„Компанията“ от Джак Кар

Нов страхотен хит от автора на „Черният списък“!

Повярвайте ми, Джеймс Рийс може да разкатае майката на всекиго. Подгответе се!

Крис Прат

Когато поредица от ужасяващи терористични атаки изправят Запада на ръба на пропастта по време на коледните празници, пазарите по света се сриват. Атаките са координирани от стоящ в сянка бивш иракски командос, изчезнал някъде в Европа. Правителството на Съединените щати има човек, който може да обърне иракчанина срещу господарите му: Джеймс Рийс, най-издирваният човек в Щатите.

След като отмъщава за смъртта на семейството си и членовете на своя екип, Рийс се скрива в пустошта на Мозамбик. Но местонахождението му е разкрито вследствие непредвидими случайни събития и Съединените щати отново го вербуват, а Президентът издава указ за сваляне на обвиненията срещу Рийс. Макар и без особен ентусиазъм Рийс обикаля по света, участва в операции срещу водачи на терористите и разплита геополитическа конспирация за убийства на политически лидери с последствия за цял свят.

Той е наистина добър. Говоря сериозно – наистина!

Лий Чайлд

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Лондон, Англия

Ноември

Ахмед вдигна яката си и изруга снега. Никога не беше обичал студа, макар родният му град Алепо да не бе с чак толкова умерен климат, отколкото си представяха повечето западняци. Намираше италианското средиземноморско крайбрежие за рай и щеше да е щастлив това да е домът му. Настоящите му началници обаче искаха да бъде в Лондон. Мразовитият унил сумрачен заснежен Лондон. Било временно – казаха му, – работа за половин година в спотайване със затворена уста и после можел да живее където пожелае. Планираше да се върне обратно на юг, да си намери почтена работа и да прибере семейството си.

Тази нощ работата му бе да кара вана. Дестинацията му бе някогашно средновековно село и пазарен център, сега Кингстън на Темза, в югозападната част на Лондон. Ахмед не знаеше какъв ще е товарът, но това изобщо не го вълнуваше, стига да го разтовареше бързо. Но каквото и да превозваше, то бе тежко. Усещаше спирачките да протестират при всяко спиране на многото пътни знаци по маршрута. Наду до максимум отоплението на белия „Форд Транзит“ и запали цигара. Трафикът беше ужасен дори и за петък вечер.

Извади мобилния си телефон – беше 19:46. Беше си оставил достатъчно време, за да стигне до пазара навреме, но го забавяше времето, в добавка към върволицата шофьори и пешеходци, отправили се към мястото, където се провеждаше някакъв фестивал. Навсякъде се виждаха опаковани в топли дрехи деца, хванали за ръка родители, братя и сестри. Гледката го накара да се замисли за своето семейство, натъпкано в някой бежански лагер някъде в Турция. Поне вече не бяха в Сирия.

Ванът пълзеше с пешеходна скорост и той не сваляше ръка от клаксона, за да си пробива път през тълпата. Натисна спирачките и рязко пое дъх, когато момиченце с пухкаво розово яке пресече пътя точно пред фаровете му. Зави наляво и навлезе в района на пазара, после спря пред гаража на дадения му адрес и включи аварийките. Напрегна поглед през заскрежените прозорци, понеже искаше да се увери, че е пристигнал на правилното място, тъй като началниците му изрично бяха подчертали, че разтоварването трябва да стане на точния адрес.

От птичи поглед пазарът имаше формата на голям триъгълник с дълга основа. Ванът на Ахмед беше спрял на празен ход в основата на триъгълника и никой в щастливата тълпа, придошла да посети германския коледен базар, не му обръщаше никакво внимание. Този район бе по правило оживен в нормални вечери, а в разгара на празничното събитие бе буквално претъпкан с хора. Неотдавна публикувана онлайн статия бе описала подробно старовремския фестивал и семейства от цял Лондон и околните предградия бяха дошли да се порадват на рекламираните чудеса. Купувачи се трупаха по входовете на магазини, хранеха се в различни заведения и се влачеха покрай сергии, предлагащи всичко от шапки и шалчета до автентични германски стоки. И без това очарователният градски базар сега приличаше на алпийско село със заснежени павилиони с триъгълни покриви, украсени с разноцветни светлини, а над всичко се извисяваше висока коледна елха.

Ахмед се огледа, но не видя да го чака някой, който да започне разтоварването.

„Тълпата сигурно ги е забавила“, помисли си той, започна да набира съгласно инструкциите дадения му телефонен номер и зачака нетърпеливо.

– Ало.

– Ана хунак.

– Аинтазар.

И гласът заглъхна. Ахмед погледна дисплея, за да види дали връзката е прекъснала, или другият просто му бе затворил. Сви рамене.

Експлозията бе оглушителна. По заснежените калдъръмени улици на пазара се разхождаха хиляди посетители и най-близките до вана бяха буквално изпарени от детонацията. Това обаче бяха късметлиите. Натъпканият в експлозива стоманен шрапнел се заби в тълпата подобно на стотици противопехотни мини – убиваше, осакатяваше, надробяваше и ампутираше всичко по пътя си, изличавайки от лицето на земята цели бъдещи поколения, преди да са се появили. Веселото коледно сборище се превърна в зловеща бойна зона. Десетки и стотици убити и умиращи бяха разпръснати сред развалините на овъглени дървени павилиони, натрошено стъкло, преплетени гирлянди с цветни лампички и разбити на парчета маси.

