Издателство Ибис представя „Цената на скандала“ от Луси Скор
Скандалът може да съсипе кариера – или да отвори врата към любов, която променя всичко.
Тя е кралицата на козметичната индустрия, той – експерт по кризисен пиар, а заедно са буря от страст и интрига.
В свят, където репутацията струва милиони, най-ценно се оказва сърцето…
Емили Стантън е млада милиардерка и главен изпълнителен директор, която винаги е контролирала живота си до последния детайл. Но когато едно „недоразумение“ със закона попада в обективите на папараците в Маями, перфектният ѝ имидж се разпада. Сделка за милиарди е под заплаха, а бордът на директорите на фирмата ѝ решава да наеме най-добрия кризисен консултант, който да изчисти репутацията ѝ.
Дерек Прайс е чаровен, безкомпромисен и готов да нарушава правилата, когато е нужно. Той никога не губи и никога не смесва работата с удоволствието. Но срещата с Емили променя всичко…
В свят на корпоративни интриги, скандали и безмилостни медии двама непознати ще открият, че понякога най-големият риск е да се довериш на сърцето си.
Луси Скор е една от най-обичаните авторки на съвременни романтични комедии, чиито книги неизменно попадат в класациите на „Ню Йорк Таймс“ и „Сънди Таймс“.
ОТКЪС
Глава 1
ЕМИЛИ
Влагата във въздуха на Южна Флорида ме удари с горещия си потен юмрук още в секундата, в която токчетата ми докоснаха бордюра пред сградата на офиса ми. Беше малко рано за тaкъв задух дори за стандартите на Маями.
Със своите комари, гущери, най-ненормалните шофьори, заставали някога зад волана, и потискащата си жега, Маями притежаваше естествена защитна система срещу натрапниците, чието място не беше тук.
Аз обаче се чувствах като у дома си.
Майка ми беше провела кампания да си осигурим адрес, който вдъхва повече уважение, и баща ми, родом от Маями, най-накрая склони да направи компромис и да купи семеен мезонет в Манхатън за летния сезон. Моето сърце обаче оставаше неизменно свързано с неоновите светлини и полюшващите се палми.
– Благодаря ти, Джейн. До един би трябвало да съм готова да изляза за обяд – казах на асистентката ми, която беше едновременно мой шофьор и от време на време охрана.
Джейн беше по-ниска от моите сто и седемдесет сантиметра – достатъчно по-дребна, за да стърча над нея на високите си токчета. Тъй като не беше обект на постоянно обществено внимание, неизменно избираше да носи удобни маратонки или боти, а косата ѝ винаги беше прибрана на стегнат кок. Този навик ѝ беше останал от времето на службата ѝ в морската пехота.
Излизането по срещи беше състезателен спорт за нея, а в почивните си дни се отдаваше на екстремни хобита.
Понякога ми се искаше да се бях родила Джейн вместо Емили.
– Ще трябва ли да ти изпратя петдесет и шест напомнящи съобщения, шефке? – подкачи ме тя и затвори вратата на рейндж роувъра след мен.
Чукнах чашата си за кафе в нейната.
– Мисля, че ще мина и без това – отвърнах сухо. – А сега отиди и се заеми с всичко, с което се занимава шесторъката Джейн, когато не се прави на моя бавачка.
Кафявите ѝ очи светнаха.
– Мога да вместя едно флиртче за закуска. Или тренировка. Или просто да шофирам из района и да крещя на хората през прозореца – каза тя замислено.
Очите ми се присвиха в гримаса зад слънчевите очила. Джейн разполагаше със свобода, каквато аз никога нямаше да имам. Дори и някога да се сдобиех с такава, нямаше да знам какво да правя с нея.
Климатикът в мраморното фоайе водеше безспирната си битка с жегата навън. Кимнах към бюрото на охраната и се отправих директно към асансьора.
Отново проверих имейлите си, докато се издигах към шейсет и втория етаж. Денят ми започваше няколко часа преди пристигането ми на работа. Вече се бях погрижила за „спешните“ и „приоритетните“ задачи, изникнали по време на петчасовия ми сън.
