Побързах да изгледам „Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ защото знам, че Зак Снайдер е „любимец“ на интернет пространството и още в първия ден от премиерата на втората част, мненията ще завалят. Почти се опазих. Минах през „толкова лош, колкото първия“ и всичко се въртеше около това. Естествено, като един уважаващ себе си кино-фен, възнамерявах да създам собствено мнение…
Гледайки „Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ на реж. Зак Снайдер непрекъснато си мислех за М. Найт Шаямалан. Между двамата има много общо. Това са две от най-разпознаваеми имена на режисьори, чиито всеки следващ филм е зареден с огромна доза скептицизъм, на фона на разочарованието от предходния. Очакванията са големи, трейлъра е страхотен и резултата е ужасен. Зак Снайдер създаде „Батман срещу Супермен“, „Лигата на Справедливостта“ и „Rebel Moon: Part one“. Шаямалан създаде „Селото“, „Явлението“ и „Почукването“. Да при Зак има „Лигата на Справедливостта: Режисьорската версия на Зак Снайдер“ а при Шаямалан „На парчета“. Това обаче са изключения! И двамата успяват да предизвикат феновете на своя тип филми, да ги залепят пред екраните и след това грандиозно да ги разочароват.
„Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ е същото, което вече гледахме в първия филм. И то е точно толкова зле, колкото беше преди няколко месеца (справка тук). Филмът успя да циментира у мен впечатлението, че този режисьор е неспособен да разкаже история в съвременните рамки и правила на киното. 2 часа е време, в което той не може да се побере. Очевидно и в 4 не може. Ужасът „Лигата на справедливостта“ бе превърнат в гледаемия, граничещ с добър, „Лигата на справедливостта: Режисьорската версия на Зак Снайдер„. Там обаче неговото екранно време бе над 4 часа. Причините за това са много. Като започнем от нужното време за да развие сюжетната нишка на отделните герои и завършим с това, че му трябва МНОГО екранно време, за любимите забавени кадри- негова запазена марка. Зак Снайдер има нужда от много време да направи филм. За това повече от 15г. той има 1 добър. И той е с продължителност от над 4 часа
„Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ продължава да дълбае безумната история за селото и житото, от което Империята има нужда. И как едно поле с едно жито е в центъра на междугалактическите събития. И как имперската флота и хиляди пехотинци, бластери, машини и кораби са изпратени на тази планета в това село, за да се бият за това жито със селяните , които не са помирисвали оръжие. И как точно това жито е безценно за империята. Тук на няколко пъти се опитах да направя паралел с безценната подправка от „Дюн“ и веднага се отказах. Такъв е невъзможен. И как ще има война. Разбира се съвсем случайно при селяните са оставени купища оръжия. Разбира се има и тонове гранати, гранатомет, далекобойни бластери. Разбира се, че има и кораб, който тлее на Дегоба и чака да бъде изтеглен. Дегоба ли казах?! Добре де….
Историята на седемте самураи (ето ме пак!) се опитва да даде някаква дълбочина на своите герои в един мимолетен и абсолютно необоснован разговор, за миналото на всеки от тях. И може би там се крие разковничето за много от неуспехите на Зак Снайдер с този филм. В тези истории са закодирани съдби и намерения, които ако бяха развити на екран, ако имаха своя момент, може би щяхме да получим герои, които да разбираме и за които да ни пука. В „Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ продължава да няма НИТО ЕДИН такъв герой. Дори разказа на Кора за онова, което е направила, е изключително безличен, очакван и някак…. изпразнен от очарование. Разказът и е неспособен да изтръгне съчувствие. Той идва в момент, в който на екран се очаква да се разгърне една любов, за която нямаме никакви наченки. И дори и да е имало в миналия филм, те просто са изтекли от съзнанието ми. Между Кора и Гунар няма никаква химия. София Бутела е толкова успешна, емоционална и въздействаща тук, колкото бе в ролята на „Мумията“ през 2017г. Може би тогава поне гримът и помагаше.
До колко възможно е човек сам да отреже ръцете си? Коя майка, в подобно положение, би се самоубила пред очите на собственото си дете? Кой генерал би продължил да съществува и не би намерил начин да предотврати разразилата се пред очите му смърт? В онези спомени има събития, които се нуждаят от допълнителна обосновка и много екранно време. В този формат, те загатват за себе си , но не изпълняват целта си.
Мотивировката на героите е точно толкова безумна и несъществена, каквато бе в първия филм. Двигателя на действието е точно толкова безличен, колкото бе в първия филм. Говореше се за много по-дейно участие на робота на Антъни Хопкинс, тук. Това не се случи. Говореше се за истински, емоционален финал, тук. Това не се случи. Говореше се за неочаквани обрати. Това не се случи. Говореше се. Вече и това го няма.
„Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ е продължение на упражнението на Зак Снайдер в правене на кино. Далеч преди премиерата на филма, Netflix допълнително убиха дори хипотетичните намерения на зрителите да го гледат, заявявайки намерението си до края на 2024г. да се появят режисьорски версии и на двете части. Какъв е смисълът от тези тогава?
Продължава тенденцията на безумната музика в точно толкова безумните моменти. Колко патетична оркестрация е нужно, да съпровожда пълненето на една бутилка с вода? Колко екранно време и колко тимпани са нужни, за да се развее едно наметало?Има един музикален елемент с вокал, който се появява на няколко пъти по време на събитията в селото. Само по себе си произведението може би е прекрасно. Но опита за симбиоза със случващото се на екран НЕ работи.
Забавените кадри в този филм са за пореден път ужасно много. Ужасно ненужни. Ужасно натрапващи се и ужасно ужасни. Зак Снайдер въведе този похват с гръм и трясък в „300“, но непрекъснатото му връщане към него след това го превърна в пародиен.
Много от героите страдат от присъствието си в този филм. Усеща се проблемът от последните сезони на „Живите мъртви“. Героите на екран няма какво да правят и режисьора, както и сценаристите, се чудят с каква глупост да запълнят времето им. Повечето от тях имат едва по няколко реплики. Актьорските им изпълнения не изискват нищо и не носят нищо. Дори София Бутела, в кулминационен момент, когато се изисква да е емоционална, да плаче, да скърби и да е безутешна… реагира като Ана Фарис в който и да е от най-успешните филми в кариерата и.
Битката, заемаща точно 1/2 от филма е амбициозна, прецизна и глупава. Втория 1 час имперската флотилия ще каца на полето ще дойде при къщите ще стреля по селяните и ще побегне. След което ще се скрие в кораба, ще продължи битката там, ще се върне на земята и ще свърши всичко. Това е. В сцените по това време, тренирани, имперски бойци ще са по-неточни от селяни, хващащи оръжие за първи път. Имперските оръдия и машини ще са по-малко смъртоносни от случайно попадналите такива в ръцете на фермерите. Ще има гръм и бум и пух и прах и нови вълни атакуващи и още вълни атакуващи и още. Тази империя бая усилия ще хвърли, за да заличи селяните и 15-те им къщи.
На фона на цялата тъпотия и съшиване с бели конци, не мога а отрека и двата добри момента. Странното бе, че в първия филм добрите моменти бяха също точно два. Сцените с жътвата, събирането на житото, пресяването, мачкането, пълненето на чувалите и тяхното пренасяне, са наистина впечатляващи. Красотата на простите неща, за които всички знаем, които са ни добре познати , всъщност е впечатляваща. Работата на полето, галещите лъчи на слънцето, косата в ръцете на фермерите, техните движения, падането на снопчетата зърно. Много простота, естествена красота и първична сила на природата, която докосва този свят, приближавайки го до нашия.
От друга страна финалната битка между Кора и Генерала (същите герои от финалната битка на първия филм) е прилична. Борба на фона на падащия кораб с тези толкова различни светлинни мечове е интелигентно решение, което е не лошо реализирано. Изгарянето на ръката на Кора от светещия меч, пушекът след него при всяко замахване, търкалянето по все по-накланящия се кораб, което допълнително усложнява и бездруго неравната битка. Сцената е добра. Определено няма силата на финалната битка от първия филм, но е по-добра и по-въздействаща от почти всеки екшън епизод, случващ се тук.
Знаейки , че филмът е в две части, така е платен, така е заплануван, така е и маркетиран, този финал изненадва. Неприятно. Колко пари още ще иска Зак Снайдер? И защо Netflix са позволили историята да завърши по такъв начин? Нали от самото начало маркетингът беше- „в две части“. Какво е това сега?
„Rebel Moon – Part Two: The Scargiver“ е продължение на разочарованието от Декември 2023г. Изключително слаб филм, катастрофална история, слаби към безлични актьорски изпълнения, амбициозна идея с приятна сценография и операторско майсторство и безлична реализация.
Може би предстоящите режисьорски версии ще превърнат филма в нещо друго.
Може би те ще му дадат дълбочина и смисъл, какъвто получи „Лигата на справедливостта“.
Може би идеите на Зак Снайдер НЕ ТРЯБВА да се реализират в стандартен формат от 2-3 часа.
Може би трябва да му се предоставя възможност да разгръща филмите си в удобен за него начин.
А може би трябва да признаем, че това е един надценен режисьор, какъвто е и М. Найт Шаямалан. Неговите добри филми, са изключение от онова, което обичайно прави- разочарования.
Като Уашовски. Като Шаямалан.