Онези, които можеха да се движат и които не бяха напълно зашеметени от ударната вълна, се втурнаха към върха на триъгълния пазар в панически опит да избягат от касапницата. В този край стесняването бе значително и всичко наоколо бе обсипано с останки от фестивала, запратени от силата на мощния експлозив. Към отломките се прибавяха и колите, паркирани в нарушение около тесния вход. Човешката вълнa се спря в задръстването, образувано от сгради, коли и отломки, и тълпата се заблъска подобно на обезумяло стадо добитък. Децата бяха прегазвани от възрастните, по-слабите – от по-силните. Настъпилият хаос бе такъв, че в началото малцина чуха стрелбата.

Двама мъже, въоръжени със съветски автомати PKM, не с пълнители, а с картечни ленти, откриха огън по тълпата от плоските покриви на две къщи от двете страни на задръстването. Куршумите калибър 7,62х54 мм се забиваха в човешките тела и буквално ги разкъсваха на парчета. Хората долу, някои вече ранени от опустошителната експлозия на вана, нямаха никакъв шанс да се измъкнат. Тълпата бе толкова гъста, че мъртвите не можеха да паднат на земята, а оставаха набодени като пръчки в безжалостната човешка вълна. Картечните ленти на стрелците бяха съединени една към друга, за да не им се налага да презареждат, и стоманеният дъжд спря едва когато изстреляха всичко, с което разполагаха. Стрелбата продължи над минута. Мъжете захвърлиха изпразнените оръжия с нажежени от стрелбата цеви и тръгнаха да слизат към хаоса в краката им. В канавките на пазара вече течаха реки от кръв. Нямаше и следа от празничното настроение по уличките наоколо.

По-късно прегледът на записите на камерите за наблюдение щеше да покаже, че двамата мъже се бяха отправили в противоположните краища на открития базар и се бяха разположили по най-вероятните места, през които щяха да минат първите отзовали се на призива да се помогне на пострадалите. Слели се с мъртви и умиращи, те бяха изчакали над час, преди да детонират жилетките, които бяха облек­ли, за да избият полицаи, пожарникари, медицински персонал и журналисти и да създадат ново ниво на терор за цяла Европа на 21-ви век.

На 710 километра в югоизточна посока Василий Андренов гледаше панела от четири гигантски плоски монитора пред себе си и се възхищаваше на настъпилия ужас. Вече бяха съобщили, че това е най-кръвопролитната терористична атака в Англия за цялата ѝ история. От блицкрига през 1940-а лондончани не бяха давали толкова жертви наведнъж. Броят надвишаваше 300 и продължаваше да расте, но това не го вълнуваше. А това, че половината от убитите бяха деца и че в цял Лондон нямаше достатъчно центрове за неотложна помощ, които да приемат ранените, го вълнуваше още по-малко.

В стаята цареше пълна тишина, но Андренов предпочиташе да е така. Продължаваше да чете течащите надписи в долния край на всеки екран, като отпиваше от водката си. Медиите бяха изпратили на местопроизшествието екипи още преди повечето ранени да бъдат евакуирани, а съоръжените им със сателитни антени бусове допринасяха към задръстването и забавяха придвижването на потока прииждащи линейки, изпратени от цял Лондон съгласно плана за реагиране при кризи.

Докато зрители по цял свят гледаха шокирани и ужасени онова, което медиите бързо бяха нарекли „Британски 11/9“, изражението на руснака оставаше непроменено и нито пулсът му, нито кръвното му налягане се покачиха. Погледът му се стрелкаше по екраните и обработваше информацията така, както го правеше мощният компютър на бюрото му. Това не би си заслужавало да се отбележи, ако не беше фактът, че именно Андренов бе отговорен за кръвопролитието в Лондон.

Андренов свали поглед от сцените на насилие върху стената към командния център, инсталиран на компютъра му, и провери дали зададеният за автоматично търгуване пакет акции е правилно конфигуриран за отварянето на световните борси в понеделник сутринта. Удовлетворен, че всичко е наред, хвърли продължителен последен поглед на новия Лондон, който бе създал, и реши, че може да си легне по-рано. Идния понеделник Василий Андренов щеше да стане изключително богат.

ПЪРВА ЧАСТ

БЯГСТВО

1.

На борда на „Битър Харвест“

Атлантическият океан

Ноември

Има причина, поради която увеселителните яхти не пресичат Атлантика с нахлуването на зимата от север – силното вълнение. Капитан-лейтенант Джеймс Рийс намираше за забавен факта, че макар да бе военноморски офицер, имаше нищожен опит с плаването в открито море. Лошата новина бе, че бурното море правеше подобен преход едновременно опасен и физически изтощителен. Добрата бе, че силният вятър съществено съкращаваше времето и намаляваше шанса да бъде открит. Само няколко дни след отплаване от Фишърс Айланд в крайбрежните води на Кънектикът Рийс постепенно бе започнал да овладява на 48-футовата яхта на „Бенето Океанис“, заета му от приятели, и текущите задачи по управлението ѝ започваха да се превръщат в рутина. Макар навигационното оборудване да бе демонтирано от собствениците, за да затруднят проследяването му, той все пак разполагаше с монтирания в приклада на неговата М4 джипиес „Garmin 401“. Използваше го икономично, за да пести батерията, и в комбинация с картите бе в състояние да следи развоя на нещата.

Не беше идеалният случай, но имаше добра представа къде се намира, а и беше по-добре, отколкото да се ориентира единствено по звездите, при тази честа облачност. На яхтата имаше малка навигационна библиотека със съвременен секстант и Рийс прекарваше свободното си време в овладяването на нови умения. Нямаше предварително набелязана дестинация и не мислеше, че му е нужна такава – нелечимият мозъчен тумор, с който бе диагностициран неотдавна, му гарантираше съвсем скорошно преселване в отвъдното.