Все по-трудно се самоубеждавам да гледам филми, за които КРИТИКАТА е казала, че са добри. Особено, след като трейлърът и видяното са ме накарали да смятам, че ще е мъка. Че ще ми трябва подходящата нагласа и настроение. Че ще ми трябва търпение. Много търпение и извикване на „силата в мен“. „Ma Rainey’s Black Bottom“ бе точно такъв филм. И все пак, след всичкия шум около филма в сезона на наградите, бе някак неизбежно…

Ще започна от там, че историята е дело на носителя на Пулицър, Огъст Уилсън. Помните го, той е автор на пиесата „Fences“ от 1985г., която през 2016г. се превърна във филм. В главната роля бяха Дензъл Уошингтън и Виола Дейвис, която взе Оскар за изпълнението си.

„Ma Rainey’s Black Bottom“ страда от същия проблем. Преди да бъде филм, историята е била пиеса. И може би е трябвало да си остане такава. Изненадващо продуцент е Дензъл Уошингтън. В главната роля изненадващо е Виола Дейвис.

Нaпрежението и температурата се покачват в музикално студио в Чикаго, през 1927г. Огнената и безстрашна блус певица Ма Рейни се присъединява към групата, за да запишат музика.

„Ma Rainey’s Black Bottom“ е камерен филм, който Netflix са опитали да превърнат в кино приключение, само и единствено с неговите начални кадри, които са красиви. Усещането за епохата и за трудните времена, в който да бъдеш тъмнокож, е равносилно на проказа, са впечатляващи. Жегата, ветрилата, потните лица, многото хора събрани на едно място, рамо до рамо (леле ако Covid-a ги беше погнал тогава!)… Наистина, началните сцени на филма ни пренасят в онази епоха. И ние сме там. Ние сме в дълбокия юг. Сред трудния живот на тъмнокожите и желанието им да се забавляват. Да слушат музика. Да гледат шоу. И Ма Рейни им го дава. По начин, по който, никой до тогава не е успявал. В крайна сметка тя е смятана за майка на блуса. И въпреки, че самата героиня във филма казва, че блус е имало много преди нея- няма против да бъде наричана Майка на блуса.

Чикаго през 1927г. е създаден с много желание. Космополитния град и колите от онова време (леле какъв фен съм им само!), пушека и … мизерията по улиците… ни връщат в епоха, толкова далечна, но същевременно така „екзотична“ и пристрастяваща. Епоха, в която САЩ не са били силата, която са днес. Епоха в която малкият човек, големите мечти и възможностите за успех без значение от това какъв си, кой си, от къде си, са все още почти невъзможни. И Ма Рейни е изключението. Тя е успехът на тъмнокожа, в момент, в който това е невъзможно. Дори Оскарите още не са създадени, като церемония.

Всичко това е свито в ужасно малко екранно време. Толкова малко, че когато филмът всъщност започне и си дадете сметка какво предстои, ще се почувствате странно. А до неговия финал, буквално ще забравите доброто начало.

„Ma Rainey’s Black Bottom“ се случва в едно звукозаписно студио- две стаи и тротоара отпред. Това са всички „локации“ на които историята е развита. И пиесата в него струи от всеки кадър. Нещата букавлно се случват в диалога между героите. В проблемите, които те засягат. В болезнените истини, изречени наяве. В мечтите за успех, във вярата в собствения талант и чудесата на света.

Филмът лежи на плещите на силния диалог и болезнените детайли, които той излага на преден план. Преди всичко обаче, той лежи на плещите на Виола Дейвис и Чадуик Боузман. Изненадани или не, звездата на филма НЕ Е Виола.

Носителката на Оскар прави най-успешния опит да се откъсне от амплоато, в което Холивуд се влюби. Виола винаги е силна, непоколебима, успешна, интелигентна, пробивна и зрелищна жена. Нейните героини са идентични. Вземете например майката във „Fences„, която по такъв начин се изправи срещу Дензъл Уошингтън. Разбира се и Аналийз Кийтинг от „Как да ти се размине за убийство„. Вземете героинята и от „Вдовици„. Виола винаги е била това!

