Той е добре познат като юрист, преподавател, декан на Юридическия факултет на СУ, заместник министър-председател и министър на образованието между 2005 и 2009 г. Със сборниците си с разкази и първия си роман обаче Даниел Вълчев доказа, че освен всичко това отлично владее и изкуството на ювелирното писане.

Три години след „Неделният продавач на книги“, който се задържа в класациите с най-продавани заглавия седмици наред, авторът се завръща с втори изящен роман – „Седем дни в Парория“.

Книгата ще отпразнуваме с официална премиера в София на 19 ноември от 18:30 ч. в уюта на книжарница „Umberto & Co“ (ул. „Славянска“ 14), а изданието ще представят Бойко Василев и Георги Каприев.

„Седем дни в Парория“ е съкровено интелектуално пътешествие из историята, традицията и културата, както и из душевността на самия Човек с неговите възторзи и противоречия.

Историята е видяна през обектива на студент по кинорежисура, който повече от всичко мечтае да създаде сценарий за свой филм. А както нерядко се случва в живота, реалността сама му поднася сюжет, надхвърлящ и най-смелите му представи.

Пред читателя като на филм ще се разгърне история за:

  • един син, един баща и неизказаното помежду им;
  • едно пътуване до Малко Търново, което ще преобърне всичко;
  • един загадъчен манастир в Парория – обгърнатия в ореол от мистерии пограничен район между Византия и България;
  • една изчезнала икона, чиято съдба главният герой решава да доизмисли сам – като я превърне в сърцето на своеобразния си сценарий;
  • цяла галерия от живи и запомнящи се персонажи като Невена, леля Донка, Доцента;
  • и всички невидими нишки, които ги свързват.

В рамките на седем дни всички тези герои ще се окажат вплетени в малък свят на надежда и вдъхновение. Свят, режисиран от най-великия творец – самият Живот  с всичките му чудеса и изпитания, всичките му мистерии и Парории.

С фин рисунък, богат език и безкрайна ерудиция Даниел Вълчев напомня, че всеки сам е създател на своята история. На страниците на този проницателен роман читателят ще се потопи в амалгама от история, философия и творческо вдъхновение. А любителите на киното ще оценят множеството препратки към велики творци на филмовото изкуство – като Федерико Фелини, Франко Дзефирели, Джузепе Торнаторе, Педро Алмодовар, Уди Алън и други.

Елегантен като френски филм от 60-те, романът „Седем дни в Парория“ е произведение на високата литература, към което – като към любима кинолента – читателят ще иска да се връща отново и отново.

Из „Седем дни в Парория“
от Даниел Вълчев

***

Спирам пред входа на кооперацията, в която живее баща ми, оставям двигателя включен и отпивам голяма глътка кафе от още горещата картонена чаша. По това вре­ме на годината в седем без пет сутринта е вече светло. По улиците още няма голямо движение, но започва да се усеща как градът се раздвижва. Както винаги, баща ми е забе­лежително точен. Гордее се с това свое ка­чество и не пропуска да демонстрира, че го цени и у другите. Всъщност при него това е някаква изтънчена форма на суета – шумно одобрява у другите качества, които мисли, че самият той притежава в изобилие. И така ненатрапчиво хвали себе си. Докато живеех при него, проблемите с точността бяха един от постоянните източници на напрежение между нас. Аз съм от хората, които често закъсняват и като цяло не умеят да си раз­пределят времето правилно. И преди съм се опитвал да стана по-точен, но едва отка­кто едновременно уча и работя, започнах по необходимост да се старая повече. Обаче вътрешно съм си запазил разбирането, че хо­рата на изкуството нямат необходимост да бъдат точни. Даже напротив – това би ги превърнало в банални, спазващи правилата същества. Докато човекът на изкуството трябва да бъде свободен. Той трябва да умее с лекота да прекрачва граници, които за дру­гите изглеждат непрекрачваеми. Баща ми не знае за тези омилостивяващи по отношение на собственото ми поведение разсъждания, оценява това, че съм се постарал да дойда на­време, и след като се настанява на седалката до мен, демонстративно поглежда часовника си и одобрително изсумтява.

