е върнато на семейство Гика. Днешното имение няма нищо общо с това от романа ми, но малко по малко започва да прилича на него, защото литературата наистина влияе на живота.

Друго странно нещо е, че едно от произведенията, за които постоянно споменавам в романа, е етиопската свещена книга Кебра Нагаст – своеобразен преразказ на нашата Библия, но с други сюжети, други истории, написани в богато украсен стил с изключителна красота. Тази книга е преведена на румънски, но естествено, продажбите бяха скромни. След като пуснахме на пазара „Теодорос“, Кебра Нагаст започна да се продава, тиражът беше изчерпан веднага и се появиха нови издания. Същото се случи и с Йон Гика. Още едно доказателство, че литературата може да влияе на живота.

Споделяте, че „Теодорос“ е най-взискателната ви книга досега.

Всяка книга ме е поставяла пред предизвикателство, макар и по различен начин. Вярно е, че тук проблемите на конструирането и обективизирането бяха по-големи, защото един „исторически“ роман, дори квазиисторически, се нуждае от повече работа, отколкото един изповеден или чисто фантастичен. Светът е такъв, какъвто е, не сме го измислили и ако искам да се закрепя в неговата реалност, трябва да знам как се представя във всеки един момент и как работи. Писал съм за Етиопия, трябваше да знам обективни факти за тази страна в различни исторически периоди: къде са живели, какво са пили и яли хората там, как са се обличали. Същото важи и за многобройните светове в този роман. Това означаваше, че вътрешната ми енциклопедия трябваше да бъде по-богата, отколкото беше необходимо за другите ми романи. Ако ми позволите една музикална метафора, „Теодорос“ е концерт за пиано и оркестър, изискващ десетки, може би стотици музиканти, всеки със свой инструмент.

„Теодорос“ от Мирча Картареску

Откъс

– Наистина ли си виждала ангели? – често питаше ти майка си, а тя излъгваше и теб, и децата от някогашния остров Тинос, понеже не би ококорил очи от удивление, ако ти е кажела истината, защото само албатроси се виели над манастирите, а ангелите от нейните видения били всъщност нарисувани по стените на църквите, където слизали сред хората и животните, както в някогашните времена, а златистото по пръстите ѝ било от жълтия прах от венчетата на цветята.

– Виждала съм, Теодорос. Имат лица като светкавици и очи с цвета на небето, доста отдалечени към слепоочията, с уста и устни добре оцветени, кои нивга се не разтварят, за да говорят, понеже те говорят право на сърцето ти. Ако влязат в одаята ти, по прозорците се образуват ледени цветя, тъй като образуват около себе си студена вихрушка. Имат по четири крила, а най-силните от тях по шест, с набити бисери по тях. С широките си ноздри надушват отдалеч греха и на ята пристигат да вземат живота на онзи, който е убил, прелюбодействал или е споменавал напразно името Господне. Където има леш, там се събират орлите. Съсичат го със саблята или го вземат в силните си ръце, изписани със синкави еврейски слова, излитат с него над скалите и го пускат от небесната слава, та да стане долу на парчета.

Тогава те хващаше страх и се притискаше още по-силно в прегръдката на Софияна, в кръглата светлина на свещта, по която се стичаха восъчни сълзи. През пролуките на капаците проникваше леден полъх на вятъра, сякаш някой голям ангел е застанал пред стената отвън, бос в снега и виелицата, и сред бяла светлина опитва да влезе в къщата и да изсуши мокрите си криле при отворената фурна. Това бе ангелът Зима, който засипа със сняг Гергани в края на лето господне 1821, три години след твоето раждане. И цялата земя трепереше, лицезряла величието му.

