В средата на отминаващата си седмица Sofia Pride Film Fest направи една прожекция, която самият фестивал нарече ФОКУС на всичко случващо се. „На пътя“ е филм за тираджии, секс и насилие.
Мексиканският, еротичен трилър, разказва историята на младо момче, което спи с тираджии. То се среща със самотен шофьор на камион и докато отношенията им стават все по-близки, опасността от миналото на момчето някак… ги застига.
„На пътя“ има своите качества и положителни страни. Това няма как да му бъде отречено. Главния герой изглежда добре, хваща окото и същевременно с това е способен да бъде точно онази кучка, която хомосексуалните мъже имат нужда да бъде.
Самотния шофьор на тир е приличен на вид, среден на възраст и изключително обикновено, дори нормално изглеждащ. Наличието на жена и деца, само задълбава усещането за един мъж, който може би просто е самотен и търси нежност. Защото всички мъже имат нужда от нежност. Включително и хетеросексуалните.
Историята е много трудна за проумяване. Много. Мексико и устоите на тяхната култура и свят, са някак друга вселена за родния зрител. Мръсотията, суровата действителност, немислимите условия на живот на шофьорите на камиони са толкова тежки за гледане, толкова отблъскващи, че в съзнанието ми изплува идеята за Кристина Ричи в „Чудовище“ от 2002г., за който Чарлийз Терон взе Оскар. За да не бъде зрителя отблъснат твърде далеч от случващото се на екрана и там да има нещо красиво… избират Кристина Ричи и не я променят изобщо. Случаят с „На пътя“ е сходен, само дето тук няма красиви мъже. Има поносими за гледане мъже. Такива, които що- годе стават.
Историята на момчето е мистерията, която ще преследва нашите герои в хода на филма, но фокусът на всичко са мъжете в камиони, сексът и това, че зад всеки мъж, стои неподозирана дълбочина и емоции, които често дори той самият не е способен да открие.
Мунйеко е шофьор на камион, чиито съпруга и деца го чакат у дома. Той е добряк, тих, кротък, познава се с всички по трък стоповете. Има еднакво добро отношение към жени, колеги, серитьорки, всички. В течение на времето научаваме, че в самата си същност той изобщо не е светец и отношенията със жена му и децата му са на „ръба на съществуването“. Той е алкохолик, той се друса, той е един мъж, притиснат от обстоятелствата, който търси своя отдушник. В пиячката, в дрогата, в контакт с някого.
Когато се появява младия Венено, някак световете им се сблъскват и бащинския инстинкт на Мунйеко го кара да помогне на младежа. В хода на историята, под въздействието на наркотиците, след многото алкохол и видим секс по трък стоповете, двамата мъже стопяват ледовете помежду си и Мунйеко открехва вратичката към себе си. Венено е този, който прави първата стъпка и след една целувка между двамата следва сцена с немислим, сексуален заряд, в която ерекцията и границата с чисто порно са нещо, което някак естествено увисва на екрана.
Сексът в „На пътя“ е изключително суров. Истински. Такъв, какъвто се случва в живота. Увиснал задник, космати бедра, дебел корем, мръсни дрехи, неподържана брада, звук, който всички ужасно добре познаваме. Но някак именно сексът е причината „На пътя“ да се проваля. Киното е редно да има граница. Редно е, актьорите и техните тела да бъдат излагани на показ до едно време. Отвъд него, има един отделен жанр, който поема щафетата и там нещата са ясни. „На пътя“ показва твърде много. Дори финалния секс между главните герои, преди бруталната развръзка, показва твърде много. Вместо да заложи на интимност, на нежни оттенъци, на романтика, на това, което отношенията между двама мъже обикновено са, режисьорът тук продължава идеята, че Венемо е една пачавра и това е нещо съвсем естествено за него. Някак ние, зрителите, трябва да сме абсолютно ОК със случващото се така, както е и той. Устоите на света и седмото изкуство, епохата в която живеем не са там. Киното има своите граници.
Прекрачването на границата в „На пътя“ извади в съзнанието ми спомени за отвратителни неща. Спомних си филм, който незнам защо гледах преди много години- „Човешката стоножка“. Спомних си сцена с Моника Белучи в един подлез от далечната 2002г. мисля. Филмът бе „Необратимо“. Това са все филми, сцени, които са прекрачвали границата и именно заради това са били забравени във времето. Защото именно границата на добрия вкус е това, което отличава стойностното, арт кино, от абсолютната пошлост. „На пътя“ бърка в това отношение. Много.
В своя финал, филмът ни припомня произхода си. Мексико е държава, която не познаваме. Хората там и нещата, които правят и с които им се разминава са нещо, което в България е немислимо. Действията спрямо Мунйеко са опустошителни и неописуеми. Това, което този мъж преживява в самия финал преобръща живота му завинаги. Той никога няма да бъде същия. Но поне, ще бъде жив и ще бъде със съпругата и децата си.
Венемо е предаден за пореден път от човек, който почти е допуснал до себе си. Във филмът няма надежда. Младото момче е точно толкова стъпкано на финала, колкото и в началото на историята. Само че вече е преживяло пред очите ни едно подлъгване, една евентуална надежда, че може би в този свят има любов и за него.
Мунйеко е един мъж, който в собствените се чувства и емоции е толкова объркан, колкото може би повечето мъже през 2026г. са. Съпруг, баща, мъж и същевременно с това човек. Човек, който желае. Който желае нежност, който желае близост. Мъж, който знае как да целуна, който знае как да погали и който е наясно как да прави любов. С друг човек. В тази история- мъж.
„На пътя“ е много болезнена история за необратимия ход на пропилените съдби и тоталното отсъствие на надежда там, където тя се опитва да проблесне. Сред многото мъже, сред многото тела, сред многото секс и сурова действителност, филмът ни припомня, че всеки мъж носи нещо различно в себе си. Без значение социалния му статус, без значение успехите или провалите му, без значение жена, деца, близки, роднини. Един мъж винаги ще има необходимост да чувства и дава нежност, да обича и да бъде обичан, да прави любов, да бъде с някого. Когато съдбата му поднася най-неочаквания партньор за това, именно тогава се появява филм и история, като „На пътя“.
