Премиера в България: 09.10.2015г.
Световна премиера: 09.10.2015г.
Жанр: Приключенски, Биографичен, Драма
Продължителност: 123 минути
Формат: 3D/IMAX 3D/4DX/Luxe/D-Box
Сценарист: Робърт Земекис, Кристофър Брауни, Филип Пети (роман)
Режисьор: Робърт Земекис
В ролите: Джоузеф Гордън-Левит, Шарлот Ле Бон, Бен Кингсли, Джеймс Бадж Дейл, Бен Шоурц, Стив Валантайн, Серджо Ди Зио, Марк Камачо, Джейсън Бликер, Меланта Блекторн
Разпространител: Александра филмс / Sony Pictures
Филмът ще разкаже невероятната история на французина Филип Пети (в ролята ще видим Джоузеф Гордън-Левит), който изминава разстоянието между двата небостъргача на Световния търговски център по въже, опънато на повече от 400 метра височина над тротоарите на Манхатън.
[tabs title=““ active=0 event=“click“]
[tab title=“Трейлъри“]
[/tab][tab title=“Галерия“]
[/tab][tab title=“Новини“]Новини за филма тук[/tab][tab title=“Още за филма“]
Дванайсет пъти човешки крак е стъпвал на Луната. Но само един единствен човек е преминал огромната бездна между кулите на Световния търговски център в Ню Йорк.
Филип Пети (Джоузеф Гордън-Левит), напътстван от своя ментор Папа Руди (Бен Кингсли) и с помощта на екипа си, решава да опъне стоманено въже между Двете кули на Световния търговски център и мине по него. Разнородната група трябва да преодолее стари различия, предателства, разногласия и спасявания по чудо, за да изпълни своя луд план. Режисьорът Робърт Земекис (Форест Гъмп, Корабокрушенецът, Завръщане в бъдещето, Полярен експрес) отново използва най-модерните технологии, за да представи една емоционална история за изключителни герои по действителен случай. С иновативни фотореалистични техники и 3D IMAX® вълшебства, The Walk: Живот на ръба е истински шедьовър на големия екран и уникална възможност кинолюбителите да изпитат усещането за истинска разходка сред облаците.
TriStar Pictures представя съвместно с LStar Capital една продукция на ImageMovers. Участват Джоузеф Гордън-Левит, Бен Кингсли, Шарлот Ле Бон, Джеймс Бадж Дейл и други. Режисьор е Робърт Земекис. Продуценти са Стив Старки, Робърт Земекис и Джак Рапке. Сценарият е дело на Робърт Земекис и Кристофър Браун, по книгата „To Reach the Clouds“ на Филип Пети. Оператор е Дариуш Волски.
ЗА ФИЛМА
Новият филм на Робърт Земекис The Walk: Живот на ръба е една почти невъзможна, действителна история, която е любовно писмо до Световния търговски център, 3D и IMAX® визуално преживяване, различно от всичко, което зрителите са виждали някога.
На 7 август 1974 г. – денят преди Ричард Никсън да обяви, че се оттегля от поста си –Филип Пети, френски въздушен акробат, изненадва Ню Йорк с разходка по опънато телено въже между кулите на почти завършения и частично обитаван Световен търговски център. Забързаните минувачи замръзват с вперени погледи нагоре без да могат да откъснат очи. Те виждат невъзможното: човек, който танцува високо в небето, сякаш във въздуха.
Сега, четиридесет години по-късно, Земекис – един от най-талантливите кинорежисьори, известен с интегрирането на последните технологиите за подсилване на емоционалния разказ – поставя зрителите на мястото на Пети. ЕпичнияткиноспектакълThe Walk: Живот на ръба дава на публиката възможността да отиде там, където само един човек е бил и някога ще бъде –на 110 етажа височина във въздуха, стъпил на въже, разхождайки се между кулите на Световния търговски център.
