Бележитото издание „Бившите хора“ на концлагерна България” от доц. д.н. Мартин Иванов се появи в книжарниците в началото на годината и попълни липсващо звено от българската историография, разкривайки съдбите на близо половин милион българи, попаднали под ударите на комунистическия режим след 9 септември 1944 г.

Официалната премиера на изданието се състоя на 7 февруари 2024 г., когато малко след 17:30 ч. Огледалната зала на Софийски университет „Свети Климент Охридски“ се оказа малка за над 150-те гости, дошли да уважат забележителния труд на българския историк и социолог.

На събитието присъстваха министърът на правосъдието Атанас Славов, заместник-председателят на Народното събрание Никола Минчев, ректорът на Софийския университет проф. Георги Вълчев, проф. Михаил Неделчев, проф. Кирил Топалов, проф. Пламен Дойнов, писателката Теодора Димова и общинският съветник и изследовател проф. Вили Лилков.

В разговор за систематичното унищожаване на българския елит от БКП и ДС се включиха ръководителят на Катедрата по социология към Софийски университет – проф. Петя Кабакчиева, председателят на Държавна агенция „Архиви“ – доц. д-р Михаил Груев, и писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ – Захари Карабашлиев.

Захари Карабашлиев откри събитието и подчерта, че книгата „Бившите хора“ на концлагерна България” се вписва в политиката на издателството „да подкрепя и издава литература, свързана с осмисляне на близкото ни (и за съжаление, трудно отдалечаващо се) комунистическо минало.“

Той отбеляза, че изданието на Мартин Иванов продължава дискусията, започнала с предходните изследвания на уважавани учени като проф. Ивайло Знеполски, Вили Лилков, Христо Христо, Борислав Скочев, Момчил Методиев и много други, но има за цел освен историческата рамка на понятието бивши хора”, да очертае и поразяващия му ефект върху личността.

„В книгата имаме един особен ракурс, защото се дава сцена на гласовете на доскоро безмълвното мнозинство, на хора, изтласкани от историята. Унищожен е един бивш елит – унищожен, заглушен, затворен, декласиран, пратен на дъното“, продължи по темата проф. Петя Кабакчиева и подчерта, че това е книга, предназначена не само за социолози и историци, а за всички читатели, пред които се разгръщат съдбите на три поколения „бивши хора“.

Доц. Михаил Груев посочи, че голяма част от мемоарните свидетелства на жертвите на комунистическия режим са подложени на интерпретация за първи път именно в това издание. „Смисълът от тази книга е отново да се върнем към спомена за всичко това, което се е случило, за да не може то никога да се повтаря“, каза той в заключение.

А самият доц. Мартин Иванов изказа благодарността си към присъстващите и сподели: „Бих искал да изразя думи на извинение заради това, че твърде късно успях да завърша този проект, твърде много време отне – повече от 12 години“. Той отбеляза, че с настоящето издание е опитал да изрази уважението си към хората, които по един изключително доблестен начин са се сблъскали с тази тежка съдба. „Съдба, която не знам ние, нашето доста глезено поколение, дали бихме могли да имаме тази сила на духа, тази гордост – пречупена, прекършена, скрита, но винаги намираща пролука, през която да излиза“.

Вечерта приключи с множество въпроси от публиката и бурна дискусия по повод паметта на българското общество и ангажимента ни към бъдещите поколения.

В „Бившите хора“ на концлагерна България” е отразен периодът на половин век гонения и дискриминация, в който по различни методи се отнема социалният, икономическият и политическият статус на поколения „недоубити буржоа“. Половин век, в който държавата се превръща в истински затвор за стотици хиляди наши сънародници.

С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, и работа с документите на архивите на ДС, изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация в рамките на Народната република България.

Из „Бившите хора“ на концлагерна България“ на Мартин Иванов

„Бивши хора“:
към унищожението на една класа

„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим[1]. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“[2]. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение[3]. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:

Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение[4].

Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“[5], екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам.[6] С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“[7], към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията[8]. Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.

Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции[9], излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).

Понятията: „бивши хора“

И тук стигаме до второто ключово понятие за настоящето изследване. По-внимателният читател може би вече е забелязал известната терминологична „неувереност“ на първите страници от този текст. Разхвърлени, тук-таме из него вече срещнахме: „бивши хора“, „стари елити“, „буржоазни елементи“, „остатъците на недоубитата буржоазия“ и пр. Този понятиен плурализъм съвсем не е случаен и фактичес-ки отразява липсващото единство в названията – собствени и привнесени, официални и ежедневни, които се използват за наименуване и самонаименуване на социалната група, предмет на това изследване.

Терминологичната пъстрота неминуемо говори за отсъстваща хомогенност сред, нека тук ги наричаме – „бившите хора“. Без съмнение те са един повече политически, отколкото реален социален конструкт, именно чиято неопределеност и както предстои след малко да видим – пропускливост на границите, го прави особено зловещ. Инструмент на произволната власт на партия с претенции след Девети септември да бъде с голямо „П“, удобна „яма“, в която да бъдат запратени всички неудобни на режима противници, но също така и хора, които пречат или биха могли в бъдеще да попречат на конкретни користни лични интереси на някой от властимащите. Именно тази лекота, с която БКП напълно фриволно приписва идентичности, според точното наблюдение на Росица Любенова, допринася съществено за социалното страдание на „бившите“[10].

