Голяма част от историята на XX век може да бъде разказана през делата на диктаторите. Обожавани и ненавиждани, те слагат своя отпечатък върху съдбите на цели народи. Но какви са били в дома си и как са отглеждали децата си? Журналистът Жан-Кристоф Бризар и историкът Клод Кетел хвърлят различен поглед върху историята на XX век, проследявайки живота на децата на някои от най-известните диктатори на изминалото столетие в книгата си „Децата на диктаторите” (ИК „Сиела”).
XX век – векът на световните войни и на диктаторите, определили съдбите на редица нации във всички краища на планетата. Немалка част от историята на миналия век е тясно свързана, дори писана, от деспотични диктатори, чиито имена все още всяват страх у милиони хора по света, а някои от наследниците им управляват с желязна ръка и днес. Едновременно боготворени и ненавиждани, диктаторите оставят трайния си отпечатък върху съдбите на цели народи, но дали са така жестоки и безкомпромисни у дома? Какви са били спрямо децата и семейството си? Как са отглеждали и възпитавали отрочетата си?
Отговори на тези въпроси получаваме от децата – законни или извънбрачни – на Йосиф Сталин, Бенито Мусолини, Франсиско Франко, Мао Дзъдун, Николае Чаушеску, Аугусто Пиночет, Фидел Кастро, Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Башар ал-Асад, Александър Лукашенко, Франсоа Дювалие, Мохамед Реза Пахлави, Ким Ир Сен и последвалите го Кин Чен Ир и Ким Чен Ун, Жан-Бедел Бокаса, Жозеф-Дезире Мобуту (по-известен като Мобуту Сесе Секо) и Хосни Мубарак. В книгата „Децата на диктаторите” журналистът Жан-Кристоф Бризар и историкът Клод Кетел публикуват историите на тези привилегировани очевидци на изключителни исторически събития. Бризар и Кетел се обръщат към различни специалисти по съответните диктатури – историци, геополитолози и опитни репортери, за да оформят отделните глави в изданието. Мнозина от тях са живели във въпросните страни и все още често ги посещават. Те или разглеждат жизнения път на всички деца на даден диктатор, или избират някое конкретно дете в зависимост от мястото му в семейството и отношенията с баща му. За да съберат информация от първа ръка, понякога т.нар. автори на книгата се срещат с близки на семейството на диктатора – както поддръжници, така и противници.
Действителните истории на децата на тези диктатори – как са живели, докато бащите им са диктували живота на нациите си, а и след това, когато вече не са били привилегировани, дори напротив – със сигурност ще изненадат мнозина. Това, което не бива да забравяме, е, че голяма част от тези деца са още живи и са наши съвременници. Защото миналото е още тук, а как гледаме на него, до голяма степен определя настоящето и бъдещето.
В предговора на изданието съставителите обобщават: „Тези деца са били привилегировани очевидци на исторически събития. Споделяли са личните мигове на хората, опитали да оформят XX век по свой вкус. Кой по-добре от тях би могъл да предложи нов поглед към мъжете, често представяни като чудовища”, допълвайки: „едновременно вкоренени в миналото и решително обърнати към настоящето, съдбите на тези мъже и жени рядко са разглеждани задълбочено. Но повечето от тях още са живи и не крият мнението си.”
Книгата е в превод от френски език на Гергана Стойчева. Корицата е дело на Фиделия Косева.
Жан-Кристоф Бризар е известен репортер, специалист по геополитика от близо двадесет години. Работил е за „Нешънъл Джиографик“ десетина години, от 2008 г. прави репортажи и документални филми за френската телевизия най-вече за диктатурите (Китай, Северна Корея, Туркменистан, Либия, и т.н.).
Клод Кетел е историк, бивш научен директор на Мемориала в Кан. Наскоро публикува „Десантът в Нормандия for Dummies“ (Le Debarquement pour les Nuls – 2014) и „Ужасяващият доктор Петио, луд или виновен?“ (L’Effrayant Docteur Petiot, fou ou coupable? –2014).
