2021г. бе много особена. На фона на тоталната нула за света на киното през 2020г. и първата вълна от COVID 19, 2021 се съвзе, боксофиса възкръсна и хората започнаха отново да ходят на кино.

2020г. ни даде красотата на „Земя на номади“. 2021г. не ни разочарова и ни даде красотата на „The Power of the Dog“. Много слабо известен филм и още по-слабо известен роман в България. Романът „The Power of the Dog“ е издаден през далечната 1967г. Книгата ще има своята премиера и на родния пазар от ИК Лабиринт  през януари, 2022г.

Едноименния филм на реж. Джейн Кампиън вече спечели множество награди за най-добър филм, най-добър режисьор, главна и поддържаща мъжка роля. Филмът завоюва и номинации в основните категории за Златен Глобус 2022г.

„The Power of the dog“ е оглушителен със своята тишина и малко диалог. Епичния размах на неговия оператор ни потапя в суровата сила на природата от 20-те години на миналия век. Сравненията с красотата и тишината от „Земя на номади“ и „Планината Броукбек“ са неминуеми. Филмът няма да се хареса на голяма част от зрителите, той е твърде американски и разказва една твърде американска, абсолютно уестърн история. Ако зрителя успее да погледне отвъд това и успее да надмогне всеобщата омраза към всичко американско, ще види простата красота на „The Power of the Dog“.

Филмът има таен главен герой и това е природата. Пустошта насред която се издига ранчото на двамата братя, полята с посевите, величието на голите планини остреща, силата на реката, обраслите дървета около нея, безбрежното небе и силата на слънцето. Толкова много природа и толкова много сила от нея струят буквално от всеки кадър на филма. „The Power of the dog“ успява достатъчно деликатно да ни припомни и епохата, в която се намираме. Железницата и пушекът на влаковата композиция, колите, типични за онази епоха. Коли, израз на богатство и лукс, толкова малко и толкова рядко срещани, че чак стоящи странно по полупразните пътища. Конете и каубоите са гръбнакът на случващото се тук. Суровите мъже на запада и силата на коня, единственият сигурен начин за препитание и придвижване преди появата на автомобилите тук, са в своя апогей. Да си каубой не е онова, което видяхме в „Планината Броубек“. Или може би е?

Един от тези сурови мъже е героят на  Бенедикт Къмбърбач, който мразя от дъното на душата си. Този актьор ми е изключително антипатичен още от времето на „Игра на кодове“ и номинацията му за Оскар. Изборът му за „Доктор Стрейндж“ ме накара да не гледам филма никога и някъде там изобщо се отказах от кино вселената на Марвел. Тук се влюбих в Бенедикт. Тук изследвах неговото актьорско майсторство и силата, която той вкарва в своя герой. Бенедикт е британец. Тук той играе каубой от дивия запад. Освен че е успял да „покрие“ своя британски акцент, той е съумял така да овладее диалекта по „тексаски“, че просто забравяш произхода му. Бенедикт е с брада, той е харизматичен, зъл, дразнещ и гадняр до мозъка на костите си. Той е и героят, около когото се завърта целия филм.

Брат му е пълен плужек и достатъчен контрапункт, че силата на Бенедикт да изпъкне и да го накара да блести в очите на зрителя.

Кирстен Дънст в ролята на вдовица с особен син, се справя достатъчно добре, но категорично НЕ заслужава номинацията си за Златен глобус тази година. Тя е остаряла много и ролята и на ревлива, пиеща и изтормозена жена, някак мога да си я представя изиграна от всяка друга актриса. Включително от Франсис Макдормънд (колкото и налудничаво да звучи).

Коуди Смит в ролята на синът на Дънст или иначе казано „женчото“ е втория диамант във филма, след Бенедикт. Младият актьор изключително деликатно е попил странността на героя си, меките ръце и крака, незнанието какво да прави с тях докато ходи и поведението на „женчо“, както неведнъж е наричан във филма, че със сигурност много от зрителите след филма ще се поинтересуват от него и ще опитат да го видят в различна светлина и в други филми. Ще останете изненадани колко различен е той всъщност.

Мъжете са силните на деня, жените са прислужници или вещи за съпрузите си вкъщи, колите са лукс, железницата е удобство, времената са сурови, но именно в сурово време и насред могъщата сила на природата е най-възможно да се отприщи едно чувство. Чувство, което да кара душите ни да трепнат. Чувство, което да разколебава нас самите и да ни прави неуверени. Чувство, което да постави пеперуди в стомаха и същевременно с това да ни накара да свалим маската си. Маската за пред света, която обикновено, когато останем на саме със себе си сваляме вечер зад стените на дома.

Бенедикт Къмбърбеч е най-коравото копеле, най силния каубой и господаря в ранчото, което управлява заедно с брат си. Той е токсичен мъжкар, брадат, не се къпе, облича се като такъв и когато светът му е разклатен от появата на новата съпруга на брат му и нейния син- „женчо“, първата му реакция е- пълно отричане, хулене и подигравки.

