28 страховити разказа в „Дяволиада“

„Дяволиада“ – смразяващи кръвта истории на български класици излизат в сборник

Ужас и безумие, изчадия, изпълзели от митовете и фолклора или от дълбините на патологично съзнание… Дяволи и върколаци, вампири и вещици, самодиви, обсебени от духове и психично болни предизвикват най-дълбоките ни страхове и провокират фантазията ни по любим на всички начин. Този тип забавление, което познаваме от приказките от детството, а после свързваме с хитовите филми и сериали за паранормалното като „Досиетата Х“, доставя новата книга „Дяволиада“, тиражирана от издателство „Милениум“.

Сборникът включва 28 разказа, сред които са  най-добрите образци на българския диаболизъм. Сред тях са и такива, които за първи път се публикуват в книга. Това са произведения на майсторите в жанра – Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов – едни от малкото наши писатели, които в първите половина на ХХ век са оставили отпечатък в модернистичното литературно течение. Разказите им звучат изключително актуално и в наши дни и са изкушение за читатели на всяка възраст.

Техните сюжети ни потапят в неподозиран свят между страшното и примамливото, между съня и действителността, между иронията и ирационалното. Те са огледало на най-тъмните кътчета на човешката душа, но и лакмус за психологичните терзания на модерния човек.

Естетическата платформа на диаболизма в световната литературата черпи вдъхновение от готическия роман и мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алан По. В Русия диаболизмът добива екстатични и гротескови форми в творчеството на Гогол. У нас в кошмара на времената между двете световни войни диаболизмът е натоварен с отговорността да трансформира темите и проблемите на модерността чрез езика на фолклора и фантазното, за да даде нова трактовка на отчуждението и на безсилието за справяне с битието.

В много от историите в „Дяволиада“ е залегнало изконно българското – познатото от нашия фолклор и митология, това, което усещаме с кръвта си, и свързваме с приспивните приказки на нашите баби. Точно тези елементи правят разказите още по-сетивни и въздействащи, смразяващи кръвта и същевременно разбулващи тъмните кътчета на човешката психика. Тези творби не се изучават в училище и диаболизмът е малко познат на широката публиката. Незаслужено пратени в забрава, историите от сборника няма да оставят никого безразличен. Те носят онова, което във всички времена и епохи се е харесвало изключително много – приятният гъделичкащ страх, отвъд който виждаме света с други очи.

Светослав Минков е роден на 12 февруари 1902 г. в Ра­домир. Завършва средното си образование в родния си град, следва славянска филология в Софийския универ­ситет, учи финанси в Мюнхен и София, но така и не превръ­ща финансите в свое поприще. Вместо това се посвещава на писането, което е голямата му страст още от ученическите му години.

Признат е за един от основоположниците на българска­та литературна фантастика, като още през 1922 г. заедно с Владимир Полянов основават издателство „Аргус“ – първо­то и единствено за времето си издателство за литературна фантастика.

През април 1925 г. е арестуван за подривна дейност към тогавашния политически режим и заедно с редица други пи­сатели прекарва два месеца в Дирекция на полицията.

През 1941 г. се явява като свидетел по първото дело на Никола Вапцаров, а изказването му за художествените дос­тойнства на Вапцаровата поезия до голяма степен помага делото да бъде решено в полза на поета.

Работи като библиотекар, книговодител, редактор, ко­ректор в различни столични учреждения и издателства, пен­сионира се като главен редактор на издателство „Български писател“.

Умира на 22 ноември 1966 г. в София.

Владимир Полянов (псевдоним на Георги Иванов Тодо­ров) е роден на 6 май 1899 г. в Русе. Завършва гимна­зиалното си образование в София, следва медицина в Софийския университет, Грац и Мюнхен, както и философия във Виена. През 1928 г. завършва Дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София (днес УНСС), а през 1939 г. – и режисура във Варшава.

През 1922 г. заедно със Светослав Минков основават из­дателство „Аргус“ – първото и единствено издателство за литературна фантастика в България, което просъществува за кратко. Под знака на „Аргус“ издава и първата си книга, озаглавена „Смърт“ и съдържаща разкази от направление­то на диаболизма.

Работи още като началник на отдела за литература и култура на новосъздадената Дирекция на обществената об­нова, директор на Народния театър „Иван Вазов“, режисьор в театрите в Бургас, Русе, Младежкия театър в София, те­атрите в Пловдив, Перник, Сливен, Разград и Смолян.

Умира на 4 декември 1988 г. в София.

Чавдар Мутафов е роден на 19 септември 1889 г. в Севлиево. Завършва основното си образование в родния си град, а гимназия – в София. Следва машинно инженер­ство и архитектура в Мюнхен – с две прекъсвания, по време на които участва във войните.

Член е на литературния кръг „Стрелец“ и публикува ос­новните си произведения между двете световни войни. За­нимава се и с литературна критика и работи още като ар­хитект, художник, редактор и др. Женен е за писателката Фани Попова-Мутафова.

През 1944 г. е изключен от Съюза на българските писате­ли с обвинение за профашистки убеждения, а през 1945 г. без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 г. е осво­боден и за кратко участва в редактирането на сп. „Архитек­тура“, а от 1947 г. до смъртта си е безработен и никакъв негов текст не е допускан до печат.

Умира на 10 март 1954 г. в София.

Георги Райчев е роден на 7 декември 1882 г. в с. Топрак хи­сар, сега Землен, Старозагорско. Като дете бъдещият писател е слаб, често боледува от малария. Получава начално образование в родното си село, после учи в гимназия в Стара Загора. Не успява да завърши гимназиалното си об­разование, но си намира работа като писар в Стара Загора, а по-късно става деловодител в Трета мъжка гимназия в Со­фия и Шеста мъжка прогимназия в София. Близък приятел и сътрудник на писателите Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков и Димчо Дебе­лянов.

През 1923–1924 г. е командирован в Мюнхен, където по същото време са Светослав Минков и Владимир Полянов, за­едно с които налага диаболизма като водещо литературно направление в българската литература.

Работи и като библиотекар в Министерството на фи­нансите и Народното събрание, коректор, журналист, ин­спектор на читалищата при Министерството на народното просвещение.

Умира в София след продължително боледуване на 18 фев­руари 1947 г.