„Когато за първи път чух тази история, си помислих: „Боже мой, това е филм, който A: трябва да се направи на всяка цена, и Б: задължително трябва да бъде представен в 3D „, – разказва Земекис. – Когато гледашнякой да ходи по въже, винаги гледаш нагоре към него. Не можеш да погледнеш неговата гледна точка от въжето надолу. Нашият филм проследява историята Пети, но поставяйки зрителя на въжето да стъпва редом до Филип, а 3D изживяването е повече от грандиозно и много емоционално.“
Вълнуващо приключениес драматичен сюжет, в което за да постигнат невъзможното,Пети и неговия необичаен екиптрябва да преодолеекритични ситуации и спасявания по чудо от катастрофа. „Влюбих се в идеята за човек (артист и изпълнител), който решава да извърши такава велика лудория. – казва Земекис. – Тя е незаконна, опасна, но пък няма да нараниникого. Изглежда като нещо от различно време – наистина вече няма да видим подобни неща. Тя е почти нереална, като измислица.“
„Бях поразен от страстта, която Филип влага в мечтата си и нейното изпълнение. Поопределен начин той ми напомня за мен –като продуцент, който иска да направи филм, – споделя продуцентът Стив Старки. – Но под всичко това се крие вълнуващалудория – напрежението идва от извършването на това, което Филипнарича „мояудар“.В крайна сметка, това просълзи мен и останалите –подобно на изживяването, което имах когато прочетох Форест Гъмп .“
„Щом вижда Двете кули, Филип буквално рисува линия с молив между тях и казва: „Трябва да опънем въже между тях; Аз трябва да премина по него.“ В съзнанието му тези кули са били построени именно за него и за неговото изпълнение. – продължава Земекис. – Това, което е невероятно уФилип, и заради което мисля, че историята е едновременноуникална и универсална, е че товасе случва с всички творци. Ако попитате един артист Защо нарисува тази картина? Защо написатази музика? Защо направи този филм? Никога няма конкретен отговор. Всеки, който преследва мечтата, вероятно ще се идентифицира с това чувство вътре въвФилип – той трябва да направи това, без значение какво ще му струва“.
Филмът не само показва какъв е бил преди и как стига до разходката по това въже(детството му, отношенията с приемният му баща и т.н.), но за първи път представя ходенето между Двете кули не само от гледната точка на наблюдателите, а през погледа на Пети. „Единствените записанидоказателства за тази случка са шепа застинали фотографии, – обяснява Джоузеф Гордън-Левит, който е в главната роля. – Снимките са невероятни, но са различни от това да видиш и изпиташ преживяването. Лично за менстава дума да навлезеш вътре в образа на Филип, да изживееш като него този момент, с всичките надежди, страхове и несъвършенства, които са го довели до тук. За това е уникален. Не просто да станеш свидетел на действието, но бъдеш там през очите на героя, да видиш това, което той е видял. Това е много различно преживяване.“
Припомняйки си как в Форест Гъмпразказът се подсилваше от собствения вътрешен глас на героя, Земекис решава и тук самият Пети да разказва в някои моменти от The Walk: Живот на ръбакакви мисли минават през главата му – специално докато стъпва по опънатото въже. „Това е една истинска история, – казва Земекис, – с всичките негови подробности, но същевременно дава усещането за „имало едно време“- едно изгубено време и място – и аз исках да комбинирамдействителното с измислицата.“
Разбираемо е, че отговорникът за визуалните ефекти Кевин Бейли се включвав самото начало на продукцията. „Станах част от проекта преди шест или седем години, – разказва той. – С Робърт работихме върху Коледна песен, и тогава тойобмисляшетази велика идея – да направи филм за онзи луд френски акробат, който опънал въже между Кулите-близнаци и ходил по него.“
Проектът беособено интересен за отговорника за визуалните ефекти, заради огромното предизвикателство да се представи света на Ню Йорк от 1974 г., както се е виждал от хиляди метри височина, между две сгради, които вече не съществуват и трябва да се създадат от нулата. „Трябваше да направим всичко, от фоайето на Световния търговски център до центъра на Ню Йорк през 1974 г. Художественият отдел на продукцията в действителност построи върху гигантска сцена покрива на една от кулите. Това беше зашеметяваща огромна снимачна площадка, но градът около нея, виещата се мъгла между кулите, как самите кули се издигат над града, всички трябваше да бъде създадено изцяло дигитално на базата на снимков материал. Световният търговски център не съществува вече, за съжаление, но той трябваше да се усеща абсолютно на хиляда процента реален и истински, защото той е емоционалното сърцето на филма. В последните няколко години технологията еволюира до етап, в който макар и с много усилия, е възможносъздаването на тази визия. И само на кино. Интересно е,че ние открихме, различни хора, които имаха различни спомени дори за цветовете на Двете кули – защото той се променя, в зависимост от ъгъла на слънцето. Искаме да почетем и да постъпим правдиво към тези сгради, към тези спомени, и заради красотата, коятоФилип сътвори между тях“. – казва Бейли.