Тогава Гергани за теб бе светът, с майка ти в центъра и с много лица на хора и добитъци по хълмове и долчини, по прозорците на къщите и дори в небесата, отдето ти махаха с ръка измежду облаци, поръбени със злато и синка. Мъжете и жените бяха високи като кули, тези великани те вдигаха на ръце, за да те въртят из въздуха или да притиснат бузките ти между пръстите си, като поплюваха, за да не те урочасат, понеже се случи да бъдеш най-малкият младенец в чифлика. Софияна често те вземаше със себе си още в зори за първото си занимание – обличането на господарката Марица, и тогава ти проникваше в приказния свят на конака на рода Гика и се дивеше на килимите по пода и на полилеите от тавана на одаите, които ти се струваха големи като небесния свод, и на картините по стените, и на широките канапета, на които стояха стари боляри с големи калпаци на главите и дърпаха ароматния пушек на наргилетата. Чудеше се и на светлочервените и теменужените рокли на жените, които ядяха сладки от кристални чинии, на прислужниците с червени пояси, кои принасяха димящите още шашлици, на пазачите с много и разнообразни ханджари, стърчащи от кожените им пояси. Спирахте винаги в стаята с високите и тесни прозорци, много на брой, покрити с тежки драперии, дето пред голямото овално огледало, достатъчно голямо, за да те отрази от краката до главата, господарката на къщата, младата болярка, свличаше в нозете нощната си риза и оставаше гола и красива, подобна на лилиев цвят, с кожа, бяла като мляко, с ръце, изпънати встрани, та Софияна, като се върти пъргаво около нея, да започне обличането на утринните одежди. Господарката не се срамуваше нито от теб, нито от майка ти, понеже гъркинята беше просто прислужница, а ти – невинно дете, така че щеше да ти остане дълго време в главата онова тяло с белота, каквато не беше виждал, с гърди налети, с пъп, събран в средата на изпъкналия корем, и гъстите къдрави косми, покрили цепнатината между бедрата ѝ.

Разплетени и още натежали от съня, косите ѝ, черни като абанос, се спускаха до под кръста на болярката. Докато я обличаше в дрехите ѝ от лен с бродерии от блестящи нишки, Софияна чуруликаше весело на гръцки с господарката, развличаше я с клюки и разни истории, които чуваше от слугите и от мъжа си Глигорие, кой по същото време обличаше господаря на имението Таки Гика. Болярката смесваше румънски и гръцки, ругаеше на висок глас на нейния език, кога ахатовия гребен се заплиташе в гъстата ѝ коса, след това се осъзнаваше, спомняше си благородническото си потекло, понеже, ако слушаш нея, тя, като дъщеря на великия воин Скарлат Къмпиняну, се родееше с всички големи родове от Влахия, даже нещо повече, чрез една разклонена роднинска верига, дори с императрица Мария Терезия, което беше такава голяма измислица, че собственият ѝ баща все ѝ викаше да посмали малко от опашката на лъжата, дълга открай село до мегдана. Но веднъж захванала, Марица трудно се оставяше от суетното си желание за прослава: императрицата от Беч е била нейна пралеля и толкоз, смей да кажеш обратното. Пред Софияна, на която имаше пълно доверие, се хвалеше и със зестрата си, невиждана друг път, с любовниците си отпреди да се омъжи, колко са я искали от всички краища, докато накрая заплела нишката на живота си с Таки. Сега стоеше на стола, право пред огледалото, търпеше косата ѝ да бъде сплетена стегнато на плитка, а плитката да обиколи главата ѝ, закрепена с фиби и игли, а това ѝ придаваше надменно изражение, което не ѝ подхождаше, понеже въпреки хвалбите си, Марица бе добра по душа господарка, коя рядко си събуваше пантофката, за да шляпне с нея по бузата някого от провинилите се слуги. Веждите, които не бяха съединени като на Софияна, бяха оформени с перо за писане, потопено в чернило от дъбова смола, бузите бяха минати с помада и блестяха като седефени, а устата беше начервена като череша, понеже колкото е по-малка устата, толкова повече съблазън изразява лицето ти.

Най-накрая прислужницата, удивена от красотата на господарката, ѝ сложи златните обеци и гривната от метална плетка, нахлузи на пръстите многото пръстени от злато и сребро, украсени със скъпоценни камъни. Огледалото сега бе картина, която показваше нагласеното ѝ лице, в кое Марица се вглеждаше дълго изпод миглите, натежали от хиоски туш, и всяка сутрин се влюбваше в самата себе си по-силно, отколкото беше обиквала мъжа си или някого от някогашните ухажващи я придворници. В единия крайчец на картината изтънченият зографин ви показва и вас двамата, Софияна и Теодорос, тя с длан на главицата ти с коса къса, разбъркана на ивици смола, а ти – слабоват и мургав, с изплезен език, се кривиш насреща в дълбокото и светло огледало.