В началото на есента по Peakock дебютира дългоочаквания spin-off сериал по „Джон Уик“. Изключително успешната кино поредица с Киану Рийвс е н път да се превърне в пълнокръвна вселена и именно този мини сериал бе първата крачка. А предстои да видим и „Балерина“ с участието на номинираната за Оскар, Ана Де Армас.
„The Continental: From The world of John Wick“ е най-странното решение за сериал, което съм гледал. Поредицата е от едва 3 епизода, всеки от които с продължителност от около 90 мин. Почти с премиерата на сериала му се нахвърлих и катастрофирах.
Първия почти един час от премиерния епизод е най-мъчителното нещо, което съм си причинявал от години. Да- в него се изгражда света, прекарваме време с героите, разбираме мотивировката им, потапяме се в атмосферата и се очаква, да започне да ни пука. Но уви. Цял час?!?!!?!? Спирах, тръгвах, давах си почивка, след дни пак пробвах, пак спирах. Този 1 час от премиерния епизод се оказа такъв препъни камък, че трябваше да дойдат коледните празници, когато прекарваме повече време у дома, за да се насиля да го „прескоча“ и продължа. И историята „отпуши“. И сериала отпуши. И всичко полетя….
Последните 20-30 мин на премиерния епизод дават така желаната завръзка и мотивировка за действието. Имаме емоционален колапс в самия финал и да- вече ни пука. Случващото се вече достигаше до мен и се вълнувах. Епизода свърши и вече ме беше хванал за гърлото.
Втория епизод е на светлинни години от първия. Без излишно губене на време, без тромаво движение, без прекарване на минути с героите- директно в действието и подготовката на голямата пукутевица. Имаме причина. Имаме начин на действие. Имаме подготовка и имаме съпътстващи събития, които трябва да преодолеем. Именно в този втори епизод успяват да изпъкнат герои, за които наистина много да ни пука и адски да започнем да харесваме. Има една тъмнокожа мацка- каратистка, която още тук ще обикнете. И двамата мега-злодеи-наемници, които и дума не обелват, но може би са най-запомнящите се от всички, ще ви накарат да си спомните носителя на Оскар „Няма място за старите кучета“ и онази незабравима прическа на Хавиер Бардем. Техните прически са в пъти по-зле и фрапиращи. 
Именно в този втори епизод и особено в неговия финал, героят на Мел Гибсън излиза на преден план. Рязко. Бидейки актьор, който всъщност никога не съм харесвал истински, „The Continental: From The world of John Wick“ e мястото, където за първи път оцених старчето. Е няма такова копеленце. Няма такъв гадняр, злодей и незнам какъв да го нарека още. Мел Гибсън дава на героят си всичко онова, от което има нужда и успява да надгради само защото на екран виждаме нещо, което май никога не сме виждали от него- истинска, пълнокръвна актьорска игра, превръщайки го в нещо коренно различно от героите, изиграни от него до момента.
Колкото и добър да е втория епизод буквално в неговия финал идва голямото УАУ и нагласа за онова, което ни очаква в епизод 3. Едно действие на героят на Гибсън и последствията от него успяха да разчекнат ченето ми на страни и да го залепят за ушите ми. Дори не съм допускал, че е способен на такова изпълнение в такава сцена! Ехаааа!!! Няма как след този финал да не захапе човек третия епизод моментално. 
И там… именно в този, финален трети епизод влизаме изцяло в света, стилистиката и се сблъскваме с причината, поради която обичаме света на Джон Уик. Планът е в действие, всички влизат в хотела и мелето започва! И да то е изцяло в духа на безобразната хореография на филмите. И да, пукутвеиците и ръкопашния бой са точно толкова агресивни и зрелищни, както във филмите. И да всичко е така до момента, в който спира да бъде така. И нещата се качват в следващото ниво. Женският бой на фонтана е нещо, което Джон Уик НИКОГА не ни е давал. Толкова да се усмихвам, толкова да се радвам и толкова пъти да залегна в една битка… нито един от 4-та филма до момента не е успявал да ми даде. Битката между злодея и брата и сестрата е втория момент, в който нивото се покачва. Хореографията успява да надскочи видяното до момент и да боли по нов и безобразен начин. И през цялата битка не успях да откъсна очи от прическата му. Ех тая прическа значи. И да, бидейки н 100-тина и 20 години, Мел Гибсън се включва в една неизбежна, финална битка, която е тотално неочаквана. И умелото операторско майсторство, примесено с точния монтаж, успяват да скрият дубльора и да ме убедят, че именно старчето се бие. И всъщност, Гибсън не е имал толкова зрелищна и качествена сцена дори на младини.
Всичко ще избухне, режат се ръце, крака, разбиват се глави и хоп- идва време за финал. И то какъв. Финалът на епизода, финалът на сериала всъщност е поредица от финали за отделните сюжетни нишки, за главния герой и за… Високата Маса. И за онази мома, с онази зловеща маска, чието лице през целия филм очаква да видя. И финалът на финалите дава допълнителна, зверска доза адреналин и качествена усмивка на лицето на зрителя по начина, по който света на Джон Уик винаги успява. 
„The Continental: From The world of John Wick“ е най-доброто нещо, което се е случвало на поредицата до сега. И отсъствието на Киану Рийвс и възрастния Уинстън са по-скоро плюс. Тази вселена може да съществува и без тях и може да бъде точно толкова зрелищна и впечатляваща. И докато кино поредицата започва да се задъхва, този нов полъх от „The Continental: From The world of John Wick“ и предстоящия „Балерина“ са ясен сигнал- предстои да ставаме свидетели на още много битки, смърт и стрелба от този свят, който всички така силно обикнахме.