Винаги ми е трудно да пиша за „Междузвездни Войни“. Винаги! Причината са яростните фенове. „The Acolyte“- мнението бе задължително не само, защото сериала е част от стремежите на Disney да напуснат вселената на Джордж Лукас и да я превърнат в своя. „Мандалорецът“ бе успешен. „Асока“ бе успешен. И нищо друго. И двата сериала лежаха на познати събития или герои, или митология, която по един или друг начин свързваме с нещо. „The Acolyte“ е съвсем отделен случай. Намираме се в коренно различна епоха, която предхожда много събитията от „Невидима заплаха“. Колкото и да е позната на феновете от книги и комикси, за ТВ и кино аудиторията, тя е напълно неизследвана територия.
Мнението ми за „The Acolyte“ – може би най-смелото и най- успешно отклонение от Междузведни войни, което сме гледали до момента. Докато „Мандалорецът“ зави много от оригиналните идеи на Лукас, давайки ни нов герой и нов сладур, на които да симпатизираме, все пак Мандо е нещо, което вече бяхме виждали (Боба-фет). Грогу също (Йода). Тук не е така. Вещиците на „The Acolyte“, Ситът на „The Acolyte“, Джедаите и балансът на Силата са нещо ново и невиждано до сега. В първите епизоди мистерията около убийствата и разгадаването на истината са фокусът на случващото се. Едва в по-късен етап задълбаваме в миналото и в болезнените следи от случилото се тогава. 
Вещиците са нещо ново и доста смело за Междузведни войни. Колкото и да ги познаваме, тук те са различни, силни и изключително сензитивни, по отношение на силата. Защо са преследвани? Защото умеят повече? Защо са отлъчени? Защо се крият? Отговорите на тези въпроси ще ни потопят в основната сюжетна нишка и може би най-големия успех за „The Acolyte“ . Има ли добри? Има ли лоши? Джедаите ли са добрите и ситите ли са лошите? И тук това така ли е? А изобщо, това така ли е? Има ли чисто зло и чисто добро? Способни ли сме да сме ултимативни в своето определяне? Дори в нашия свят абсолютната стойност приложима ли е?
40 години след създаването на „Междузвездни войни“, митологията на Джордж Лукас претърпява катарзис, какъвто е бил немислим в нейния генезис. Границите на светлата и тъмната страна са размити. Един джедай не е задължително да е добър. Дори напротив. Един сит не е задължително да е само лош. Къде е балансът в силата и коя страна натежава? „The Acolyte“ ще научи своите зрители, че в света всичко е възможно и няма само черно и само бяло. Джордж Лукас залагаше именно на това. Но нашето съвремие вече го е надживяло и сме готови за следващата епоха в собствените ни разбирания. 
Онова действие на Джедаите и непреклонното им желание да вземат и обучат близначките… доколко чисти са намеренията им? Доколко правото на свободна воля и избор е налично? Дали си добър, ако си готов да ограничиш свободата и правото на избор на едно живо същество? Устава на джедайския орден и реалния тоталитаризъм на управление- това ли е начина?! Това ли е светлата страна?
Дълбоко в корените на „The Acolyte“ лежи историята на Дарт Плагиъс, който ще мернем в един от епизодите. Онзи Сит, който се опитва да надмогне смъртта. Онзи, който търси безсмъртието и възможност да създаде живот. И може би именно в Оша и Мей се корени неговия успех. Какво са те и как са родени? Родени ли са? Защо НЕ СА близначки и кой стои зад всичко това?
„The Acolyte“ поставя много въпроси и води митологията на Междузвездни войни в една нова епоха, от която няма връщане назад. Разбиранията и схващания за света и неговото функциониране, никога няма да бъде същите. Границите и страните на Силата вече ще бъдат въпрос на гледна точка. И ако това не е достатъчно за да изпъкнат качествата на този сериал, нека преминем оттатък. Нека задълбаем в онова, заради което винаги сме обичали Междузвездни войни. Преследванията с космически кораби, светлинните мечове, битките и употребата на силата. „The Acolyte“ ни дава всичко това и то в повече от задоволителни дози. Далеч фокусът на сериала не е там, но той не забравя онова, което зрителите също очакват да видят- неговото зрелище и екшън. 
