Винаги са ме привличали филми, в които хетеросексуален актьор, поема нехетеросексуална роля. Така беше през 2005г. с „Планината Броукбек“. Джейк Гиленхал и Хийт Леджър получиха номинации за Оскар за ролите си тогава. Така беше през 2013г. с „Free Fall“. След този филм, кариерата на Макс Риемелт се разви до там, че да получи роля в „Матрицата: Възкресения“ и „Sense8“. Така е и сега, през 2024г. с „All of Us Strangers“. След номинация за Оскар през 2023г. на Пол Мескал , в края на годината бе премиерата на най-новия филм, с негово участие.

„All of us strangers“ е много необикновен филм. Един от малкото, след чиито край ми се наложи да си кажа- „Не бързай да го съдиш. Осмисли видяното. “ Така и направих. Докато късно снощи бях готов да го анатемосам, като един безсмислен филм, сравним с „Anatomy of a fall“, тази сутрин съм склонен да го сравня с „Генезис“ на Кристофър Нолън.

Безспорно най-притегателната сила към филма е присъствието на Пол Мескал. Младият ирландец е сред най-обещаващите имена в съвременното кино. След номинацията му за Оскар за „Aftersun“, той се появи последователно във „Foe“ редом до Сирша Ронан и сега тук. А предстои да го видим в ролята на Луций в „Гладиатор 2“. Пол е едва на 26г. и е хетеросексуален. Винаги съм се питал, какво се върти в главата на тези момчета и мъже, които поемат такива роли? Как? След като продължаваме да живеем в свят, населен с такава хомофобия, как мъже, като Леджър, Джиленхал, Риемелт и Мескал поемат тези роли и рискуват потенциален обрат в кариерите си? Да, знам! По времето на „Планината Броукбек“ рискът за двамата мъже бе в пъти по-голям, отколкото сега. Времената са други. Възприятията са други. Но при все това. Пол Мескал участва в интимни сцени с друг мъж. Пол Мескал прави секс с друг мъж. Андрю Скот е на 47г., той буквално може да му бъде баща. И въпреки това, двамата успяват да създадат химия между героите си, способна да прогори екрана.

Ще започна от финала. Този финал е може би най-слабата брънка в целия филм. Точно както финала на „Anatomy of a fall“ е способен да раздели зрителите и да превърне хора като мен, в яростен враг, така финалът на „All of us strangers“ е способен на подобен резултат. С отминаване на времето обаче усещането се променя. Някога, през далечната 2008г. излязох от един кино салон в Чикаго много объркан. Тъкмо бях гледал „Черният рицар“ едновременно със световната му премиера. Не бях очарован. Но не бях и разочарован. Филмът бе много по-голям от мен, а отгоре на това бях едва на 23г. В дните и годините след това, „Черният рицар“ и усещането от него се превърнаха в това, в което се превърнаха. Моето първоначално усещане остана далечен спомен, към който да се връщам и на който да се облягам, за да не прибързвам с оценката към даден филм. Случаят с „All of us strangers“ е същият. На следващия ден, видяното отеква в съзнанието ти по различен начин. И ако на финалът на „Генезис“ на Кристофър Нолън не сме сигурни дали този пумпал започва да спира, дали това всичко е сън или не, то в „All of us strangers“, какво ни липсва? И защо простих, че и приех за прекрасен онзи амбициозен финал, но не и този тук?

Случайно или не, Адам среща Хари в блока, в който живее. Между двамата съседи пламва искра. Паралелно с това сценаристът се връща към домът от детството си, където се изправя пред родителите си, починали преди 30г.

Колкото и простичко да звучи историята, тя дава основа за разгръщане на фундаментални теми и за дълбаене в много болка. В самата си същност, „All of us strangers“ е филм за самотата. Колко болезнена е тя и колко празнота има в красивия дом на един самотен мъж. Спираща дъха гледка към светлините на града, красив и модерно обзаведен, просторен апартамент. Време за себе си. Моменти на вдъхновение. Творческо писане. Звучи, като мечтата на много от нас. И същевременно с това някъде дълбоко там тлее една самотна, изоставена душа. Адам носи бремето на своето минало. Отсъствието на родителите му. Битката със света и правото му да бъде такъв, какъвто е. Това бреме го е обрекло на самота. Травмата от детството, от преди и след смъртта на родителите му, е накарала Адам да се затвори в черупката си и никога да не допусне до себе си причината за това, да сме живи. Да обичаме и да бъдем обичани истински. В срещите с родителите му изплуват спомени от времето, преди катастрофата. Когато преживеем такава загуба, толкова отдавна , нямаме втори шанс. Няма как да срещнем мъртвите си родители отново, да възобновим отношенията ни, да се погледнем, като възрастни. Няма как да разберем гордеят ли се с нас, доволни ли са от това, в което сме се превърнали. Няма как да чуем онова „Обичам те!“. След загубата на родител остават много неизказани неща. Остават неразкрити истини и думи, които сме искали да разменим с тях. Ами ако ни се отдаде тази възможност? Ако можем да попитаме бащите ни, защо не са се качвали в стаята ни, когато са  ни чували да плачем? Ако успеем да видим вината в очите им и онова искрено „Съжалявам“!? Ако прочетем признанието на баща ни, че е бил калпав родител и е могъл да направи много повече? Това ще промени ли нещо? Ще ни превърне ли в други? И ако от камбанарията на днешния ден, когато сме истински мъже потърсим равносметка за тогава, когато сме били деца- извинението ще поправи ли стореното? Имаме ли нужда да знаем това сега, след като не сме го получили тогава и какво и за кого носи то утеха? Може би за самия баща и неговата съвест? Може би за порасналото момче, което вече знае истината?