Само че винаги изскачаше още нещо.
Стъклените врати с гравирания златен ръкописен надпис „Флолес“[1] на Емили Стантън се отвориха вместо поздрав.
– Добро утро, госпожице Стантън. Разкошна рокля – отбеляза момичето в приемната. Беше двайсет и четири годишна спираща дъха красавица, която се интересуваше повече от това да бъде част от „Флолес“, отколкото да е обект на внимание заради външния си вид. Харесвах това нейно качество и смятах след изтичане на осемнайсетте ѝ месеца на приемната регистратура да я прехвърля в отдела по маркетинг или научни изследвания, или където отличничката на випуска от Университета в Маями реши, че я тегли сърцето.
– Добро утро, Росарио – отвърнах и ѝ махнах, след което продължих напред покрай бюрото ѝ.
Офисите на „Флолес“ бяха обзаведени изискано и женствено. Стените в цвят слонова кост бяха декорирани със снимки на жени с блестяща кожа без бръчки в тежки сребристи и златисти рамки. Канапетата бяха тапицирани с гладък кремав лен. Два пъти седмично доставяха вази със свежи бели и перленорозови цветя. Луксозният килим с вид на кремав облак обгръщаше забързаните крака в обувки с тънки токчета.
Навсякъде имаше огледала за дискретна проверка на червилото и зъбите. Както и за да ни напомнят защо заемаме най-горния етаж на една от най-внушителните сгради от градската панорама на Маями. Служителите ни бяха предимно жени и това не се дължеше единствено на факта, че продавахме най-ефективния крем против бръчки в света.
„Флолес“ беше моя рожба. Онова, което щях да оставя след себе си. Моето име. За всички останали компанията представляваше организация с капитал от един милиард, която променяше играта на пазара. За мен тя беше моят живот. Затова наемах хора, които бяха готови да се отдадат на работата, за която им плащах щедро.
Преминах покрай две конферентни зали, пълни с наети от мен хора, които търсеха начини компанията да печели повече пари от продуктите, които разработваме. Знаех имената на всички. Но имаше още стотици служители в отделите за дистрибуция, продажби и разбира се, научни разработки.
Това вече не ме държеше будна нощем така, както преди. Говоря за неизменното чувство на отговорност към служителите. За хората и семействата им, които зависеха от правилните ми решения във всяка сфера от живота ми. Работата им в компанията плащаше ипотеките им и образованието на децата им. С нея хората си купуваха жилища и спестяваха средства за старините си.
Фирменият салон за красота с десет места беше почти празен. Давахме възможност на служителите да започнат деня си с професионален грим и прическа – бонус, от който мнозина от тях се възползваха.
Лично аз предпочитах да оформям косата си и да се гримирам сама сутрин след тренировката. Не заради някаква гордост от моя страна, а поради факта, че след прекрачването на тези врати времето ми беше разпределено и запълнено до последната минута. Чакаха ме въпроси, по които да вземам решения, срещи и безкрайни конферентни обаждания. Всички имаха нужда от мен и моя задача беше да им осигуря цялото си внимание. Не ми оставаше време за нанасяне на спирала или изправяне на косата с преса.
– Добро утро, госпожице Стантън – поздравиха ме в един глас асистентите ми.
Ийстън работеше за мен от близо пет години. Той познаваше много добре специфичните ми изисквания към асистентите. Затова никога не се мотаеше и пазеше вратите на офиса ми и календара ми с яростта на изпълнен с презрение дракон. Разбирахме се и работехме добре заедно. Обличаше се безупречно – по-добре дори и от мен, клюкареше само при необходимост и всяка година се налагаше да го пускам в отпуск принудително. Всяваше ужас в почти толкова на брой хора, в колкото и аз.
С постоянно нарастващата ми работа обаче се оказа, че да наема втори асистент, е необходимо зло. Но стана ясно, че е доста трудно да открия точно копие на Ийстън. Сегашната ни втора асистентка беше шеста поред. Или може би седма?