Още преди двадесетина години американската социална историчка Шийла Фицпатрик забеляза тази „всеядност“ на конструираните след 1917 г. в СССР социални категории. Ако според класическото разбиране на Карл Маркс класата е онази обществена група, „към която човек принадлежи по силата на своето социално-икономическо положение и отношение към средствата за производство“, то в ленинско-сталинска Съветска Русия класовата принадлежност се приписва от държавата, като до голяма степен, твърди Фицпатрик, се следва старата имперска традиция на закрепените отгоре съсловия[11]. Американската изследователка дори говори за „съсловия-класи“[12], декретирани, често съвсем произволно, по административен път въз основа на предреволюционния статус на лицето.

„Произходът – пише Асен Игнатов в своята „Психология на комунизма“ – е една биологична даденост, предопределяща по фатален начин поведението на личността.“[13] В това философът дисидент открива първичната примитивност на комунистическите представи за пълно унаследяване, но не само в телесно, а и в духовно отношение. По подобие на първобитните племена, и тук се мисли по един изцяло биологичен начин: „Бащата, синът, внукът са идентични, те имат фактически обща душа, която преминава от единия към другия. Всички членове на примитивното племе се чувстват идентични с предците си“[14].

Веднъж приписана, идентичността на хората, и още по-страшно – на техните деца и внуци, остава според комунистическото разбиране завинаги „закрепостена“ към дадената социална категория. Особено ревностно този, както го нарича Фицпатрик, „генеалогичен принцип“ е следван спрямо членовете на стигматизираните „бивши хора“: „синът на свещеник остава завинаги „от духовенството“, независимо от неговата професия; синът на благородника завинаги е „от дворянството“[15]. И докато след смъртта на Сталин на „враговете с партиен билет“ може да бъде „простено“, дори да им се извинят с половин уста за „грешката“, а предишният им статус да бъде възстановен, то на „бившите“ класи подобна рекласация е възможна само чрез ритуален и показен отказ от своята приписана идентичност – чрез съгласие за доносничество на ДС и/или заявление за вливане в редовете на БКП.

Неотменимостта, като кръвната група или като ДНК, на произхода, определящ социалния статус дори на второто и третото, родено след революцията поколение, се оправдава с предаваното по нас-ледство антисъветско съзнание. „Дори след елиминирането на една класа… класовият враг оцелява … в лицето на живите нейни представители“, твърди през 1934 г. главният прокурор Николай Кириленко, цитирайки, както се предполага, непубликувано изказване на Сталин[16]. Оттук следва и преследването на „кръвта“ чак до „девето коляно“.

Единствената надежда да се заобиколят неотменимите „биологични закони“ за социална класификация (и декласиране), е те да бъдат заблудени чрез „изчезване“ и „скриване“ в друг регион и професия. „На всеки роднина на кулак, който е изпратен в трудов лагер – разказва Ш. Фицпатрик, – има няколко, избягали от село по време на колективизацията и започнали нов живот другаде“[17]. Както предстои да видим по-долу, заради по-бързото укрепване на комунистическия режим (отсъствието на проточила се гражданска война) и много по-тесните географски измерения на страната у нас възможността да прикриеш своя „класово чужд“ произход е много по-трудно, а от втората половина на 50-те години – фактически невъзможно[18].

В резултат на непрекъснатата конкуренция между произволност и „генеалогични принципи“ в България социалната категория на „бившите хора“ набъбва непропорционално, като обема както довоенните елити, така и големи части от „средната класа“ – интелигенция, свободни професии, чиновници от междинните нива на администрацията и дори съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници.

[1] Задълбочен анализ на привнесеното в историографията ни понятие „монархофашизъм“ и силно критична оценка на неговата адекватност прави Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С., Гутенберг, 2009, с. 213–222.

[2] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. С., Сиела, 2017, с. 13.

[3] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, с. 4. Дължа огромна благодарност на д.и.н. Т. Смирнова за любезно предоставения ми от нея текст на докторската ѝ дисертация.

[4] АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 3567, т. 1, л. 173.

[5] Терминът „диво правосъдие“ е въведен от Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., Сиела/ИИБМ, 2012, с. 98–103.

[6] Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003. 1024 с.

[7] Hirschman, Albert O. Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations and States. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1970.

[8] Bajoit, G. ‘Exit, Voice, Loyalty… and Apathy: Les Réactions Individuelles au Mécontentement’, Revue Française de Sociologie, 1988 (29): 2, pp. 325–345.

[9] Под еx-post биографични реконструкции имам предвид богатия архив на предаването „Джинс“ на Българската национална телевизия – https://bnt.bg/bg/a/dzhins. В него, към лятото на 2023 г., се съхраняват в публично достъпен формат близо 160 родови истории, около една трета от които на „бивши“ от идеологическа гледна точка на комунистическия режим фамилии. Признателен съм на доц. Георги Проданов, сценарист на предаването, че влезе в ролята на пътеводител, помагайки ми да се ориентирам по-лесно в пъстрата палитра от събраните в „Джинс“ биографични разкази.

[10] Любенова, Р. Управляемост на социалистическото всекидневие: „Държавна сигурност“ между свидетелските ретроспекции и официалния дискурс. Пловдив, 2023 (дис.), с. 158.

[11] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 745.

[12] Ibid, p. 746.

[13] Игнатов, А. Психология на комунизма: Студии за манталитета на господстващия слой в комунистическия свят. С., Издателство на НБУ, 2013, с. 188.

[14] Пак там, с. 185.

[15] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 756.

[16] Ibid, p. 759.

[17] Ibid, pp. 759–760.

[18] С паспортизацията от 1932 г. възможностите за прикриване на предреволюционния социален произход рязко намаляват и в СССР, а Фицпатрик привежда редица примери на разкрити кулаци и други „бивши хора“ през чистките от 1937–1938 г. – Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 762.

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

79 − 74 =