Потегляме в още рехавия трафик и първите двайсетина минути мълчим. Неангажираща­та музика, която съм пуснал през телефона си, създава уют. От време на време поглеждам към баща ми, за да видя дали не е задрямал, но той е учудващо бодър, следи пътя и е потъ­нал в някакви свои мисли. Спирам, за да заредя на бензиностанцията след разклона за Ихти­ман, и отново потегляме. Мълчаливият пери­16

од в нашето пътуване е свършил и баща ми, с почти професионална вещина, решително прави първия разрез.

– И как успя да събереш пари за тази кола? Започвам да мисля, че да приготвяш пици, е по-важно, отколкото да правиш мозъчни опе­рации.

Бях му казал, че съм си купил кола, но той явно не си я беше представял така. Сега раз­бира, че предложението да ми помогне фи­нансово за колата вероятно ме е развеселило. Въпреки че всъщност беше мило.

– С хематом в мозъка все пак може да се жи­вее поне известно време. А без храна не може.

Казвам го, колкото за да го дразня, толкова и за да сменя темата. Знам, че ако му кажа ис­тината, ще последва лекция за това как пари­те са отражение на труда и таланта на чове­ка. Той самият знае, че това отдавна вече не е така, ако изобщо някога е било. Но подобни схващания му дават спокойствие, че живее в един подреден свят, чиито правила разбира и донякъде споделя. Баща ми наистина вярва, че светът е нещо като стая – вярно, голяма, но все пак с крайни и принципно обозрими разме­ри. И ако на хората не им пречат свещеници и тирани, те (хората), поколение след поколе­ние, ще разгадават тайните на тази стая, ще осветяват ъгъл след ъгъл и дори ще вникнат в материала на пода и в химическата фор­мула на мазилката. И всичко това в името на един по-щастлив живот. Не иска обаче да признае, че западната наука се опитва да раз­гадае тайните на света, не за да помогне на човека да се впише по-добре в този свят. Тя има абсурдната амбиция да промени света. А това ще рече самонадеяно и безотговорно да се набърка в механизмите на нещо, от което разбира само една милионна част и при това я разбира само в определен контекст. Това, раз­бира се, не са мои мисли, а са заемка от една книга, която ми попадна случайно, но толко­ва ми хареса, че я прочетох два пъти един след друг.

Сигурен съм, че и на баща ми му минават подобни мисли, но не иска да го признае. Ако го признае, вече няма да може да гледа на себе си като на звено от една дълга и горда тра­диция, тръгваща от онзи древен човек, кой­то е разрязал друг древен човек с намерение да го излекува. Традиция, криеща се в бъдещето, откъдето наднича неясната фигура на негов правнук, който ще отстранява мозъчен ту­мор с нарочно трениран поглед. А моят скеп­тицизъм доста нахално компрометира тази представа.

– Колата ти сигурно струва колкото три като моята. Но ако не искаш, не ми казвай откъде са парите. Надявам се, че си достатъчно умен, за да не се набъркаш в нещо, за което после ще съжаляваш.

Премълчавам, че цената на беемвето, кое­то карам, се доближава по-скоро до цената на апартамента му. Решавам все пак да повдигна малко завесата на моето тайно забогатява­не, колкото да не се притеснява излишно. Из­лагам му съкратената версия. Една вечер пре­ди няколко години се бяхме събрали да гледаме мач по телевизията у Жоро, един приятел, и бяхме пийнали повече. Обзалагахме се за резул­тата и аз загубих. Облогът беше, че който за­губи, ще финансира начинание на другия. Ако Жоро беше загубил, щеше да финансира един мой проект за къс филм, а после щяхме да де­лим поравно приходите от награди от фе­стивали и продажби на телевизии. Но поне­же загубих аз, след два дни изтеглих 9200 лева от влога, който родителите ми преди години бяха направили на мое име, и му ги дадох. Щял да направи някаква важна инвестиция, свърза­на с компютри и интернет. Той се опита да ми обясни, но аз не разбрах почти нищо. Бях отписал парите въпреки клетвите на Жоро, че инвестицията е много добра и ще делим големи печалби. Оказа се, че тогава е купил биткойни при много ниска цена. А преди два месеца ги беше продал за малко над 68 000 до­лара за брой. Дойде вкъщи, надраска сметки­те на един лист и ми връчи три дебитни кар­ти, срещу които имаше общо един милион и двеста хиляди долара. Това бил моят дял след приспадане на някакви такси и хонорара на счетоводителите. Малко се надуваше, но аз бях твърде шашнат, за да реагирам. Пък и си беше заслужено да се понадуе.