„The Last of Us: Последните оцелели“- мнение на Димитър Кръстев

Ще започна от там- никога не съм играл играта. Не възнамерявам и да го правя. Това не означава, че когато излезе втората и част, световните медии и материали за нея не ми „пробиха дупка в мозъка“. Още тогава осъзнах в що за феномен се превръща тя.

От друга страна съм истински фен на историите за живота след апокалипсиса. Обожавам „Живите мъртви“ и всичките му разклонения. Изгледах дори „Станция единайсет“ на HBO, който бе един много различен поглед за живота след апокалипсиса. Филмите от поредицата „Заразно зло“ не ми бяха тъпи. Дори напротив. Харесвам адски много „Нито звук“ и животът след идването на съществата, ловуващи по слух. Харесвам много „Кутия за птици“ и светът след идването на съществата, които те убиват, ако ги погледнеш. Дори прочетох продължението „Малъри“ за да се влюбя още повече в света след един толкова различен апокалипсис.

Може би това е първата ГОЛЯМА причина, поради която „The Last of Us: Последните оцелели“ при мен не сработва. И не сработва в по-голяма си част. Премиерния епизод беше добър. Беше много добър, защото даде поглед към момента на избухването на пандемията по начин, който май никой не бе показвал до тогава. Изключително тясно фокусирано, едва трима герои в центъра на събитията, една кола и избухването на хаоса видян през нейните прозорци. Изключително начало , което няма как да не взриви любопитството на всички. Включително и моето. От там насетне историята се превърна във всичко онова, което вече сме гледали. Имаме вирус, който превръща хората в зомбита. Света потъва в руини и се ражда нов ред. Звучи ужасно познато. Може би, защото това вече сме го гледали 1:1 преди 13г. Така започна „Живите мъртви“. Сериал, който преобърна разбирането за правене на телевизия и постави основите на жанра такъв, какъвто го познаваме днес. Всички теми, всички събития, които „The Last of Us: Последните оцелели“ засегна в своите първи 3 епизода- вече са развивани в „Живите мъртви“. Да и там имаме голяма любов между двама мъже, но освен това има и няколко сюжетни нишки с любов между две жени.

Втория голям прът в успеха на сериала в моите очи е COVID 19. Това също вече го преживяхме и видяхме как избухва една пандемия, как се развива, в какво се превръща и до какво би могла да доведе. Е не видяхме зомбита, но видяхме много, които приличаха на зомбита. Видяхме и как се управляват- чрез новинарските емисии. Всичко, което „The Last of Us: Последните оцелели“ показва до момента носи усещането на нещо, вече гледано и преживявано.

Това далеч не е всичко. В епизод 2 видяхме доста големи сцени с доста внушителни кадри на мащабни разрушения. Дори началните моменти на „Живите мъртви“ от преди 13г. имаха по-впечатляващи ефекти и сцените с разрушенията стояха по-истински от „залепените картинки“ върху екрана в „The Last of Us: Последните оцелели“. Незнам защо Бела Рамси не спира да ми вади очите и ушите с изпълнението си. Нейната Ели е досадно, врякащо същество, което не спира да говори и да се забавлява включително в сцените, в които това не се изисква. Поведението и до момента силно напомня на (ще направя най-безумното сравнение на света, но ще се съгласиш с мен, че е удар в десетката) Боби от комедията „Дружки“, който беше същия… Педро Паскал и Габриел Луна естествено се справят по прекрасен начин. Все пак Педро има зад гърба си „Мандалорецът“ а Габриел „Терминатор: Мрачна съдба“. При все това, сериалът не спира да трупа проблеми, които да отнемат от кинематографичното му очарование.

Не мога да отрека, че и аз, както и целия свят, останах изключително впечатлен от третия епизод, в който станахме свидетели на епична, любовна история, между двама мъже на средна възраст. Бил и Франк представиха на екрана любовна история съизмерима с еталона в жанра- тази на Енис и Джак в „Планината Броукбек“. В техния живот и съдба отекнаха всички страхове , които биха могли да ни сполетят в един свят след апокалипсиса (а и не само!) – страх от остаряване, самота, живот без цел и какво ли още не. Ник Оферман е бил „принуден“ от съпругата си да поеме ролята на Бил в сериала. Мъри Бартлет е подкрепян и окуражаван от партньора си, който в крайна сметка е останал впечатлен от крайния резултат в епизод 3. Двамата мъже успяват да сътворят изключително интимна обстановка, красиви сцени (момента с ягодите е епичен) и същевременно с това да не накарат зрителя да се съмнява в това, колко мъже са всъщност, дори за миг. Епизода отнесе много критика заради своят гей-фокус и дори хомофобски настроените фенове бомбандираха епизода с кофти ревюта в Rotten Tomatoes.

„The Last of Us: Последните оцелели“ дава на зрителите си най-емоционално заредената история в своя трети епизод, но дори тя има проблем. Историята по никакъв начин НЕ допринася за основната сюжетна нишка на сериала. Тя просто е едно брилянтно, кинематографично постижение, прекрасно изиграно и режисирано, емоционално и докосващо, което не носи нищо на самия сериал за напред. Не обогатява и това, което вече сме гледали.

„The Last of Us: Последните оцелели“ е прекрасен опит да се смени посоката и начина на представяне на една история от света на зомби апокалипсиса. Tя обаче се дави в онова, което вече сме гледали и преживявали преди нея. Дали ще успее да изплува, дали ще създаде своя уникалност и стил за зрителите, които не са играли играта и не са предварително подсигурени фенове, един господ знае. Към 04.02.2023г. „The Last of Us: Последните оцелели“ е сериал зареден с твърде много очакване, твърде големи амбиции, които малко преди премиерата на неговия четвърти епизод са много далеч от оправдани.