ИК БАРД представя „Нощен летец“ – фантастични разкази и новели от Дж. Р. Р. Мартин
От автора на култовото фентъзи ИГРА НА ТРОНОВЕ!
Деветима злощастни учени пътуват към границите на познатата вселена с надеждата да установят контакт с тайнствена цивилизация. По време на полета те се сблъскват с неочаквана загадка – самия „Нощен летец“, същинско чудо на кибернетиката, чийто капитан никой от тях не е виждал с очите си. Не след дълго екипажът открива, че най-голямата загадка – и най-зловещата заплаха – е неочакваната поява на мистериозна сила на борда на кораба, която жадува за кръв и ужас…
Изискано блюдо от призрачни пилоти и експлодиращи телепати, люкове, които се отварят изненадващо в пустошта, лазери-убийци, недокоснати от човешки ръце, и извънземна пустош…
„Букс & Букман“ за „Нощен летец“
Винаги очаквам най-доброто от Джордж Р. Р. Мартин и той никога не ме разочарова.
Робърт Джордан
Да живее Джордж Мартин… Литературен магьосник, който ни омайва с многопластови герои, колоритен език и безгранично въображение, каквито само най-добрите разказвачи притежават.
Ню Йорк Таймс
ОТКЪС
Нито пъстроцветните
огньове на звездния
пръстен
Отвъд прозореца бушуваше огнена буря.
Зрелището изпълваше цялата стена на наблюдателната зала и приличаше на жив гоблен от буйни огньове, на триизмерна картина от течна светлина във всевъзможни цветове и форми. Проблясваха вихри от разтопено злато, криволичеха и се виеха като огромни змии. Остри копия в безброй нюанси на оранжевото и аленото пронизваха хоризонта и угасваха безследно. Синьо-зелени светкавици блъскаха по прозореца като гигантски капки дъжд, пипала от кехлибарен дим се плъзгаха по прозрачната му повърхност и ослепително бели лъчи запечатваха за част от секундата причудливите си силуети в очите на наблюдателите.
Не спираха нито за миг необикновения си танц и се променяха непрекъснато, сякаш всички цветове на нулевото пространство следваха произволния ритъм на някоя безмълвна песен. Или поне изглеждаше произволен. В продължение на пет дълги стандартни месеца нулевопространственият вихър се бе завърнал в пустошта на Никъде, а компютрите още не бяха засекли повторение, още не бяха открили модел.
Вътре, в продълговатата зала, окъпана от светлините на космическия маелстрьом, петима наблюдатели седяха пред своите пултове за управление с лице към прозореца и не откъсваха поглед от вихъра, който бушуваше навън. Всеки пулт бе сложно устройство с безброй миниатюрни лампички и луминесцентни клавиши и превключватели, а в центъра му бяха разположени четири екрана, по които се нижеха безкрайни редици от числа и тънки червени линии, които чертаеха графики. Имаше и малък дигитален таймер, който вече пети месец неуморно отброяваше стотни от секундата.
Наблюдателите работеха на смени от по осем часа. В момента в залата имаше три жени и двама мъже. Всичките носеха светлосините униформи на техници и предпазни очила с тъмни стъкла. Изминалите месеци обаче ги бяха направили небрежни и само Тротър, който седеше зад централния пулт, бе сложил своите очила. Останалите наблюдатели ги бяха вдигнали на челото си или просто бяха оставили очилата да се заплетат в косите им.
Зад мониторите имаше две контролни конзоли с подковообразна форма и цяла стена от компютри. За тях се грижеше Ал Свидерски, едър кокалест блондин с бяла лабораторна престилка. На креслото пред едната конзола се бе разположила Дженифър Грей, а другото стоеше празно, но това нямаше значение. В момента хората нямаха абсолютно никаква работа, всичко работеше в автоматичен режим и нулевопространствените генератори на звездния пръстен „Никъде“ бяха включени на пълна мощност.
Свидерски грабна купчина компютърни разпечатки и отиде при Дженифър, която пишеше нещо на клипборда си.
– Мисля, че достигаме критично ниво. – Каза го с твърд, спокоен глас.
Дженифър го погледна. Изглеждаше изцяло погълната от работата си. Беше красива жена, висока и стройна, със светлозелени очи и дълги прави червеникаворуси коси. Беше облечена в строга лабораторна престилка и носеше златна халка.
– Приблизително осем часа – отвърна тя. – Ако изчисленията ми са верни. Тогава ще можем да изключим машините и да видим с какво разполагаме.
Свидерски погледна към бушуващите огнени бури и каза тихо:
– Пет слоя прозрачна дурасплав, четири междинни слоя охладен въздух и три слоя стъкло. Въпреки това вътрешният прозорец е топъл, Дженифър. – Кимна и добави: – Чудя се какво ли ще получим.
До края на смяната оставаше още много време.
Керин да Витио влезе в старата контролна зала, която се намираше на около миля надолу по пръстена, но на друга палуба. Беше сам.
Останалите рядко идваха тук. Някога, преди години, именно това място бе нервният център на звезден пръстен „Никъде“. По онова време един-единствен човек бе в състояние да контролира – при това само с върховете на пръстите си – огромната мощ на хиляда нулевопространствени генератора. Оттук можеше да вдъхне живот на вихъра и да наблюдава въртенето му.
Но това бе останало в миналото. Звездният пръстен бе изоставен в продължение на шест години и когато Дженифър и екипът ѝ бяха дошли тук, бяха решили, че старата контролна зала е прекалено малка за нуждите им. Затова я бяха изоставили. Сега машините бяха свързани с двете конзоли в наблюдателната зала. А контролната принадлежеше на Керин, на неговите арахномеханици и на неговите призраци.
Помещението бе с формата на миниатюрен куб със стерилни бели стени. В центъра му бе разположена добре познатата конзола с формата на подкова. Керин седна, заобиколен от безброй копчета, превключватели и потенциометри по таблото. Изглеждаше замислен. Беше нисък жилест мъж с невчесани черни коси, които падаха върху челото му, и неспокойни също черни очи. Понякога изглеждаше напрегнат, друг път замечтан, дори отнесен. Отдавна бе сменил синята униформа на техник с цивилни дрехи; днес беше с черни панталони и тъмночервена блуза.
Опитните му ръце затанцуваха над клавишите и стената пред него изчезна.
На мястото ѝ се появи холографска проекция на звездния пръстен и нулевопространствения вихър, която предлагаше много по-добър образ от прозорците на наблюдателна зала. Помещението бе празно с изключение на Керин и пулта за управление. То се носеше в пространството на много мили над огнения вихър от холограмата. Този участък от звездния пръстен, в който се намираше контролната зала, изглеждаше буквално огромен, а двата му края се извиваха плавно в двете посоки, за да се пресекат в метална панделка, след което да продължат и да се срещнат накрая в сумрачната далечина. Сребриста окръжност с диаметър сто мили, звездният пръстен „Никъде“ бе построен съгласно стандартната спецификация.
Вътре в пръстена демпфери и щитове ограничаваха яростната мощ на хилядата термоядрени реактора и превръщаха нулевопространствения вихър в триумф на прогреса. Защото именно този пъстроцветен маелстрьом бе позволил на човечеството да достигне звездите.