По този начин, The Walk: Живот на ръбапренася зрителите в момент във момента, когато Кулите – или поне тяхното възприемане от хората – се променя. Първоначално никой не харесва Кулите-близнаци. Докато ги строят, всички в Ню Йорк смятат, че изглеждат като огромни картотеки. След разходката сред облаците на Филип, хората обикват Кулите. Те вече са придобили характер, асоциират се с поетичната волност на артиста и възприятието им се трансформира.“
„Кулите присъстват във филма като равноправни герои, – добавя Земекис. – Случилото се е славен и емоционален момент, който е важно да се помни.“
През цялата си легендарна кариера, Земекис прави филми, които по изключително успешен начин използват най-модерните технологии за разказване на истории. За неготехнологията е инструмент, както и всяка друга техника, която режисьорът може да използва. „Тайната на всяка магия е в комбинирането, – подчертава той.- Всеки велик магьосник използва повече от една техника, за да се създаде илюзия. Това е задачата и на режисьора, да направинещо като ползва всички инструменти, с които разполага,и да ги смеси, така че публиката да не може да види този трик.“
Разбира се, продукцията не би била възможна без истинския ФилипПети, който заявява, че филмът е много точенпортрет на удара на живота му. „Гледал съм много шедьоври на Робърт Земекис, но сега, разбира се, е различно за мен, тъй като представлява част от живота ми, – казва Пети. – Трябва да призная, че бях на ръба на седалката – не само при преминаването по въжето, но през цялото приключение. Гледайки филма в IMAX 3D сякаш бях пренесен обратно там, на този августовски ден през 1974 г. Това е моята история, аз я познавам добре и знам как свършва – и въпреки това тайно си мислих: „Надявам тези момчета да успеят!“ Ако чрез силата на този прекрасен филм аз успях да се пренеса в най-важния ден в живота ми, представете симилионите хора, които ще го гледат. За първи път в историята на киното те реално ще бъдат по въжето заедно с мен. Това е един красив филм и истински съм щастлив от това, което видях.“
Петиказва, че причината The Walk: Живот на ръбада много повече от разходка по въже и да се преврърне в универсален, вдъхновяващ разказ, е че тук става дума за историятана артист, който влага сърцето си и душата си в работата си. „Има разликата между някой, който грабва балансиращия прът и се втурва да рискува живота си, за да стигне до другата страна, и някой като мен, който е понесъл целия си живот, – казва той. – Единият може да е зашеметяващ, но другият е вдъхновяващ. Хората са ми казвали, след представление „Вие ми давате усещането, че мога да сбъдна мечтите се, че мога да преместя планини.“ Може да махнете думите „ходене по въже“ и да ги замените с друга професия. Става въпрос за търсене на съвършенство, вниманието към детайлите, уважението към инструменти, да бъдеш себе си, с каквото и да се занимаваш.“
ИЗБОРЪТ НА ДЖОУЗЕФ ГОРДЪН-ЛЕВИТ И КАК СЕ ХОДИ ПО ВЪЖЕ
Джоузеф Гордън-Левит влиза в образа на главния герой ФилипПети. Това е роля, която малко други актьори биха успели да пресъздадат толкова запомнящо се. „Това е една от онези роли, които имам чувството, че са специално съобразени с желанията ми и личните ми качества.“ – казва актьорът.
