Ще съм директен още в самото начало. 2021г. е годината, в която номинираните за Оскар филми са най-силните от незапомнени времена. Явление сред номинациите за главна женска роля е Ванеса Кърби, която присъстваше буквално във всяка церемония до момента. Тя ни очаква и на Оскарите, а ролята и на Марта е нещо, което нито „Мисията невъзможна: Разпад“, нито „Хобс и Шоу“ успяха да направят с кариерата на актрисата….

Млада двойка (Ванеса Кърби и Шая Лебьоф) очакват бебе. Преживяват трагедия и трябва да продължат живота си отвъд.

Началната сцена на Pieces of a Woman“ е такава, каквато не помня да съм гледал в друг филм. След финала направих неволно сравнение, сцената е толкова брутална и дълга, че ми напомни на безспорно най-бруталната и дълга сцена, която съм гледал през живота си- тази с Моника Белучи в подлеза от „Необратимо“. Филм, който не бих гледал втори път през живота си. С „Pieces of a Woman“ случаят май е същия. Филмът е изключително тежък и болезнен. Въпреки неговата красота и неоспорима сила, едва ли човек би искал да преживее това за втори път.

Ванеса Кърби избухва още във въпросната начална сцена. Тя е изключително натурална. Не съм държал раждаща жена в ръцете си все още, но не знам защо трудностите си ги представям точно по такъв начин. Оригването и е може би повече на място от всичко и най-приземява случващото се. В такъв момент си представям, че една жена сваля всичките си задръжки, спира да мисли норми, спира да внимава какво прави, казва или излиза от нея. И точно, както Марта казва във ваната „на път съм да се нас*ра“, май това е в реда на нещата, повече от всичко. Тогава човек е такъв, какъвто е всъщност и иска да се отърве от премеждието. Иска детето да излезе и мъките да свършват. Сцената ми повлия, като учебник по поведението на жена по време на раждане.

Добре е да не знаеш историята на филма. Добре е ако може въобще да не си запознат със случващото се. Така първите сцени след надписа „Pieces of a Woman“ ще ти се сторят объркващи и ще търсиш истината. Оцеляло ли е детето, умряло ли е? Защо? Развръзката идва скоро, но преди това ситуациите, поведението и и музиката подсказват- има трагедия. А как се продължава след такава загуба? Решението на майката да не роди в болница ли е причината? Възможно ли е човек да НЕ СЕ обвинява? Има ли вина? Чия е? И трябва ли да я търсим или е редно да се научим да живеем със случилото се и да продължим нататък?

Около отговорите на тези въпроси се завърта първата част на филма, след началната сцена. В нея бавно, но сигурно между двамата влюбени зейва пропаст и скръбта взема връх. Ванеса Кърби е откритието, която с находчивостта на своята младост и красота преминава от нахакана жена, през отчаяна родилка, до скърбяща майка и бореща се за свободната воля на собствения си живот жена. Трансформацията на героинята и през различните етапи на филма е изумителна и това, което виждаме в началната сцена, сравнено с Марта, бореща се с властната и майка са две различни жени.

Шая Лебьоф е в може би най-нетипичната роля в кариерата си. Точно преди да избухнат скандалите около него и кариерата му да тръгне към тотален разпад (чети тук за това), Шая прави опит за може би най-добрата си роля. На екран той никога не е бил истински влюбен, той никога не е бил в истинска връзка, той никога не е бил на път да стане баща. Виждали ли сме мъжът Лебьоф на екран, който да плаче? Виждали ли сме го да скърби и да се чувства в безизходица? Виждали ли сме го унижаван? Ролята му е нещо, с което актьорът никога не се е захващал и той всъщност се справя по най-добрия възможен начин. Добре е, че екранното му време е далеч по-малко от това на Ванеса Кърби, защото рискът от тотално преиграване бе на ръба през цялото време. Шая е толкова комерсиален, поведението му в общественото пространство е толкова строго профилирано, че виждайки го в ролята на обичащ, скърбящ, целуващ, страдащ и преди всичко плачещ е на ръба да ни се струва невъзможно. Актьорът се справя и е достатъчно достоверен и силен контрапункт на Марта, на Кърби.

Носителката на Оскар (1975г. за „Alice Doesn’t Live Here Anymorе“) Елън Бърстин е изключително точно попадение, в ролята на властната майка, търсеща отмъщение и изкупителна жертва за загубата на дъщеря си. През целия филм стои голямата въпросителна, защо тази жена е такава? Защо прави това? Защо е толкова различна от собствената си дъщеря? Когато голямото разкритие в края идва, всъщност става ясно, че тя е успяла да даде на дъщеря си всичко онова, което тя самата не е имала, като малка. И дъщеря и се е отрекла от него. Дъщеря и е поискала свой, собствен път. За това е искала да остане и роди у дома, за това ставаме свидетели на началната сцена. И може би по един изкривен начин, точно майката на Марта е причината за загубата на бебето. Може би ако тя не бе драпала цял живот да обгради дъщеря си с липсвалото на нея самата, дъщеря и нямаше да вземе това решение и щеше да роди в болница. Но дали дори тогава, новороденото щеше да оцелее?

Изключително болезнен филм, изключително сложни отношения и изключително различни гледни точки. Всеки е прав за себе си, всеки има своите доводи и мотивация, но това преди всичко е решение на майката. Тя носи плода, тя ражда, тя е изворът на новия живот. Тя носи пълната отговорност за всички възможни, очаквани или неочаквани последствия от действията си. И тя има правото да скърби, да обвинява или да прощава. Нима наистина видяхме престъпно бездействие или неопитност у акушерката? Нима само по себе си раждане в къщи с присъствието на такава жена не носи всички рискове от ден първи? След като си ги поел, можеш ли да прехвърлиш вината върху акушерката тогава?

Филмът завършва изключително красиво, с надежда, светлина и напомняне- животът винаги намира своя начин. Нищо не е загубено завинаги и ако нещо ни се случва, за него задължително има причина. Дали тя ще ни направи по-силни, дали ще ни накара да обичаме нещо друго много повече, дали ще „коригира“ нагласите в душата и съзнанието ни, е въпрос на интерпретация. Финалната сцена ни даде всичко, което искахме да видим- след най-лошото винаги идва най-хубавото. И ни го даде по достатъчно завоалиран начин за да изключи от съзнанието ни хилядите въпроси, които биха изплували. Оставаме с простата равносметка- човек винаги получава това, за което мечтае. По един или друг начин, под една или друга форма. Винаги.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

23 − 16 =