Сериалът на Showtime „Yellowjackets“ се е превърнал в някаква мания за мен. Откриването му и оглозгването на двата сезона бе някакъв сакрален момент, който изпълни същността ми с адреналин, както нищо друго. Защо? Става ясно в много мнения и статии, които съм посветил на сериала в сайта. От „Yellowjackets“  разбрах, че сценария е от части базиран на действителната история от 1972г. за група ръгбисти от Уругвай, пътуващи за Чили. Поради пилотска грешка, самолетът се разбива високо в Андите и оцелелите прекарват там 72 дни, преди да бъдат спасени.

Точно тази действителна история е екранизирана в началото на 90-те на миналия век и сега в „Society of the snow“, който бе номиниран за Златен Глобус 2024г. за най-добър неанглоезичен филм и се очаква да получи номинация за Оскар в същата категория.

Много е трудно да се говори за този филм. За тази история. Може би, защото човек не е способен да си представи себе си в такава ситуация. „Society of the snow“ печели още в зародиш с избора си на изцяло местни актьори. Това, дори и да отблъсква масовия зрител, с напредването на историята се превръща в нейното най-голямо преимущество. Що за злощастно стечение на обстоятелствата е това? Такъв нелеп инцидент да постави живота на карта на много хора. Част от тях ще го загубят. Част не. Но всички ще бъдат белязани от инцидента завинаги.

Филмът успява да извади на преден план силата на природата и нищожността на човека, поставен в условия на изолация и без постиженията на цивилизацията. Природата може да те убие със замах. Във всеки момент. Какво е един човек срещу могъществото на една лавина? Какво е човек, срещу силата на студа ? Какво е човек, срещу мащабите на планините, върховете и долините? Какво е човек, срещу нещо толкова простичко- да се движи в снежни преспи? Как се храни човек, когато няма достъп до храна, а природата е лишила мястото от живот?! Филмът яростно запраща в лицето на своите зрители- човекът е нищожен. Природата е вечна. Ние сме преходни. Преди нас и след нас – природата ще я има. И ние НЕ МОЖЕМ да я победим, но и НЕ МОЖЕМ да живеем без нея.

От друга страна „Society of the snow“ е филм, който превръща силата на човешкия дух и инстинктът за оцеляване във фактор, който е способен да принуждава и да прекрачва граници. Кога човек се отказва? Кога спира битката за живот? Докато все още имаш сили, ще водиш ли борбата за собственото ти, физическо оцеляване? Каква е цената, която сме готови да платим, за да оцелеем? Поставени в екстремни условия, до къде сме готови да стигнем, за да се спасим? Най- втрещяващ фактор в „Society of the snow“ е канибализма! Всички ние, които не сме изпадали в толкова крайна ситуация на избор между собствената ни смърт и това да изядем човек, но да оцелеем, НЕ МОЖЕМ да си представим сложността му. И изобщо как на човек може да му хрумне да яде друг човек? За да вгорчим и усложним избора- това са приятели. С тези мъртви хора, с тези мъртви тела до вчера сте били приятели. Играли сте ръгби заедно. Спали сте в една стая. Яли сте от една маса. Смели сте се, плакали сте. Били ще щастливи и сте тъгували. И ден по-късно съдбата ти дава немислимия избор- дали да умреш от глад или да изядеш този човек. Естествения избор е- че може би ще го направиш. Никой не се предава просто така, докато все още има шанс за оцеляване. Какъвто и да е той. Колкото и да е труден. Но този избор, носи последствия. Последствия, които ще тегнат над направилия го, докато е жив. Колкото и малко или много да е това. И нашите герои в „Society of the snow“ правят този избор. Трудно-лесно-правят го. И започват да ядат своите приятели.

Това обаче не е пътят към спасението. От радиото става ясно, че мисиите за търсенето им са приключили. И те са обречени. А природата не е решила да спре до там. Снежни бури. Лавини. Още по-ниски температури. Липса на дрехи. Липса на топлина. Липса на подслон. Реално погребване в остатъците от самолета под лавина. Колко още?!