„Когато за първи път се срещнах Джо, почувствах, че той напълно разбира сърцето и душата на героя, – казва Земекис. – Ако се вгледате в работата на Джо, ще видите че той е съвършен шоумен.“
Всъщност The Walk: Живот на ръбасе възползва пълноценно както от физическите възможности на Гордън-Левит (които многократно е доказвал на екрана), така и от опита му като артист, водещ на шоу по телевизията, комбинирани с интереса муда играе в трилъри като Генезис, Looper: Убиец във времето и Черният рицар: Възраждане.
От самото начало Гордън-Левит приемаизпитаниетода се научи да ходи по въже. „Това беше сериозно предизвикателство, но азобичам предизвикателствата, – казва той. – Обичам да правя неща с тялото си, които включват физическо изпълнение. Кадрите в близък план са много важни в един филм, но това, което можеш да внушиш на публиката с тялото си също е част от забавлението.“
„Какво е всъщност ходенето по въже? – пита Робърт Земекис. – Може да се каже, че е каскада, защото е рисковано. Това е опасна каскада, защото сте стъпили на телено въже, което в случая между Двете кули на Световния търговски център, е опънато във въздухана 1300 фута височина. Но в същото време е и танц. И гимнастика. И балет. То е цялостно физическо изпълнение, не просто каскада. Само по себе си е форма на изкуство. Това което прави много интересноходенето по въже, е че като филмов термин е каскада, но в живота най-вероятно наистина е балет“.
И така, Гордън-Левит се научава да ходи по въже. И не би могъл да потърси по-добър учител от самия Филип Пети. „Работих осем дни непрекъснато с Филип, само ние двамата, – казва той. – Той беше наистина много щедър с времето, прекарано с мен; Учеше ме как да ходя по въже, но това, което наистина ми предаде беше много по-голям урок. За Филип балансът върху въжето е метафора за целия му живот и творчество.“
Гордън-Левит казва, че Петисъщо е споделил своите съвети и мъдрост за ходенето по въже. „Преди да го срещна, само бях чел книгите му и гледал интервюта с него. Тогава го чух да казва: „Аз никога не падам“и ще си призная, в началото изтълкувах думите му погрешно. Помислих си: „Арогантно изказване, та нали винаги може да падне.“Но след това, когато бяхме заедно, той ми разкри какво е имал предвид. Каза ми: „Аз скачам, защото така съм решил.“ Никой не иска да води борба за баланс до мига, когато изгубите контрол. Ако има проблем, можете да вземе решението, преди да е станало твърде късно, и да се справи със ситуацията. Можете да скочитена земята, или ако сте високо във въздуха да коленичите. Можеда направите нещо, а не просто да паднете.“
„Имах възможността да уча Джо как се ходи по въже, – казва Пети. – работихме лично, само ние двамата по цял ден. Беше уморително, от девет до петвсеки ден. Почивките бяха само по тридесет секунди, както и аз съм тренирал. Започнахме с линия по пода, а накрая на заниманията ни, той ходеше на седем фута височина по тридесет фута дължина.“
Но Петиказва, че да се научиш да ходиш по въже не е въпрос на баланс върху тясна повърхност; това е артистичност. „Аз го научих как аз го правя, -продължава акробатът. – Казах му, че няма да има баланс, освен ако тялото и душата, сърцето и ума не са в унисон с краката и балансиращия прът в ръцете. Това за мен е тайната на баланса. Без страст, без душа, ще имате един безизразен въжеиграч.“
