Децата са най-голямото ни богатство. Добри, лоши, умни, глупави, красиви, грозни… нашите деца са най-доброто, което сме успели да създадем на този свят. Те са отражение на собствените ни успехи и провали. Децата сме ние. Те са нашето естествено продължение. Децата са всичко, за което в своята зрялост, ние живеем. За да ги има. За да са добре. За да се справят и изграждат собствените си животи. Понякога, само понякога.. това не е съвсем така. И „Adolescence“ на Netflix е един такъв момент.

Сериалът и неговите четири кратки епизода е урок за родители. Или по-скоро техния най-голям ужас. Колко всъщност не познаваме децата си. Светът в който живеят и средата, която ги заобикаля са нещо, което дори не предполагаме. Съвремието ни ни е превърнало във вечно мрънкащи роботи, на които време все не им стига. А всъщност, имаме време за всичко. В последните десетилетия и бумът на цифровизацията, родителите успяха да спестят време за себе си, пращайки децата пред телефона, пред компютъра, пред таблета, пред телевизора. Някъде, където някой друг да ги забавлява. Някъде, където да прекарват времето си не с тях. Някъде, където да съзряват и да се учат сами. И съвсем естествено, те заживяха там. Този виртуален свят, в който съвременните деца растат е невидим, непознат за техните родители. Ние не знаем те как общуват. Ние не познаваме социалните мрежи, емотиконите и начините им на скрита комуникация. Децата ни имат собствен живот. И ако преди години това се случваше на една далеч по-зряла възраст, сега… това се случва с първите стъпки в предучилищната…

„Adolescence“ на Netflix ни запознава с едно най-обикновено семейство. Прекрасни родители. Прекрасни дъщеря и 13 годишен син, който е пример за подражание. Отличник. Обичано дете, което расте в хармонична среда и е наистина успешно в училище. Една сутрин в домът им нахлува полиция. Разбиват вратата и пред очите на всички арестуват сина, по обвинение в убийство на негова съученичка.

„Adolescence“ на Netflix е болезнено заснет. Всеки епизод е един огромен кадър. Без монтаж, без смяна на гледната точка. Без нищо. Един огромен кадър , който се развива в продължение на 40-45 мин. в които сърцето ти е на път да бъде разкъсано. Един кадър, в който камерата е способна да бъде главно действащо лице и да те държи нащрек непрекъснато. За да не изпуснеш нещо. За да успееш да видиш и уловиш всичко. Защото всичко се случва много бързо. Сега. В реално време.

„Adolescence“ на Netflix за един много дълъг период остава съмненията за реалния извършител да пулсират в съзнанието на зрителя. Но в крайна сметка неговата самоличност далеч не е най-важното. Целта на сериала е да покаже безумието на съвремието, в което нашите деца живеят и растат. Да покаже, как това може да се случи във всяко семейство. Без изключение. И в най-добрите. Тук нямаме баща пияница. Нямаме насилие в семейството. Нямаме отсъстваща майка. Нямаме липса на любов. Има хармония и отношения, които добрите семейства успяват да създадат за своите деца. И въпреки това от това семейство е създадено дете, способно да убие.

Първия епизод ни запознава със събитията и бавно но сигурно разбираме какво се случва. Втори епизод ни запознава с училището и средата, в която детето е расло. Трети епизод ни запознава с неговата психология. Четвърти епизод ни сблъсква с последиците.

„Adolescence“ на Netflix е висш пилотаж в телевизионното изкуство. Деликатно изградената фабула се опира изцяло върху актьорските изпълнения, които с напредването на историята стават все по-добри за да може в епизода 3 и 4 да се превърнат в невъзможни и разтърсващи. Третият епизод и този брутален разговор между детето и съдебния психолог ще извади наяве цялата му душевност. Всички скрити и потискани емоции. Този разговор ще разголи душата му по начин, който никой не е предполагал за възможен. Както един от полицаите казва, „всички хора крият тайни“. Всички. Без изключение. Нашето момче също крие тайна. Не само за своите действия и за нощта на убийството. Нашето момче крие тайна за своя характер. За това какъв може да бъде. За това, че го боли. Той е един от многото. Онези, непопулярните деца. Онези, които в училище ги отритват, обиждат и малтретират. Понякога физически, понякога вербално, но винаги така, че да боли. Дори приятелите му са част от този кръг на непопулярните. И именно това е брънката, която ги обединява.