Във финалната част на филма може би отчаянието взема връх. Или може би осъзнаването, че ако не се спасят сами, никой няма да ги спаси взема връх. Което и да е, трима се отправят на експедиция към върха, за да погледнат отвъд. Историческите данни сочат , че точно този връх е над 4600 м. висок. Без екипировка, без храна повече от 2 месеца, без топли дрехи, без сили- част от нашите герои тръгват към върха. И когато се качват отгоре- истината боли. До където им стига погледа има само планини, върхове и сняг. И как се взима тежкото решение тогава? Колко силна трябва да бъде вярата ти, че там някъде далеч напред им кафяво. Има земи, по които няма сняг. И може би, там някъде се крие спасението. Заредил си раницата с човешки остатъци от приятелите ти и или ще тръгнеш в опит да намериш спасение или ще се върнеш, да чакаш смъртта заедно с останалите. Колко труден и тежък е този избор и що за смел човек трябва да бъдеш, че да не се върнеш назад. Да не дадеш възможност на физическата ти немощ да вземе връх. Да преметнеш раницата ти и заедно с твой приятел и чифт скъсани обувки да тръгнете на поне 10 дневен път до мястото, където не се вижда сняг.

И когато спасението идва, когато онзи човек на кон се появява до реката, нещо в мен се прекърши. Осъзнах, колко напрегнат съм бил и как съм искал да се спасят. Колко много ме е боляло за всичко, което природата причини на тези момчета. Колко много вътрешно съм крещял, че след толкова лошо, не може да не дойде нещо добро. И то е красиво. И селото в планината и реката и къщата и масата с храната… ХРАНАААААААААААА!!! Истинска. Топла. Сега приготвена. И не от човешки останки. Истинска храна, която ние хората си приготвяме и ядем. Не помня да съм се радвал толкова много на маса с храна във филм. Може би защото няма друг филм, в който храната да е липсвала толкова много и да е била толкова сериозен проблем.

Повторния сблъсък с цивилизацията и човешката глупост, след ужасът изживян в Андите удрят с адска сила. Репортери, хора, въпроси, срам, съжаление, страх, вина… Всичко това се стоварва върху нашите герои и след като се връщат и спасяват и останалите- емоциите вземат връх и филмът поглежда към своя финал.

Това бе немислимото. И те оцеляха. Намериха начин и в невъзможните условия – тези момчета се върнаха живи при своите семейства. Как продължава този живот? Как съзнанието ти продължава да функционира нормално, след като там някъде заключени стоят сцените, в които ядеш телата на своите приятели. Способен ли си да забравиш? Способен ли си да го носиш в теб? Или може би тези мъже са успели да превърнат случката в нещо друго.

Подготвяйки се за тази статия се запознах детайлно с историческата фактология и изгледах интервю с един от оцелелите, десетилетия по-късно. Той е успял да превърне това преживяване в преимущество. В неговата старост, когато се сблъска с проблем или трудност, той извиква в съзнанието си времето в Андите и си казва: „Справих се с това. Оцелях тогава. Този проблем в момента е абсурдно малък, в сравнение с онова. „

„Society of the snow“ е филм, който ще остави дълбока следа в съзнанието на неговите зрители. Филмът е болезнен, агресивен и успява да НЕ акцентира върху канибализма. Не го подминава, но той е част от случващото се. Част от проблема.

Хората сме много интересни същества и поставени в екстрени условия сме способни на невъзможното. Границите на човешките възможности и инстинкти не са изследвани в техния потенциал и всеки от нас е способен да изненада, когато ситуацията го изисква. Отборът по ръгби и случката в Андите, които „Society of the snow“ разказва са светъл пример за това, колко много можем. Колко решителни и силни сме. И как в живота на всеки от нас има едно желание, което взема връх над всички останали. Едно желание, за осъществяването на което, сме готови практически на всичко.

Да ни има.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

33 − = 28