Тук тя рязко сменя амплоато. Превръща се в жена от напълно различна епоха. Изглежда ужасяващо реалистично, дори плашещо на моменти. Физическата и трансформация я кара да изглежда по начин, по който не сме я виждали и възприемали до сега. И този корем. И тези гърди. И този грим…. И да, Виола Дейвис пее във филма. “These Dogs of Mine“ – когато чуете изпълнението на тази песен знайте- това е нейният глас. Тук пее самата Виола Дейвис. Да във всички останали изпълнения гласът е на друг артист, но все пак…

И въпреки целия опит за промяна, въпреки тази огромна крачка в страни от обичайното, зад всичко това прозира причината, поради която тя е приела ролята. Това отново е силна и непоколебима жена. Това отново е жестока, непреклонна и гореща героиня, каквато Виола умее да играе до съвършенство. Тя отново поставя всички на място. Тя отново дирижира парада. Тя отново е тази, която иска, тази която делегира. Тя отново е стихията.

Дали някога ще я видим различна? Способна ли е Виола Дейвис да бъде нежна, внимателна? Способна ли е да бъде съпруга, жена? Способна ли е да бъде закриляна, да бъде крехка? Виждали сме такива нейни опити, но в тези свои изпълнения, тя просто не прилича на себе си. За това може би, дори и в най-крещящата „НАГРАДИ!“ роля до момента, тя отново е силната!

Колкото и тривиално да звучи, последното изпълнение на покойния Чадуик Боузман е всичко, което актьора никога не е показвал. Никога! Изключвам „Черната пантера“, че там нещата са коренно различни, но Чадуик никога не е бил актьорът, който е тук.

След финала на филма и даването на равносметка ще си признаете- звездата е той. Не тя! Чадуик има много повече екранно време от Виола Дейвис и го използва по начин, по който да не искаме да откъснем очи от него. Не поради неговия грим. Не поради изкуствения корем или бляскав костюм. Поради неговата различност. Той е ужасно отслабнал. Той е изпълнен с живот и кипи от енергия. В героят му пулсират всички негови мечти, желание за успех и вярва в собствения му талант. Чадуик е непокорен, той е артист, който иска да бъде забелязан, който знае и вярва, че може много повече от това. Артист, който в групата на Ма Рейни, се чувства потискан. Героят му има усещането, че там възможностите му са ограничени и той никога няма да успее да разгърне целия си потенциал.

Дори в най-безумните сцени, в които сценарият го поставя, Чадуик успява да извади от себе си невъзможна сила и достоверност. Когато в една от тях си говори с бог и освен да гледа тавана на стаята, и да „играе“, той няма какво друго да прави. Чадуик успява да опази и сцената, и героят си и съумява да не я превърне в бутафория. Дори тогава, неговия актьорски талант избухва със сила, каквато никога не съм предполагал, че е възможна.

Незбежни са сравненията между ролята му тук и тази на Хийт Леджър в „Черният рицар“. Всички знаем причината. Трагичната гибел на актьора малко след филма и преди да може да пожъне успеха от свършената работа, допълнително засилват въздействието на тези две изпълнения. Гибелта на Чадуик бе изключително неочаквана и критата с години болест, е нещо, което не е типично за Холивуд. И да, това че него вече го няма, носи още по-голяма сила на това, което ще видите.

„Ma Rainey’s Black Bottom“ се опитва да закачи много теми. Дори има сцена, в която се подмята възможната бисексуалност на главната героиня. Тази сцена остава някак висяща в пространството. Любовната закачка на героят на Боузман, с друг член на групата на Ма Рейни, също минава някак между другото. Сцени, които имат потенциал да задълбаят още много в историята, не го правят и остават някак незавършени.

Епохата на филма и действителната личност зад него са отминали отдавна. Едва ли всички гледащи го, ще са наясно с живота и събитията около Ма Рейни. Много ще чуят за нея за първи път, с този филм. Аз бях точно от тези хора. И точно за това финалът на филма бе най-голямата дупка за мен. Събитието от края на звукозаписната сесия е прекършило кариерата на Ма Рейни? След това тя никога повече не е пяла и записвала? Въпросното звукозаписно студио е приключило със записването на тъмнокожи? Това са новите звезди на небосклона и Ма Рейни вече е в миналото? Да, ако човек потърси и се поинтересува, може би ще намери отговора на тези и още въпроси, но задължително ли трябва да сме толкова умни, че да знаем всичко и да разбираме всичко? Наистина ли филмите по действителни събития трябва да очакват, че зрителя ще разбере всяка сцена и е наясно с материала? Ами онези от нас, които не са?!

„Ma Rainey’s Black Bottom“ е разочарование и красота. Филмът има неоспорими кинематографични качества в своето начало. Филмът има две изключителни актьорски изпълнения и поставя корона на главата на Чадуик Боузман. Историята обаче забива на едно място и се превръща в пиеса на сцена, а киното не е камерно изкуство. За това има театър, има и Бродуей.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

49 − 39 =