Колко далеч са способни да стигнат децата ни? Колко откъснати от реалността могат да бъдат. Тези филми, сериали, видео игри дори, изпълнени с насилие, убийства… до какво могат да доведат? Могат ли да промият мозъка на децата до степен, че да се наложи да им бъде зададен Въпросът? Онзи въпрос, който психоложката задава на нашето момче в епизод 3! Въпросът, който променя всичко.

Разбираш ли какво е смърт?

На пръв поглед, този въпрос ще се стори абсурден на зрителя. Реакцията на момчето и увереността в отговора, ще засили това усещане. Но с напредването на историята съзнанието ви ще се връща към него и ще започне все повече да се съмнява в искреността на именно този негов отговор. Дали наистина разбира, какво означава някой да умре? И ако това е така, какво всъщност е направил или е смятал че прави, в онази нощ?

Възможно ли е децата ни да пренасят видяното от екрана в реалния живот? А нужно ли е дори да знаем това? Момчето е убедено, че е невинно. То знае, че не е убило своята съученичка. Не е направило нищо лошо. Но е било там и онова, което се вижда на онази камера се е случило. Ами тогава?

Когато записът от камерата се появява за първи път и преди началото му момчето потвърждава за пореден път на своя баща, че не я е убило… а минути по-късно камерата показва онова, което показва… светът някак спира. Полицаят излиза и бащата и синът остават един до друг. Какво се върти в главата на този баща в този момент? Какво си мисли? Обвинява ли? Съди ли? Разбира ли? Ще се позове на обществените норми и ще осъди ли собствения си син? Ще му прости ли? Следва опит на детето да го докосне, молейки за вниманието му. И това рязко отдръпване на бащата, последвано от….

Играта на емоции, разбиране и негласна канонада от морални дилеми и въпроси е готова да взриви екрана. С едно движение в тази сцена, бащата отговаря на много от тях и същевременно с това кара зрителя, родителя, бащата зад екрана да се припознае. Нашето дете е наше дете. И ако истински го обичаме, дори най-голямата грешка в живота му е нещо, което ще търсим начин как да преодолеем. Заедно. За един баща, за един родител, най-тежките действия на детето му са общо поражение. Не само за малкия, а и за самия възрастен.

В разговора с психоложката изплува агресия. Изплуват потискани желания и рязка трансформация на малкото, беззащитно момче в истински агресор, който е далеч по-умен от крехките си 13г. и далеч по плашещ от това, което демонстрира. Играта на емоции, сдържаност и спокойствие, които тя успява да демонстрира са изумителни на фона на тежките събития и думи, които летят и в двете посоки. Когато на финала на този разговор жената остава сама и пуска емоциите си на воля, става ясно какво всъщност е преживяла. Колко силно и разтърсващо е било то за нея. И колко много и е струвало да го потисне. Изключително актьорско изпълнение, което нюансира образа до степен на истински майстор.

В своя последен епизод „Adolescence“ на Netflix ни представя една прекрасна картина на оздравяващото семейство, в което момчето отсъства. Слънчев ден, всички са си у дома. Цари хармония. Бащата има рожден ден и един вандалски, но все пак детински акт, отприщва порой от емоции и събития, които водят до кулминацията на всичко. Стигайки до магазина за домашни потреби, бащата успява да отприщи собствения си гняв по начин, в който много лесно да познаем онова, което синът му е наследил- неговата най-лоша черта. Истинска избухливост, плам и способност да достигаш до ярост в хода на най-елементарен разговор, който не я изисква. Дали тази част от характера на бащата е наблюдавана и попивана от неговия син или просто е генетично наследена, ние никога няма да разберем. Но сме я видели и при единия и при другия в абсолютно идентична форма. Разрушителна, безкомпромисна и изключително опасна.

