Краят на цивилизацията. Апокалипсисът. Денят, в който човечеството ще бъде изтребено. Гледали сме хиляди, възможни сценарии. Чели сме още хиляди такива. От зомби апокалипсис в „Живите мъртви“, през чудовищен такъв в „Кутия за птици“ до неясен в „Пътят“. Идеята за краят на света винаги е очаровала въображението на читателите и зрителите и ги е вдъхновявала да мечтаят. А „Earth Abides“ на MGM+ идва в момент, в който филмовата индустрия е пренаситена от подобни сценарии. И все пак сериалът е едно от най-красивите неща, които някога ще гледате… А колкото и невероятно да звучи е по роман от 1949г.
Няма да видите зомбита. Няма да видите чудовища. Няма да видите екшън, кръв, и война за оцеляване. Ще видите светът. Такъв, какъвто е. Такъв, какъвто го познаваме. Светът, в който живеем. И точно за миг, сякаш с щракването на нечии пръсти, той ще свърши. Човешката цивилизация ще бъде изметена и от нея ще останат малцина, по неясни причини. Апокалипсисът е дело на болест. Нейния произход или развитие са неясни за зрителя. Ние виждаме всичко, през очите на главния герой Иш, който точно, както Рик Граймс от един друг сериал, ще „проспи“ апокалипсиса и ще се събуди в един нов свят. Първите му стъпки и запознаването с новата реалност са сламката, за която зрителя ще се улови, за да разбере законите и истината на това, което нашата планета е вече.
В главната роля ще видим Александър Людуиг, който с ролята си във „Викинги“ и преди това в „Игрите на глада“ си спечели име. Но неговият Иш тук, е първия опит за младия мъж, да изнесе цяла продукция на плещите си. И той е повече от успешен. Ишъруд е очарователен и му трябва много малко за да спечели сърцата и умовете на зрителите. Събитията от премиерния епизод циментират любовта на зрителя към него и неминуемата подкрепа във всичко, което му предстои. Александър е влязъл в достатъчно добра форма, за може голите сцени, които му се налага да изиграе, да са достатъчно впечатляващи сами по себе си. Но истинската сила на младия мъж е в изграждането на образа на един самотник. Защото точно това е неговият Иш. Самотен в хижата в планината преди змията. Самотен в преживяването на апокалипсиса. Самотен в празния свят след това.
„Earth Abides“ е един огромен урок за самотата и какви пагубни последствия би имала тя върху хората. Поставен в ситуация на неизбежна самота, Иш започва да губи разсъдък твърде бързо и да търси начин, да не полудее. Първата му среща с живи хора е странна и по-скоро с „образователен“ характер. Но сблъсъкът му с неговото куче, осмисля този живот, обречен на самота. За пореден път кучето е превърнато в най-добрия приятел на човека, но този път… неговата сила е безгранична. В празния свят и живот обречен на самота, живот, в който да няма с кого и на кого да говориш, живот, в който да няма кой да те погледне, живот, в който да няма за кого да се грижиш, Иш намира своят четириног приятел и неземната му радост се пренася мигновено върху зрителя. Има надежда. Не всичко е изгубено. Дори двамата, дори с това куче до себе си, той има шанс. Има шанс да се справи. Да оцелее
Във времето и годините след тази съдбоносна среща „Earth Abides“ успява да разгърне пред нас един свят, след апокалипсиса, по начин, по който никой не е разгръщал пред зрителите до момента. Бавно. С внимание към детайла. Естествено. Красиво и много, много въздействащо. Какво би направил един човек, ако светът свърши? Какво вършиш и на къде тръгваш, ако събуждайки се виждаш пустота и тишина около теб? Смисълът на живота и онова, което ни кара да се събуждаме всеки ден, да искаме да живеем, да преминем и през тази сутрин, този ден, тази вечер, са първото, което зрителят започва да търси, заедно с нашия герой. Хората сме социални същества. Ние не можем да живеем сами. Ще опитаме да се намерим. Да имаме другар. Да се заобиколим със себеподобни, с които да можем да общуваме и съпреживяваме. Успеем ли, животът сам ще ни увлече и ще започнат да се случват най-естествените неща. Ще започнем да градим семейство, да имаме поколение, да се грижим за прехраната, сигурността, нуждите на най-близките ни. Но преди всичко, ще се опитаме да бъдем щастливи.
