Да се върнем в края на 2015 г. Майка ми ме поведе на този преход през ливади, хълмове и гори. Отново чиста природа, без намеса на човешка ръка. Едва няколко километра от родната ни къща. На няколко пъти сядах и се обръщах за да се любувам на панорамната гледка на града, от високо. Към края на обиколката стигнахме до гората в района на нашата вила. Времето и иманярите са я унищожили. Изсечени дървета. Нови и изкуствено създадени мини сметища. Един хълм, на който като деца сме си правили пикник вече е с изсечени вековни борове. Пътеката по която ходех до любимото място на дядо, където лежеше и се припичаше на слънце, докато пасат козите, се е свлякла и е преплетена с шубраци и клонки на новоизрасли храсти. Основната пътека, водеща от вилата до централното място в гората почти не се различава. Годините и времето са я превърнали в бледо подобие на самата себе си, препречена от клонки на храсти, шубраци и треви. На излизане от гората се натъквам на градините на баба и дядо, които някога бяха плодородни ниви, грижливо поддържани и пълни със зеленчуци. Сега пътеката от гората за към вилата минава през средата на градината. Мъх, сплъстена почва, шубраци слезли от гората и трънаци са завзели огромни площи. Всичко е опустошено и погубено. Пътя вече свършва няколко метра преди вилата ни, защото накрая се разлива и се превръща в ливадка, на средата на която има изкуствено създадено малко сметище.
Да, баба и дядо вече ги няма, но това, което виждат очите ми, ме разтърси из основи. Къщата е унищожена. Втори етаж няма. От първи етаж стои половината от стаята на дядо и тя е пълна с тухли, мазикла и мърсотия. Терасата отпред е затрупана с тухли, пясък, боклук и мазилка. Едната кучешка колибка продължава да стои. Няма врати. Няма мрежа. Няма нищо. Заден двор няма…. всичко е окрадено и измъкнато от основите му. Мрежите също. Пещта липсва. Стълбище няма. Големият двор е поле с треволяци и прогнили ябълки, изпопадали от старото ябълково дърво, което още се извисява там. Парник няма – бледо подобие на някогашната плодородна почва там. Стария кладенец все още е там. Годините не са го докоснали сякаш. Пътечката пред парника е подпряна с дървени колци, за да не рухне конструкцията и лозята над нея да паднат на земята. Но и тя почти е…. приключила. Вилата на сестрата на баба е в почти същото положение. С допълнението, че все още стои терасата на първия етаж.
Хора няма. Ток няма – стълбовете са отсечени, кабелите са окрадени.
използваните снимки НЕ СА с илюстративна цел, а са селектирани. Реалната картина е страшна и… просто реших да я спестя. За да онагледя, ето и действителна снимка от района недалеч, в края на гората….
Времето е унищожило безвъзвратно това изключително място, изпълнило моето детство и дало едно от най-добрите спомени, с които свързвам ранните ми години. Но те ще останат и това което съм видял и преживял…. ще го помня и разказвам…. По всичко личи, че децата на 90-те ще бъдат последните, които са имали това в детството си.