Още в средата на сезона ще станем свидетели на една битка между джедаи и сит, каквато не сме гледали много отдавна. И динамиката далеч ще надхвърля дядовото тупуркане от „Оби-Уан Кеноби“. Усещането за опасност, за напрежение, за непреодолима смърт и надмощие, е навсякъде. Първоначалната ви реакция при появата на Ситът на екран, ще е… откровен смях. Но с времето ще го приемете, обикнете и дори започнете да му симпатизирате. Много. Актьорът е прекрасен. Визията му е прекрасна. Шлемът му не НЕ Е маската на Вейдър или каската на Кило- Рен. Този Сит е различен, приятен и много лесен за обикване. А сблъсъкът му с нашите Джедаи ще отекне във вечността.
Към финала на сезона и разплитането на историята ставаме свидетели на сцена, която никога, никога в цялата история на Междузвездни войни не е показване по този начин. Преминаването на един герои от светлата към тъмната страна буквално се пресъздава на екран в един кадър от… неговия светлинен меч. Сцената ще остави дълбок отпечатък в съзнанието на всеки зрител. И когато политическите игри започват, корупцията в съветът на Джедаите започва да прозира и достигаме до този финален кадър… „The Acolyte“ вече ни е дал всичко. Неговият първи сезон е страхотен. Успешен, резултатен и погалил феновете по начин, по който те не са очаквали.
Сериалът успява да изгради собствена митология, собствени герои и собствено бъдеще, просто облягайки се на света на Лукас. Той успява да доразвие и усъвършенства схващания и разбиранията за Галактиката и нейните обитатели. 
Често се сблъскваме с много морални дилеми и вътрешни терзания по отношение събитията на екран. Какво провокира учителя Сол да направи онова, тогава? И възможен ли бе друг път за Оша? Защо Джедайския съвет е така пропит от тайни, задкулисни игри и злоупотреба с власт? Нима това, което ще видим в последния епизод не е сред най-висшите форми на корупция, които някога сме гледали в поредицата?
„The Acolyte“ тръгва трудно и му трябва много усилие и много време за да пребори бариерата у зрителите и да спечели на своя страна верните фенове на Междузвездни войни. Всички очакват историята на Скайуокър. Всички очакват онези герои, онази сила, тъмната и светлата страна по онзи начин, Чубака…. „The Acolyte“ разбира на пух и прах тези стереотипи и докато най-закостенелите почитатели на света на Лукас ще се борят сами със себе си за да приемат тази нова реалност, то по-либералните зрители ще се влюбят в нея още на първия епизод.
Защото трябва да скъсаме с миналото и Лукас. То е част от нашето детство и не, никой няма да ни го отнеме. Сърцевината на Междузвездни войни винаги ще бъде историята на Скайуокър, добрите Джедаи и злите сити. Но 40г. по-късно вече живеем в друг свят, друга епоха, зрителя има нови схващания и усещането за добро и зло се е променило. И бе редно Междузвездни войни да настигне съвременния човек и да се адаптира към новите реалности така, както Лукас някога бе адаптирал оригиналната трилогия към тогавашните. 
„The Acolyte“ е най-смелото и свежо попълнение, на което сагата можеше да се надява. И след този зверски финален кадър, втория сезон е повече от сигурен. Той е задължителен.
Защото всички ще искаме да видим как продължава историята.
Всички любопитстваме за съдбата на Дарт Плагиъс и евентуалната му връзка с Оша и Мей.
Защото всички помним онзи разговор между Палпатин и Анакин за ситът-учител на бъдещия Имепратор.
Защото Нашият млад и нов Сит е прекрасен.
Защото Оша и Мей са прекрасни.
Защото искаме да научим съдбата на „втората“ им майка.
Трябва да се върнем в този свят. Трябва да задълбаем още и да изследваме светът на вещиците и променения баланс в Силата. И тези герои и съдби тук, просто плачат да бъдат преплетени с тези на Мандо и Грогу, Боба Фет, Сабин Рен и Асока. Защото Междузвездни войни навлиза в нова епоха и тази история е част от нея. Част от новото начало. Новия смисъл. Новия баланс и бъдещето на поредицата.
Дали ще бъде успешно, предстои да разберем. Но едно е сигурно- основите са положени и те са стабилни.