За разлика от всички останалите филми и сериали, третиращи темата, „Earth Abides“ е изпълнен с щастие и красота. Неговите герои преживяват най-значимите, най-красивите моменти. Такива, които носят истинско щастие и осмислят животът ни. Поредицата прекарва достатъчно време с всеки герой, за да ни влезе под кожата и да започне да ни е грижа. Да запомним името му, от къде е дошъл и да проумеем характерът му. И когато изгрее утрото на следващия ден и тези хора се съберат на улицата, на двора, започнат да говорят, да се грижат за градината си, да общуват, обменят информация, споделят преживявания, да се усмихват дори… тогава всеки от тях, както и самият зрител започва да чопли дълбоко в съзнанието си, дали това не е истинското щастие? Дали ни е нужен този безграничен свят с цялата му суета и забърканост, за да осмислим живота си и да бъдем щастливи? Ако е така, как успяват тези хора? Нещо липсва ли им? Да нямат удобствата и глезотиите, с които сме свикнали ние, но имат всичко, което им е необходимо, за да водят един пълноценен живот. И преди всичко останало- имат време. Време за себе си, за любимите си. Време за истинските неща в живота. Време за децата си. Имат енергия и желание да попият всеки ден, всеки лъч светлина, цялата врява от малките и всяка усмивка на своите дъщери и синове. Тези хора успяват в този мъртъв свят да изградят свой живот, който да им бъде достатъчен.
В цифровизацията, в която всички ние сме потънали, дори не предполагаме, колко много всъщност имаме. И от колкото много от това, всъщност нямаме нужда. Собственото ни щастие и усмивки се крият в онова, за което никога нямаме време. Успехът и удовлетвореността ни се коренят във времето, в което ще оставим телефона, ще се махнем от компютъра и ще изгасим телевизора. Времето, което ще прекараме в света. Сред хората. Сред природата. Животните дори. Времето, в което ще сме живи. Ще дишаме, ще усещаме, ще виждаме и ще докосваме. Времето. Преживяхме четвърт век от новото хилядолетие, а сякаш се откъснахме с още едно хилядолетие напред. Кога за последно сме седели с приятели на двора? Кога за последно сме говорили с някой под открито небе, просто седейки си? Без да бързаме, без да гледаме часовника, без да трябва нещо друго! Кога сме се усмихвали на любимия човек, който простира дрехите на двора? Кога сме дишали с пълни гърди планинския въздух, разхождайки щастливото ни куче, някъде там? Кога?
„Earth Abides“ успява да даде толкова уроци и толкова много теми за размисъл само с първите два епизода. И достигайки до епизод 3, който е и средата на сезона, вече имаме достатъчно. Това е един от най-красивите сериали, които някога сме гледали. Неговият оператор си играе с красотата на природата така, както собствените ни очи го правят, докато сме сред нея. Силата на изгревът и събуждащия се свят. Въпреки всичко случило се, кръговратът на живота не спира. Слънцето отново изгрява. Отново е сутрин. Отново природата и всички гадинки се събуждат. Със или без хората, животът продължава. Едно е сигурно, той никога няма да спре. И да ни има и да ни няма, а може би дори без нас, ще върви някак по-леко. За всички останали. Дори за самата природа. Защото в светът след апокалипсиса, отсъствието на хора е дало възможност на природата да разгърне целия си потенциал. Зеленото. Тези растения, които превземат всичко. Слънчевият лъч между дърветата. Проблясъците по това листо и силуетът на дървото в далечината. Някъде там се чува река. Назад пее птица. Светът е свършил. Но сякаш е започнал от начало. От там, където е било по-хубаво. По-истинско. Първично и очарователно.