Бавно, но сигурно, в течение на случващото се на екран, пред зрителя се наслагва една история, които избухва със страшна сила в една сцена с трима герои- Бенедикт Къмбърбач, една поляна и една кърпа. Това е единствената сцена в целия филм, която по феноменален начин ще даде отговор на въпроса, какъв е героят му всъщност? Воден от собствената си съдба в миналото, което не виждаме във филма, Фил (Бенедикт Къмбърбач) решава да се смили над „женчото“ и да му покаже, какъв трябва да бъде, за да оцелее в тази сурова среда. Той е успял. Въпреки това, което е преживял в своята младост, въпреки онзи приятел, който му е бил повече от приятел, както самият Фил споменава, въпреки онова, което са преживели в онзи чувал, въпреки всичко. Той е намерил своя начин да оцелее сред мъжете, поставяйки си маска, удобна за всички и него самия.

Фил има тайни. Той има любимо кътче на реката, на което се къпе гол, сам. Пътят до там, Фил крие всеки път щом ходи или си тръгва от мястото. Фил крие и кърпата, която е запазил от преди много години. Кърпа, чиито инициали издават нейния собственик. Кърпа, с която той ще заяви ясно на зрителя какво всъщност се крие в сърцето му. Какъв всъщност е той. По онова време, няма как да бъдеш такъв. По онова време или е трябвало да се впишеш в порядките и разбиранията на обществото или си осъден да преживяваш дългия път на подмятанията, който „женчото“ извървява преди Фил да го съжали и да му проговори очи в очи за първи път. Сцената е изключително болезнена и зрителя само може да предполага какво провокира тя в сърцето и душата на момчето.

Да има сцена натъпкана с много хомоеротика. Сцена, в която между двамата прехвърчат искри и двамата май вече са наясно кой и какъв всъщност е другия. Сцена, която е проста, деликатна и същевременно достатъчно красноречива. А очите на Фил пробождат и във въпросната сцена с цигарата казват всичко, което всъщност той не иска да каже. Включително отговарят на въпроса, който момчето му задава след разкритието, как някога приятеля на Фил е спасил живота му, като са спали в един чувал. Момчето просто пита „Голи?“ Фил не отговаря, но очите му дават еднозначен отговор.

 

Деликатността на разкритията и изтънчения подход на режисьорката към тях категорично води до сравнение с работата на Бари Дженингс в „Лунна светлина“. Ненатрапчиво, деликатно, но ясно и категорично. Зрителя разбира, но не бива отблъснат. Зрителя е наясно, но не му е неприятно. Зрителя осъзнава, но това не го отвращава. Джейн със своите режисьорски решения създава филм, който е зареден с хомоеротика, но тя не дразни, а дори напротив. Облечена е в токсичната мъжественост на това, което светът иска да вижда от мъжете, без значение какво се крие в душите им. Светът не иска да вижда мъже, като „женчото“. Светът иска да вижда мъже, като Фил и за това той е успял да оцелее и да се адаптира към средата.

Много зрители ще останат разтроени от финала. Едни ще останат неразбрали ЗАЩО се стигна до тази съдба на Фил. Други ще се питат дали наистина „женчото“ и съзнателното предаване на кожата от мъртвата крава на Фил, не са довели до случилото се? Трети ще мислят, че наранената ръка е причина за случилото се?

Който, каквото и да мисли, истината е една. Фил не е злодеят на филма. Той е добрия герой. Той е онзи, който разкрива себе си и помага на онзи, който всички отритват. Моето разбиране на финала е, че „женчото“ е злодея и че неговото решение да даде кожата е причината, да имаме такъв завършек на „The Power of the dog“.

Сред най-брилянтната работа по филма можем да откроим тази на оператора, сценографа и разбира се режисьора. Режисьорката е успяла да създаде изключително деликатен и ненатрапчив филм.  Джейн Кампиън създава един мъжки филм по начин, по който някога Катрин Бигълоу създаде бомбаджийския „Войната е опият“ и взе Оскар за него. Дали същото не ни очаква тук?

„The Power of the dog“ е филм, който дълго ще се помни. Деликатността и изтънчените режисьорски решения разлистват пред очите на зрителя една забранена същност на един „суров“ мъж. Скритите страсти, скритите желания и скритите дебри на едно сърце пулсират изпод каменната външност на мъж, решил да скрие себе си завинаги от света и да му се покаже такъв, какъвто може да бъде приет.

„The Power of the Dog“ е прокълнат да се превърне в един от най-награждаваните филми този сезон. Ако трябва да бъда честен, той заслужава да се превърне в най-награждавания такъв, защото е правен по всички канони на фестивалното кино. В него стои най-доброто и най-красивото от всички онези епични истории, обрали най-големите статуетки от най-големите фестивали.

„The Power of the dog“ е достъпен за всички потребители на Netflix.