С „50 невероятни места в България“ Слави Панайотов ще отведе читателите на вълнуващо пътешествие към по-малко познати, но приказни локации в нашата родина. В новата си книга Слави споделя лични и забавни истории, много факти, съвети, легенди, но не забравя да включи и известна доза мистицизъм.
Слави Панайотов е един от най-успешните български влогъри. Неговият YouTube канал – THE CLASHERS – вече има над 1.25 млн. последователи. През последните години той споделя видеа от своите приключенски пътешествия по света и у нас и разказва на аудиторията си всичко, което е научил. Голяма страст в живота на автора е откриването на непознати места и разучаването на тяхната история. „50 невероятни места в България“ е петата му книга, която излезе на пазара с логото на „Оз books“.
В този пътеводител читателите ще открият магични места като Древната пирамида на траките, Вкаменената гора на 30 милиона години, родното място на бог Асклепий. Почитателите на Слави ще научат още за необяснимата сила в храма на Златолист, за вратата, която ще ги отведе през вековете, и за чудесата на Богородичната стъпка. За всяко от местата е включен маршрут, както и интересни факти и полезни съвети за подготовка. Пълноцветните фотографии от пътуванията на Слави ще помогнат на читателите да се пренесат в приказните места, докато разгръщат страниците.
Новата книга на Слави Панайотов е безценен наръчник за всички хора, за които пътуването и откриването на непознати кътчета е начин на живот.
За автора:
Слави Панайотов е роден през 1986 г. в Пловдив и става известен с YouTube канала си The Clashers. В него той публикува видеа на различна тематика, като хитовите му серии са „Топ Класации“, „50 Невероятни факта“ и „Нещата, които не искат да знаете“. Последователите му наброяват над 1 млн. души от България и света. Книгите на Слави имат над 60 000 продажби. След успеха на трилогията „Топ мистериите“ на автора му идва идеята за новата книга „50 невероятни места в България“.
ОТКЪС
Може би не знаете, но преди да започна канала The Clashers в YouTube, аз имах друго хоби – пътуването. Да, дори 7 години по-късно все още считам създаването на видео съдържание за „хоби“, колкото и странно да звучи… Може би затова нямам търпение всеки ден да стигна до студиото и да се захвана с нещо ново. Както и да е, да се върнем във времената, преди да застана пред обектива. Обичах, когато ми остане време, да седна зад компютъра и да си набележа някое местенце в България, което до момента не съм посещавал. Обикновено започвах да търся из Родопите, защото са близо до родния ми Пловдив, като все повече разширявах периметъра. Когато вече бях обиколил забележителностите около града, в който живея, с годините ставаше все по-трудно да намирам нови и непосетени от мен дестинации. Затова започнах дa ровя все по-дълбоко из по-малко известните кътчета на Родината – тези, за които няма много информация в интернет. След като най-накрая си харесвах нещо подходящо, следваше друго предизвикателство – да науча всичко известно за него. Започваше се ровене в книгите, в мрежата и дори публикации в старомодните форуми. Когато и това беше готово, предстоеше истинското щастие за мен – да седна с един лист и химикал, да си начертая една карта с маршрута, да нахвърля няколко изречения с инфо и да направя график на посещенията. Точно като туристическа агенция – 07:00 тръгване, 3 часа шофиране (200 км), разглеждане на някоя локация, почивка, път до някой град и хотела, в който съм направил резервация.
Разбира се, този мой ентусиазъм за нови открития и преживявания не се ограничаваше до територията на България. Може би затова записах „Туризъм и хотелиерство“ като специалност в университета. Роден в семейство на ресторантьори, явно си го нося в кръвта, но и подсъзнателно това беше претекст да заживея извън България и да обиколя света. Приеха ме в доста добър университет в Нидерландия и бях много ентусиазиран. Два дни преди да започне семестърът, аз кацнах с един куфар на летището в Амстердам и тогава ме удари реалността. Бях на 18 години и за първи път трябваше да се оправям напълно сам в една чужда държава, в която да прекарам следващите 4 години. Добре че се бях подготвил в типично мой стил – предната вечер минах една виртуална разходка на летището и знаех къде са машините за билети, знаех кой влак да хвана и колко време ще отнеме возенето в трамвая до мястото, където трябваше да отседна. Всичко е подготовка. На втория ден открих един нидерландски сайт, в който въвеждаш начална и крайна точка и той ти смята всичко – бусове, влакове, време, прекарано на спирката, време в път, всичко разграфено до минутата – рай за мен!
Като виден представител на зодия Дева всичко трябваше да е под конец и да съм много добре подготвен за предстоящото пътуване. Сякаш голяма част от удоволствието ми се състоеше в планирането на самото пътешествие. Тъй като съм и абсолютен максималист, исках да видя колкото може повече, затова графикът обикновено беше тежък, клонящ към невъзможното. По тази причина из България често пътувах сам. Много се дразнех, ако някой се замотае и закъснява или се влачи по пътеките нагоре.
Забележителностите в Холандия ги обиколих, те не са много (с риск да ги обидя). През първата година вече знаех повече места от местните ми колеги. В университета програмата беше такава, че след първата година имаш задължителен стаж от поне шест месеца в някой хотел. Ако го преминеш успешно, тогава продължаваш обучението си. Повечето ми приятели не искаха да напускат Европа и заложиха на сигурни дестинации като Амстердам, Лондон, Берлин и други за своя стаж. Но аз не. Казах си: „Колкото по-далеч, толкова по-добре… Кога друг път ще ми се удаде възможност да живея за половин година където си поискам по света? Сигурно никога…“. Затова отидох в офиса да се записвам и директно ги попитах с кои най-далечни хотели имат партньорски взаимоотношения, за да изкарам стажа си там. От списъка с държави най-много ми направи впечатление Тайланд. Някак звучеше най-екзотично и още не беше станала топ дестинация за хайлайфа на България. Два-три месеца по-късно през 2007 г. вече бях в самолета за о. Пукет, пак сам в компанията на един куфар и чанта с лаптоп. Историите ми от Тайланд са много, може би дори ще станат част от друга книга, но за това – по-нататък. Спомням си обаче едно по-специално приключение. Още през първия ден си наех мотор, с който да се придвижвам по време да пребиваването ми там. Половината ми заплата от 2000 тайландски бата (около 80 лева) отиваше за него. Да, на стажантите толкова им плащат.