„Earth Abides“ ще ни припомни защо толкова много обичахме първите епизоди на „Живите мъртви“. Всяка среща с нов човек, нов оцелял е потенциална опасност. В новия свят хората са най-голямата заплаха. Битката за ресурси, битката за оцеляване е осезаема, но отсъствието на закони, носенето на отговорност и тоталната безнаказаност превръщат оцелелите в предпазливи. От всеки и всичко. И докато си готов да дадеш шанс на едни и си подозрителен към други, усещането за опасност дебне при всяка среща. Особено, когато си изградил дом, семейство и общност, които да разчитат на теб.
Когато „Earth Abides“ реши да бъде зрелищен и агресивен, той не се свени. Когато трябва да има нападение, то е брутално. И има кръв. И има ужасяващи, звукови ефекти. Има последствия и има много, много страх и болка. Когато трябва да има битка, сблъсък между герои, тя е брутална. И напомня на мигове именно от „Живите мъртви“. И кръвта отново е там. Но когато трябва да поставя морални дилеми, да чопли в устои и представите на нашите герои за добро и зло, за правилно и неправилно, тогава „Earth Abides“ покачва нивото си и ни дава ситуации и решения, които да провокират собственото ни съзнание. Дори да си добър човек, дори да си съхранил човещината в себе си, да си създал семейство, дом, общност, да се грижиш и пазиш малкото останали човешки същества, ако се изправиш пред избора да убиеш някого или да рискуваш сигурността на своите… тогава? Това прави ли те лош? Убийството простимо ли е? Решение ли е? Кой е злодеят в този момент? И способни ли сме да рискуваме близките си в името на обществено насадени норми и правила, които в светът след апокалипсиса не важат?
„Earth Abides“ ни представя едни от най-пълнокръвните герои и отношения, които телевизията (а и не само) са ни давали. Техните трудности в новия свят, битката им за оцеляване и решенията, които взимат, ще поставят на изпитание собственото ни разбиране за животът и неговите правила. Защото в самата си същност „Earth Abides“ е именно това, олицетворение на живота в неговата най-чиста форма. Да бъдем добри. Да търсим щастие. Да създадем семейство. Да имаме подслон, храна, вода. Да имаме дрехи на гърба си. Да имаме приятели край себе си. Да имаме цел и причина, поради която да се събуждаме всеки ден. „Earth Abides“ е история за това, колко красив е животът, колко окрилящо е щастието и колко крехко е всичко. А когато обичаш толкова силно, когато си създал толкова много и си платил толкова висока цена… тогава силата на твоите решения и отговорността, която носиш, те превръща в героят, който нашия Иш е.
Възможно ли е да бъде построен стария свят, след неговия край? Възможно ли е оцеляването, когато всичко свърши? Няма заводи, няма производство, няма животновъдство, а транспортът няма бъдеще. Може би светът няма да бъде същият никога. Хората, преживели апокалипсиса, никога няма да го видят такъв отново. Дори техните деца. А може би и децата на децата им. А нужно ли е? Защото новият свят ще ни научи на нови правила. И тогава, ще обичаме и пазим така, както в този сме забравили. Ще ценим и уважаваме така, както тук не се случва. Ще имаме малко и ще сме по-щастливи, отколкото някога тук сме били.
Защото съвремието е отнело очите ни.
Защото съвремието ни е лишило от сетивата ни.
Защото съвремието ни е накарало да търсим онова, което някога е било.
Защото дълбоко в нас, все още сме хора. И искаме да бъдем и преживяваме тези човешки мигове, които героите в „Earth Abides“ преживяват.
В истинския свят. Сред истинските хора. С истинските ухания и цветове. Навън. Под безкрайното небе.