Откъс от „Децата на диктаторите”, Жан-Кристоф Бризар и Клод Кетел (съставители)
Карменсита и децата ѝ, кланът Франко
от Бартоломе Бенасар
Военен от кариерата, Франсиско Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко и Баамонде, наричан Франко, оглавява през юли 1936 г. бунта на националистите срещу правителството на Народния фронт, спечелило изборите шест месеца преди това. Провъзгласен за генералисимус от Хунтата, той лично води военните операции от кош-марната Гражданска война, която приключва на 1 април 1939 г. с триумфа на националистите над републиканците. Равносметката на човешките жертви е ужасяваща: над половин милион загинали. Франко налага диктатура чак до смъртта си през 1975 г. Има една дъщеря, Карменсита, самата тя майка на седем деца. Но за свой нас ледник Франко посочва дон Хуан Карлос Бурбонски, внук на Алфонсо XIII.
Кармен Франко Поло, наричана Карменсита, е родена през 1926 г. Тя е единствената дъщеря на Франко и Кармен Поло. Ражда седем деца (четири момичета и три момчета) за тринадесет години – от 1951 до 1964 г., на съпруга си Кристобал Мартинес-Бордиу, десети маркиз на Вияверде, за когото се омъж ва през 1950 г. Вдовица от 1998 г., тя продължава да оглавява клана Франко, който събира всяка година на 20 ноември, на годишнината от смъртта на генерала.
Сензационни разкрития
Преди всичко дали Карменсита наистина е единствената дъщеря на Франко Баамонде и Мария дел Кармен Поло? Не може да се пренебрегнат сензационните разкрития на журналиста Хосе Мария Савала, базирани на информация от агенция „Франс Прес“. Според него Карменсита може да е дъщеря на по-малкия брат на Франко, Рамон, и една проститутка. Момичето е взето от Франко и съпругата му и отгледано като тяхна дъщеря. Хосе Мария Савала публикува на тази тема дълга статия в мадридския ежедневник „Ел Мундо“ на 17 май 2009 г. Какви са аргументите на журналиста? Франко загубва един тестис заради сериозна рана, нанесена му в Мароко, в Ел Буиц, през 1916 г. Информацията е точна, но това осакатяване не го прави задължително стерилен. От друга страна, няма нито една снимка на Кармен бременна, няма снимки от раждането на Карменсита, нито от кръщенето ѝ. Пилар, сестрата на Каудильо, потвърждава, че е видяла снаха си бременна, но твърди, че Карменсита е родена през 1928 г. – същата година е записана и от журналиста и историк Филип Нури. Тези различия около рождената дата са изненадващи.
Но аргументите, които опровергават тази теза, са многобройни. Има официална дата на раждане на Карменсита – 14 септември 1926 г. От друга страна, би било необичайно да не се появи нито един слух за майката на момичето. Съпругата на генерала наистина избира да роди в Овиедо при семейството си (баща, майка и сестри, съответно немалко свидетели). Освен това в книгата, която пише с помощта на уважавани историци – „Баща ми Франко“ – Карменсита споменава думите на майка си, която се радвала, че не е била бременна в Африка, и казала на дъщеря си как много навременно изчакала връщането на полуострова, за да се роди. И накрая: физическата прилика между Карменсита и официалната ѝ майка, съпругата на генерала, е очевидна, а някои от внуците на Каудильо са с черти, подобни на техните.
Разбира се, един анализ на ДНК от Карменсита или от децата ѝ би бил достатъчен, за да се разбере дали тази хипотеза има някакви основания. Но тъй като не разполагаме с повече информация и без да пренебрегваме тезата на Савала, нека се придържаме към официалната истина, която е подкрепена и от понякога демонстративната обич на Франко – човек, рядко склонен към емоционални изблици – към Карменсита и внуците си.
От Канарите до двореца Пардо
Според Карменсита бракът на родителите ѝ е успешен: връзката им е „сливане“, майка ѝ „обожава“ баща ѝ и двамата споделят пълно „отъждествяване“ един с друг. Но за възпитанието ѝ се грижи майка ѝ, с която тя докрай остава близка. Преди войната Карменсита кръстосва Испания с кола с родителите си – пътуват до градовете, където ги води кариерата на Франко: Мадрид, Ла Коруня, Палма де Майорка. През 1936 г. тримата се преместват на Канарските острови, където бъдещият Каудильо е изпратен от републиканското правителство – Народният фронт тъкмо е взел властта – което иска да го отдалечи от полуострова. Карменсита е очарована от това място особено след като семейството се настанява в хотел – нещо, което ѝ се случва за пръв път! Франко е грижовен и любящ баща, въпреки че не играе с дъщеря си. Не ѝ разказва и приказки, но пък обича да ѝ говори за историята – такава, каквато той я вижда. Тя си спомня „веселия му характер“: „Баща ми беше любвеобилен човек, усмихнат и най-вече със страхотно чувство за хумор“.