В крайна сметка, за Гордън-Левит ходенето по въже много напомня на актьорската професия. „Първата стъпка е много трудна, защото имаш съмнения, – обяснява той. – Предизвикателството е да сложиш съмненията си настрана и просто да се съсредоточиш върху радостта, насладата –аз мога да го направя, това не е трудно. Напомня ми за актьорската игра. Може да вдигнеш глава и да си помислиш: „О, Боже мой, камерите записват, всички тези хора ме гледат, не мога да си позволя грешка–тогава си прецакан. Не трябва да мислите по този начин. Трябва да можеш да отместиш всички тези мисли настрана и се съсредоточиш. Чувствах се по съвсем същия начин докато ходех по въже.“
„Актьорите са винаги учат нещо, когато се подготвят за роля, но Джо премина на друго ниво, – казва Стив Старки. – Той не само искаше да се подготви емоционално и да се научи на техниката, за да може да играе правилно – той премина отвъд това, и се научи да може да ходи повъже сам. Можеше да го прави през цялата снимачна площадка върху истинско въже. Екипът го възторжено го аплодира, защото всички бяха много развълнувани да видят техния актьор сам изпълнява сцената.“
Освен ходенето по въже, Гордън-Левит намира и друго вдъхновение в образа на Пети. „Филипе изключителен характер, – казва той. – Много съм щастлив, че се запознах с него и станахме приятели. Освен пламенна решителност и съсредоточеност, той притежава ексцентричност, изключителна благородство, позитивизъм и вълшебен начин за общуване с хората. Това е наистина доста комбинация“.
За да играе ролята на действителен човек, актьорът казва, че е по-важно да се улови същността му, отколкото да се представи фалшива самоличност. „Най-добрият начин за мен, като актьор, да почета реалниячовек, е като го пречупя през моя поглед, а не сляпо да го имитирам. Аз приемам това, което харесвам и уважавам във Филип и играя моята версия. Най-важното нещо бе да се разкажецялостната му история чрез тази разходка в облаците: щом можеш да си го представиш, можеш и да го направиш. Можете да създадете и невъзможното. Това емагията; това е изкуството.“
За ролята на Пети от Гордън-Левит се изисква да овладеефренското произношение, защото има реплики на френски език и на английски с ясно изразен парижки акцент. „Смешното около Филип е, че той все още има подчертано френски акцент, и открито си признава, че държи на него. Мисля, че му харесва, защото това го отличава от останалите хора. Той е част от неговия характер, – казва Гордън-Левит. – По време на разходкатапрез 1974 г. той е обсебен да говори на английски, защото е завладян от Съединените щати и американската култура. Докато са били там,той екаралцелия си екип да говори на английски език. Сега не говоримного често френски. Аз се опитахсе да говоря с него на френски, той ми отговори, но много скоро се обърна обратно на английски. Просто е свикнал повече да говори на английски.“
Самият Петиказва, че по време на личните тренировки с Гордън-Левит, актьорът е попивал много повече от ходенето по въже. „Боб Земекис по-късно ми сподели: „Имам да ви издам една тайна. Докато се учи от вас как да ходи по въже, знаете ли какво прави Джо? Той изучава вас. Вашият маниер, поведение, акцент, вашата лудост … и ще можете да видите това във филма.“ Наистина беше така, и аз не мога да кажанищо друго, освен комплименти за този филм.“
ЗА ПОДДЪРЖАЩИТЕ АКТЬОРИ
Освен Джоузеф Гордън-Левит в The Walk: Живот на ръба участват както изключително успешни, така и по-непознати на широката аудитория талантливи актьори, които да пресъздадат на голям екран невероятната и рискована лудория, която Пети иска да осъществи.