Номер две, чието име не можах да се сетя в момента, се изправи до бюрото си със скръстени пред себе си ръце, сякаш е готова за сутрешна проверка. Беше започнала работа миналата седмица и тепърва предстоеше да реша дали притежава нужния потенциал.
Проблемът не беше в прекалено високите ми изисквания като шеф. Наистина не беше това. Бях съвсем конкретна и отдадена на вижданията си. А кандидатите до момента не отговаряха на изискванията ми. Или се скатаваха твърде много от работа, или не бяха на мое разположение в достатъчна степен. Някои от тях бяха прекалено припрeни сутрин, а други закъсняваха твърде често.
– Добро утро – отвърнах на поздрава и се спрях, за да взема съобщенията и напомнянията за срещи от бюрото на Ийстън. Номер две ми връчи с професионална усмивка дневния списък с важни задачи, в който бяха документирани най-приоритетните искания на всеки отдел.
– В девет имате среща с екипа за разработване на продукти в конферентна зала „Оушън“. После среща с екипа за онлайн продажби в единайсет и половина. Обяд с майка ви в един и половина в „Палм“. След това се връщате тук за оперативка с правния отдел в три – изброи акцентите за деня Ийстън.
– Добре е също да отделите малко време, за да разгледате новите макети за рекламната кампания – намеси се номер две. – Сред колегите се говори, че обмислят да сменят посоката.
Естествено. Прикрих неволното си раздразнение. Ако всички просто си вършеха възложената от мен работа, нямаше да ми се налага да контролирам всяка проклета дреболия, която се случва на шейсет и втория етаж.
– Страхотна рокля, между другото – добави тя.
Израз на лоялност и комплимент. Умно момиче.
– Благодаря. – Усмивката ми стана една идея по-неподправена. В крайна сметка роклята наистина беше страхотна. Беше от мека вълна в цвят ванилия и падаше елегантно. Избрах нея, защото знаех, че майка ми щеше да я одобри.
Прекрачих матовите стъклени врати и влязох в моята светая светих. Офисът беше удобен и уютен. Беше по-малък от средностатистически офис на изпълнителен директор – макар и да не беше просторно ъглово помещение, беше декориран безупречно до последния милиметър, за да компенсира липсата на пространство. Тук преобладаваха цветовете слонова кост и кремаво, смекчени от различни нюанси на сиво и бежово. Цвят в помещението внасяха прозорците, от които се разкриваше панорамна гледка към лагуната Бискейн Бей.
Сините и зелените тонове блестяха толкова ярко, че се налагаше да присвивам очи, ако пожелая да се загледам в хоризонта. Но рядко имах време да се наслаждавам на гледката.
Бях на километри разстояние от лабораторията с флуоресцентно осветление, разположена в мазето, откъдето започна всичко.
Зарязах чантата си на малката масичка до вратата и се насочих към бюрото си, изработено по поръчка с горна част от матирано стъкло и лъскави метални крака. Имах петнайсет минути да се обадя на Лита, преди денят да ме погълне в хаотичен ураган от детайли, въпроси и задачи.
Вдигнах телефона и набрах номера ѝ.
– Здрасти – поздравих я, щом ми вдигна.
– Ох! Много е рано – простена тя.
– Мога да дойда при теб – предложих. Лита неведнъж беше споменавала, че не ѝ допада да я „привиквам“ в офиса си като някоя подчинена, и бях взела критиката ѝ присърце.
Все пак без нея „Флолес“ нямаше да съществува.
– Би могла, но ще трябва да дойдеш до кафенето на две пресечки от офиса – отвърна тя. – Мислех, че разполагам с повече време.
– Няма проблем – казах и вече наум пренареждах следващите трийсет минути. Лита беше изключително постоянна в закъсненията си. Беше престанала да се извинява за това, точно както и аз се бях отказала да очаквам от нея да цени точността. – Отбий се, когато успееш.
– Ще ти донеса чаша лате – обеща тя.
[1] Flawless – безупречен, съвършен (англ.). – Б. пр.
