Ще започна от там- никога не се превърнах в истински фен на „Игра на тронове“. Никога. Преди много години опитах да започна да чета книгите. Оказаха се АБСУРДНИ за четене. Отказах се на първата, при това доста рано. Сериалът го изгледах. Имаше своите плюсове, но разтеглени в 8 убийствено дълги сезона- не благодаря. Има по-качествени истории от тази, въпреки неоспоримите и качества.
„Домът на дракона“ стартира по много различен начин от „Игра на тронове“. Много. И даде заявка за нещо ново и различно. Очакванията към първия spin-off по най- успешния телевизионен сериал на нашето време бяха извънземни. Джордж Мартин написа книга, за да имат все пак сценаристите, литературен първоизточник и друг да носи вината. Видяхме, когато нямаха, какво се случи със сезони 6, 7 и 8 на „Игра на тронове“.
„Домът на дракона“ започна с обещаващ премиерен епизод. Наистина обещаващ. Като човек, който не е чел книгата (и се заклевам- няма да си я причиня) и подхожда непредубедено, историята бе нова и любопитна за мен. Ренира и Алисънт бяха изключителни актьорски попадения. Никога не станах фен на Мат Смит в ролята на Деймиън, както никога не станах истински фен на Кит Харингтън в ролята на Джон Сноу. Междуособици, дракони, кръвосмешение, брутално раждане и наченки на сигурно търкане в династията Таргариен, което ще доведе до война, за която съм чувал. До тук добре.
От там насетне сериалът свърши.
Какво се случи междувременно? Е, нямаше патетична музика, че да вдигам глава да видя дали не и се е разсипала тавата с ориза, но имаше приказки от 1001 нощ за това кой с кого спи, кой за кого се жени, кой за кого иска да се ожени, кой за кого трябва да се ожени, кой кого не иска. Имаше и деца. Много деца. На този, на онзи, на оня другия и на тази също. Имаше и такива, които не се знаеше какви са. И героите остаряха бързо и имаше скокове във времето и това не беше хубаво, въпреки че някои не остаряваха, ама все тая. И така.
Бавно, мъчително и болезнено стигнахме до един финал, преди който героите се караха, раждаха и точеха лиги по Железния трон. Това бе всичко. ВСИЧКО!!!
Имаше една сцена в която краля мина патетично и болезнено пред всички, почти умиращ и седна на трона. Имаше една болезнена вечеря с негово участие. Така и не разбрахме от какво е болен и защо. Имаше някакъв crab feeder, който защо се появи, така да се отърка в историята, не стана ясно. Чии са децата на Ренира също. Май. Или пък стана? И сестрата на краля яхна дракон в залата. И имаше битка на децата и едното умря.
Няма как да не отделя внимание на „епичния финал“ след този покъртителен сезон. Имаше битка с дракони, която спокойно можеше да бъде избегната. Типично в стилистиката на „Игра на тронове“ лошия е с по-големия дракон. И единия дракон изяде другия и детето умря. Сцената беше добра. Не мога да си изкривя душата. Както и не мога да си изкривя душата, че беше единствената в 10 часовия сериал. И след нея трябваше да станем свидетели на един поглед. Един поглед, който трябваше да въплъти в себе си цялата болка, цялата решителност, злоба, готовност за война, скръб, омраза и непоколебимост. И Ема Дарси в ролята на Ренира се обърна, погледна, напъна се и сериала свърши.
„Домът на дракона“ е най-голямото разочарование на което съм ставал свидетел тази година, a изгледах доста тъпички сериали. Голямата кошница, с която тръгнах към този, успя да го качи най-отгоре в класацията.
Слава богу, че сезон две ще идва през 2024г. Дано поне имат време да го направят гледаем.