Начело на кастинга еносителят на Оскар® Бен Кингсли, който е в ролята на Папа Руди, човекът и ментор, който учи Петида ходи по въже. „Оманковски са забележителна трупа, – казва Кингсли. – Те са семейство – баща и майка. Съпругата Оманковски еневероятно красива акробатка на трапец, с таланти и в други области, а синовете му савъжеиграчи.“
„Той управлява трупата си като с желязна ръка, – казва Земекис за Папа Руди. – Сър Бен пресъздава това усещане във филма. Той е природна стихия, когато става въпрос за изпълнение и актьорска игра, умее да улови истинска същност на персонажа и да извлича удоволствие от ролята. Папа Руди е странен човек –мислим, че е от Чехия, но живее в Париж и говори много различни езици. Той е невероятен образ, и сър Бен успя да неповторим начин да се превъплъти в него.“
Кингсли отбелязва, че Папа Руди е очарователен герой, защото не е единственоизключителен изпълнител. „Важното е да се знае и да се разбере, че всеки човек, който е изключително опитен в дадена област или занаят, често пъти е мъдра, необикновена личност, – казва той. – Познавам страхотни актьори, артисти, музиканти, художници, шахматисти, режисьори, шофьори –запознаваш се с тези хора, които са изключително добри в работата си, но винаги има и още нещо. Не може да има гений в изолация – това е скритият контекст на това, което аз наричам интелигентност“.
Канадската актриса Шарлот Ле Бон е в ролята на Ани, приятелката на Филип. „Тя е неговата първа съучастничка,- обяснява актрисата. – Петисподеля за първи път мечтата си с нея. Тя се влюбва в мечата му, а също и във Филип. Много е важна за него, защото е неговата опора в живота. Има нужда от нея, когато се чувства по-уязвим. Не може да се покаже слаб пред приятелите си, но може да го покаже пред нея.“
Естествено, Ле Бон е развълнувана от възможността да работи с Робърт Земекис. „Работата с Робърт Земекис е най-комфортното ми актьорско изживяване, които някога съм имала, – казва Ле Бон. – Аз идвам от Франция, където френските режисьори винаги търсят себе си, те никога не сте сигурни какво точно правят. Земекис знае точно какво иска и какво точно героят трябва да направи в тази последователност. Това е толкова успокояващо. Той има целият филмв главата си – може да се каже, че е работил върху него в продължение на години. Всички ние бяхме в изключително добри ръце и той можеше да ни помоли да направим всичко.“
„Шарлот е работила за телевизията и от много години снима филми във Франция, – казва Земекис. – Тя е прекрасна актриса, която пасна идеално на ролята. Също така ни бе изключително полезна, за да сме сигурни, че нашият френски е перфектен – в края на краищата, това е родният й език. Тя е красива, талантлива, и камерата я обича. Невероятна е“.
Джеймс Бадж Дейл е в ролята на Жан-Пиер, продавачът, който е основна брънка в екипа, който ще осъществи ударът. „Работихме съвместно с Джеймс Бадж Дейл в Полет–там играеше болен от рак в много сюрреалистична сцена. Участва само в нея, но бе изключителен.“ – казва Старки.
„Начинът, по който си представяхме образа мубе на бързо говорещ нюйоркчанин, – казва Дейл. – Когато се запознава екипа на Филип, става ясно, че може да им бъде от помощ. В този момент те търсят хора, които да им осигурят достъп до сградата, за да осъществят замисленото.“
В поддържащите роли се включват Клеман Сибони като Жан-Люис и Сезар Домбой като Жан-Франсоа(наричан още Джеф), двама съучастници от екипа, които идват от Франция,за да помогнат наПети да изпълни лудорията.
„Жан-Луи е близък приятел на Филип от пет-шест години, – казва Сибони. – Затова той е единственият, който може да говори с Филиппо този начин. Филип има голямо его, малко е луд, има вроден авторитаризъм; Жан-Луи не е толкова луд. Той е много отговорен и мисли. Опитва се да върне Филип обратно на земята, но и е инженер на удара и иска да помогне той да се случи“.
Домбой казва, че когато Жан-Луи отстоява мнението си, Джеф е по-отстъпчив. „Боб ми каза, че това, което е важно за характера на Джеф беше, че той наистина е невинен, не е циничен и никога не изпитва скептицизъм дали ударът е възможен, – казва Домбой. – Жан-Луи винаги задава въпроса: Това как ще се направи?, а Джеф просто си мисли, че това ще стане. Това е 1974 г. – той не го прави за пари, а просто защото е отворен, свободен дух, хипи, който иска да изгради нещо голямо и поетично“.