На път за вкъщи в колата идва и онова телефонно обаждане, което ще промени всичко. Едно признание, в няколко думи, което ще постави финал на всички събития до момента. Това признание, в този момент, на връх рождения ден на бащата е всичко, от което историята има нужда, за да вгорчи усещането до степен на безнадеждност.

Пристигайки у дома и качвайки се в стаята на втория етаж, майката и бащата отключват своите герои  по начин, който да извади от тях всичко, което абсолютно всеки родител, би се поболял да се пита в такъв момент. Къде сгреших? Сгреших ли? Ако собствения ти баща е бил брутално строг към теб и е стигал до физическо насилие, а ти си се заклел, че няма да правиш това със собственото си дете, когато то бъде обвинено в убийство на 13г., сгрешил ли си? Твоя ли е грешката? Трябвало е да си брутален, като баща си? Като онзи, от който си се пазил? В този миг, когато обвиненията започват да валят, сълзите тръгват безспир и истините изплуват наяве, любовта между съпрузите е нещото, което изплува на повърхността. И тя е може би единствения лъч светлина в този ужас, които и двамата преживяват.  В този порой от думи, признания и искреност, те споделят всичко. Споделят отговорността за това, че при всичките им усилия, при цялата им любов и всичкото това старание, те са създали син, който се е превърнал в това. Дали са сгрешили? Можели ли са да направят друго? Имало ли е как да предотвратят случилото се? Могли ли са да уловят „сигналите“? Със сигурност това са въпроси, които не само те двамата биха изрекли в такъв момент. Но техните отговори нямат значение. Случилото се е факт. Те не са успели да го предотвратят. Сега ще трябва намерят начин да го преодолеят и да се посветят на дъщеря им, която поне към този момент не е такава. Дъщеря им, която живее със стигмата, че е сестра на брат си, всеки ден. Дъщеря им, която е обиждана, обругавана и тормозена за нещо, което не е направила. Дъщеря им, която е белязана за цял живот от нещо, което може брат и е направил.

„Adolescence“ на Netflix е брилянтен урок за това, как едно наше действие или бездействие може да унищожи животите на всички около нас. На най-близките ни, на хората, които ни обичат и обичаме. Всяко наше действие отеква в сърцето и ежедневието на онези, които се наричат наши родители, братя и сестри. Събуждайки се всеки ден, във всичко което правим, ние трябва да живеем с мисълта че победите ни са лични, но грешките ни могат да повлекат и невинни хора, в нашето падение.

„Adolescence“ на Netflix ще отвори дълбока рана в душата и съзнанието ви и ще ви накара да се страхувате. За детето си. За светът, в който то живее. За светът, в който го изпращате всеки ден. За животът му, за мислите му, за действията му. „Adolescence“ на Netflix ще ви накара да поискате да отделяте повече време на малкия, за да се научите да го разбирате. Ако има как да сте повече част от случващото му се. Да се научите да говорите на неговия език и да го предразположите да споделя. Да ви приема за приятел. Да не ви чувства за стария и задръстен родител. Да ви има за равен, за пич и за онзи, който винаги ще го подкрепи.

„Adolescence“ на Netflix е най-въздействащото нещо, което може да гледате на малък или голям екран в момента. Този минисериал ще остави дълбок отпечатък в съзнанието ви и ще ви провокира да го обсъдите с всички, които имат или очакват деца.

„Adolescence“ на Netflix е болезнен, труден, но безобразно въздействащ и силен. Това е сериал, които отдавна е трябвало да бъде направен. Простичък, истински, разтърсващ. За ежедневието, което никога не сме знаели, че ни заобикаля. За малките неща, които вълнуват и разтърсват децата ни. За тяхната мотивация и за разбиранията им. За добро и лошо. За смъртта. И за живота.