През юли 1936 г. избухва Гражданската вой на. Преди да отиде в Испанско Мароко, откъдето планира да тръгне с Легиона и мароканските табори към столицата, Франко изпраща жена си и дъщеря си, тогава 10-годишна, в безопасност във Франция. Карменсита, коятопо това време не осъзнава много ясно сериозността на събитията, се радва на пътуването с майка си на борда на немски кораб, който ги оставя в Хавър във Франция. Там двете прекарват няколко седмици, преди да отидат в Байон, където очакват благоприятен момент да се върнат в Испания. Два месеца по-късно братовчедът Пакон, шеф на личния военен щаб на генерал Франко, идва да ги вземе и върне в Испания. Франко току-що е обявен за генералисимус и поставен начело на правителството от военната хунта.
По време на Гражданската война след няколко дни в Касерес, където се събират с генерала, Карменсита и майка ѝ остават в Саламанка, после в Бургос до края на април 1939 г. В Бургос живеят в голяма вила, в която се настаняват и двете сестри на Мария – Исабел и Сита. Сита е омъжена за Рамон Серано Сунер (по прякор Кунядисимус – от испанската дума за „зет, шурей“ по аналогия с „генералисимус“), високопоставен франкистки служител, шест пъти заемал министерски пост. Двойката има малки деца и Карменсита много се радва на компанията на братовчедите си. Тя е най-голямата и ги командва на воля. „Тъй като бяха по-малки, аз им бях капитан и всичко вървеше много добре“, пише тя. Освен това страстно желае да има братя и сестри.
По това време баща ѝ, когото Карменсита познава отпреди войната като закачлив и дори приказлив – често пее в колата, включително сарсуели (испански оперети) – помръква: говори малко и ѝ изглежда напрегнат и зает с мислите си. Тя обяснява: „Не му харесваше идеята за война, нито че военните взимат властта по този начин. Но след като противникът беше агресивен, той трябваше да отвърне. Девизът му беше „око за око, зъб за зъб“. Според Карменсита, докато тече детството ѝ, Франко не се намесва „нито в моите приятелства, нито в начина ми на живот, в нищо… Мама се грижеше много повече за възпитанието ми в съответствие с критериите, които властваха по онова време“.
Франко определено не остава без работа. През 1938 г. с декрет е назначен за държавен глава, министър-председател и главнокомандващ. Влиза в Мадрид на 28 март 1939 г. и получава безусловната капитулация на републиканските водачи. От април 1939 г. до брака си през 1950 г. Карменсита живее в Мадрид, по-точно в двореца Ел Пардо. Там завършва гимназиалното си образование под ръководството на преподаватели, духовници, назначени от Каудильо и неговия екип. Не учи по традиционната програма в обществената система, нито се явява на изпити, но успява да придобие задоволителна обща култура и говори приемливо английски и френски език.
Карменсита вижда в баща си необикновен човек. По-късно признава, че по това време в живота си има нужда от силна личност. Възхищава се на двойката, която образуват баща ѝ и майка ѝ, и на неговата честност. Например Франко не понася изневярата, особено сред близките си – затова прелюбодеянията на брат му Серано Сунер са една от основните причини за политическата немилост, в която изпада Кунядисимус, който е твърде пронемски настроен. Всъщност Франко няма особено високо мнение за Хитлер: „Нямаше му доверие. Когато татко се срещна с Хитлер в Андай [през 1940 г.], беше оставил властта в ръцете на трима души, защото се боеше, че германците ще го отвлекат. […] А и смяташе, че нахлуването в Полша е голяма грешка. За родителите ми Полша беше велика страна, която освен това е и католическа“, добавя тя.