От тази страна на океана,Пети намира последните тримата членове на екипа: Бен Шуорц е Алберт, Бенедикт Самюел–Дейвид, а Стив Валънтайн е в ролята на Бари Грийнхаус.
Дейвид и Албърт са представени заедно, и Самюел казва, че им няма доверие – но Пети игрупата му няма към кого друг да се обърнат. „Те са представени по такъв начин, че смяташ, че може би да не е най-добрата идея да станат членове на екип, който ще се опита да проникне незаконно в Кулите на Световния търговски център.“
„Снимките на този филм бяха интересно преживяване, защото Джо, Джейми Бадж и аз бяхме единствените американци в нея. Всички останали са от Франция, Англия или Канада, – отбелязва Щуорц. – Досега не бях стъпвал на подобна снимачната площадка, където да има толкова малко американци. Открих, че много вълнуващо и изпълнено с невероятна енергия.“
„Бари е страхотен персонаж, – казва Валънтайн. – С тези мустаци и брада, той е човек от собственчасови пояс, дори в далечната 1970. Той е силен индивидуалист, един анархист в костюм.“
ПРЕСЪЗДАВАНЕ НА СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР
„Разбира се, нямаше как да снимаме филмът между Двете кули на Световния търговски център, защото за съжаление те вечене съществуват, но можехме да ги възпроизведем по начин, който считам за изключително емоционален почит към тези сгради, – казва Джоузеф Гордън-Левит. – Боб бе обсебен от тези сгради, с всички подробности и детайли. Вероятно по този начин той отразяваше усещането на Филип, защото той също е завладян от купите през 1974 г., когато още завършват строежа им. Той може да ви каже за всичките различни асансьорите, размерите на сградата във височина и ширина, колко е разстояние между Кулитеот ъгъл до ъгъл.Наистина бе затрогващода видя колко внимателно и с каква обич Боб отново изгражда тези сгради и ги връща обратно към живота.“
Възстановяването на кулитеот художника на продукцията Наоми Шохани отговорника по визуалните ефекти Кевин Бейли е най-голямото предизвикателство в The Walk: Живот на ръба. В крайна сметка тяхната работае комбинация от изключително мащабна снимачна площадка и месецидигитално пресъздаване.
Първото предизвикателство е да се реши коя част ще се изгради реално като декор и какво да се създаде с помощта на компютри. „Трябваше да разбера на каква площ от снимачната площадка от покрива ще се заснемат максимален брой сцени (като знаехме, че щяха даса доста).- казва Шохан. – Искахме да бъдем достоверни, дори повече. Искахме да зачетем Кулите, техният мащаб. Ако не почувствате мястото, няма как да оцените мащабите на деянието.“
Позовавайки се на оригиналните скици за Търговския център, Шонан създава декорите и екипът построява огромна площадка с размери 40 на 60 фута, която представлява ъгъла на Южната кула, където се развива по-голяма част от действието с Филип по време на удара. Въпреки, че създателите на филма имат да снимат сцени и от страна на Северна кула, те са могли да се справят само с един декор, тъй като Двете кули са били до голяма степен огледални образи една на друга.
Екипът на Шохан построява и една четвърт от покрива на Търговския център, която също ползват за снимки от различен ъгъл. Да се пресъздаде останалата част на покрива, Кулите и Ню Йорк през 1974 г., които биха се виждали от височина приблизително 1400 фута, се заема Бейли и екипът му за визуални ефекти.