И когато ти се отдаде възможност да се изправиш срещу собствената си майка, толкова години по-късно и да и кажеш онова, което едва си подозирал, докато е била жива, що за трепет те споделя? Изречено със силата на един възрастен мъж, признанието за собствената ти хомосексуалност тежи ли по начина, по който би тежало, изречено от един тийнейджър? И ако видиш упрека в очите на собствената ти майка и завалят хилядите въпроси за семейство, деца… тогава? Дори в този случай ли се влиза в обяснителен режим, че видиш ли и мъжете могат да сключват брак и мъжете могат да имат деца… Имайки този втори шанс, ако изречеш неизреченото, ако споделиш несподеленото и ако чуеш нечутото, това ще те направи ли по-щастлив? Ще успокои ли душата ти? Ще заличи ли травмата?

Възможността на Адам да се върне при родителите си и да потъне в онова, което е белязало живота му завинаги е нещо, което не бях виждал на екран до момента. Сцените с родителите са изключително болезнени, емоционално разкъсващи и толкова, толкова силни. Тези сцени са дълбочината и същността на „All of us strangers“! В тях се разгръщат всички въпроси и всички неизказани истини, които историята се опитва да загатне и именно в тях се раждат отговорите.

Миналото не може да бъде променено. Загубата не може да бъде преодоляна. Травмата е факт и дори този втори шанс не може да промени самите нас. Адам винаги ще бъде момчето, плачещо в самота в стаята си. Баща му никога няма да се качи да го утеши. Но сега той ще знае защо. И може би това, ще му даде утеха.

Паралелната сюжетна нишка проследява срещата на Адам и Хари в блока, в който живеят. Първата им такава е истинска катастрофа. Но всичко след това, се превръща в извор на емоции, чувства и красота. Когато двама толкова самотни мъже се намират и започват да споделят по простичкия начин, по който те го правят, искрите между тях са истински. Те с лекота преминават границата на екрана и заразяват сърцето на зрителя. Адам открива много от себе си, през очите на Хари.  А зрителя открива тях двамата в процеса на случване. Красотата на истинските моменти- да седнеш с обекта на чувствата ти пред прозореца, без телефон, без музика, без телевизия, просто вие двамата, „масата“ на пода и цялата палитра от емоции помежду ви, е нещо, което всеки от нас, който се е влюбвал поне веднъж, знае колко силно е. Нямаш нужда от нищо друго. Искаш присъствието на човека срещу теб. Искаш гласа му. Очите му. смехът му. Искаш докосването му. Искаш да го има. И нищо друго няма значение. Именно тези сцени на тишина и самота, в която двамата се потапят, превръщат Хари в идеалното допълнение на Адам.

И няма как да не достигна до прословутите секс сцени, които филмът се опитва да извади на преден план в своята маркетингова стратегия. „All of us strangers“ не е лишен от голота и секс сцени между двамата мъже. Но те са достатъчно малко. Достатъчно премерени и същевременно не. Истинска наслада е да гледаш Пол Мескал, който е забравил кой е и какво е и е потънал в своя герой Хари до неузнаваемост. В него няма свян, няма притеснение. Усмивката му, начинът по който докосва Адам, нежността на думите му и непрекъснато разтварящото се сърце, превръщат неговия Хари в задължителен за обикване. Две са големите секс сцени във филма и в тях Пол не прави и крачка назад. Дори напротив- тази похотливост и палавост с които подхожда, ги превръщат в наистина наелектризиращи моменти.

Въпреки цялата красота и магнетизъм на отношенията им и времето заедно, Хари от момента на появата си на екран излъчва същата самота и меланхолия, които са обхванали Адам. Той сякаш е негово естествено продължение и може би именно това привлича двамата герои толкова бързо един към друг.

Андрю Скот от своя страна прави ролята на живота си. Неговият Адам е най-ранимото, чувствително и емоционално нюансирано същество в този свят. От опита му да надмогне травмата, през самотата в апартамента, влака, улицата дори, та чак до чистото му хлътване по Хари, Адам е герой, какъвто ми се иска да виждаме по-често на екран.

„All of us strangers“ е филм, изпълнен с теми и символизъм. Той задава въпроси, дава отговори и кара зрителя да рови дълбоко в съзнанието си. Кара го да съпреживява, да търси спомени от своето минало и да опитва да изсветли собствените си проблеми и травми. „All of us strangers“ дава едни от най-горещите сцени между двама мъже, изпълващи сивотата на дните с цветове. Дори когато те просто си седят, говорят си и се докосват, сцените са изпъстрени със съдържание и неподправена емоция.

„All of us strangers“ е изключителен филм, в чиито финал всеки зрител сам ще прецени дали пумпалът продължава да се върти.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

+ 48 = 51