За Кулите те имат достъп до оригиналните скици за всеки един етаж в Световния търговски център, както и безброй брой фотографии. Въпреки това, Бейли и екипът му се сблъскват неочаквано предизвикателство. „Много есложно да се направишсамата кула така, че да изглежда истински, – казва Бейли. – На пръв поглед е проста геометрична фигура, с тези прави линии, които слизат по целия път надолу към земята, ако я построим перфектно, тя просто изглеждаше фалшива. Задачата ни беше да изградимвсичко идеално, и след това да разберем какво и колко трябва да объркаме – леки разминавания между панелите, разлика в празнините между тях и така нататък. Също така построихме около 30 етажа с интериор, така че ако се вгледате внимателно, ще видите бюра и столове на офисите вътре.“
Дори още по-голямо предизвикателство за Бейли и неговият екип е да възстановят исторически достоверно как е изглеждал Ню Йорк през 1974 г. –през очите на Пети от 1400 фута във въздуха, между Двете кули. „Ню Йорк от 1974 г. изглежда много по-различно от това, което е днес, – казва Бейли. – Наехме хеликоптер и летяхме над мегаполиса в продължение на два дни, за да съберемистински кадри от това, което е градът сега, а това, което виждате във филма е 100% дигитална възстановка.“
За референция Бейли и неговият екип използва всички сведения, които могат да се намерят, от снимки в интернет, през архивни снимки в книгите и библиотеките до първоначалните скици на града. „Има един наистина страхотен сайт, в който има плъзгач –местите го на 1974 г. и всяка сграда, която е нова от 1974 г. насам е синя на картата, – казва Бейли. – Това е вид пищов за преписване за нас. Повечето от референтните снимки са точно това – справка, която нашите дизайнери да използват за напълно дигиталноизграждане на сградите наоколо „.
За тази задача екипът на Бейли изчисляваматематическипочти всяка сградите, за да я направят точно и реалистично. „Дори сгради, за които не разполагахме с планове, намерихме статистиката колко са били високи.“ – казва Бейли. Детайлите – например размера и конфигурацията на прозорците – се основават, когато е възможно, на техните изследвания, или на „интелигентно екстраполиране“ на няколко сгради, които вече не съществуват и за тях няма идеална референтна снимка от онзи период.
В по-голямата част моделът наНю Йорк на Бейли има за цел единствено да се гледа отгоре –това е гледната точка на Петипо време на разходката. Въпреки това Земекис планирада бъде заснет в няколко сцени и от долу – например от Световния търговски център Плаза. Тези места на моделът са завършени и готови да бъдат използвани за декор, сякаш се разхождахме из града.
В крайна сметка, за пресъздаването на града и Кулите, Бейли събира „строителна бригада“ от 15 души за срок от три месеца, в които да приключат заданието, както и екип от над 100 дизайнера, които прекарват пет месеца в интегриране на дигиталния свят в реално заснети кадри зелен екран. „Определено имаше моменти, които са много емоционални, както за мен, така и за членовете на екипа, – казва той. –Когато търсехме предишни снимки, излязоха много изображения от 11 септември, защото това очевидно са последните новите изображения, на които можете да видите Кулите. Аз знам, че ние носим страхотно чувство за отговорност за изобразяването на Кулите по начин, който е достоверен и да им отдава нужната почит.“
„След края на снимките, летяхме два дни с хеликоптер, който кръжеше над Кота Нула на височина 1400 фута. – продължава Бейли. –Обзе ме много силна емоция и невероятно вълнение.Бяхме точно там, където Филип еходил по въже. Косата ми направо се изправя, само докато говоря за това. Бях буквално на мястото, където този човек е вървял сам, без предпазно облекло; погледнах надолу и се изпълних с възхищение. Наистина се получи страхотно, че бяхме в състояние да уловим не само историческата достоверност на визията, но също така и емоцията, тръпката от височината, опасността.Искахме да сме сигурни, че всеки кадър от филма предава същото усещане. Честно казано аз не мисля, че визията на филма щеше да е толкова добра, ако не бях ходил там, за да почувствам това място почти в облаците.“
[/tab][tab title=“Рецензии“] „The Walk: Живот на ръба“ на 3D или не?! [/tab][/tabs]
