Издателство Ибис представя „Да откриеш Пепеляшка“ от Колийн Хувър

БЕСТСЕЛЪР НА „НЮ ЙОРК ТАЙМС“

Една среща. Един час. Един живот, променен завинаги. 

Случайна среща събира осемнайсетгодишния Даниел и непознато момиче  и ги кара да се обяснят в любов един към друг. Но тази любов има условия: тя ще трае само един час и ще бъде просто преструвка.

Когато часът изтича и момичето побягва като Пепеляшка, Даниел се опитва да убеди себе си, че случилото се между тях е изглеждало съвършено само защото са се престрували, че е такова. Моменти като този с момичета като нея не се случват извън приказките.

Една година и една лоша връзка по-късно убедеността му, че любовта от пръв пог­лед не съществува, се разпада в деня, когато среща Сикс – момиче с необичайно име и още по-необичайна личност. Но Даниел скоро осъз­нава, че приказките не съществуват и за съжаление, намирането на Пепеляшка не гарантира щастливия край, а дори напротив – поставя го в още по-голяма опасност…

Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“ и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика.

Три поредни години (2015, 2016 и 2017) романи на Колийн Хувър са избирани от читателите за КНИГА НА ГОДИНАТА (категория „Романтика“) в Goodreads Choice Awards.

ОТКЪС

ГЛАВА 1

– Направил си си татуировка?

За трети път задавам на Холдър този въпрос, но просто не мога да повярвам. Не е типично за него. Особено след като не аз съм го подтикнал към това.

– Господи, Даниел – въздъхва той на другия край на линията. – Престани. И спри да ме питаш защо.

– Просто е странно да татуираш подобно нещо върху себе си. Безнадежден случай. Много потискаща фраза. Но въпреки това съм впечатлен.

– Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно тази седмица.

Въздъхвам в телефона.

– Боже, каква гадост, човече. Единственото хубаво нещо в това училище, откакто ти се премести, е петият час.

– Какво имаш пети час? – пита Холдър.

– Нищо. Забравили са да ми определят клас, затова всеки ден се спотайвам един час в килера с почистващите препарати.

Холдър се смее. Докато го слушам, осъзнавам, че го чувам да се смее за първи път, откакто умря Лес преди два месеца. Може би преместването в Остин наистина ще му се отрази добре.

Звънецът звъни и аз, придържайки телефона с рамо, свалям якето си и го мятам на пода на килера. Гася лампата.

– По-късно ще поговорим. Време е за дрямка.

– Доскоро – отвръща Холдър.

Затварям и нагласям алармата за след петдесет минути, сетне оставям телефона в ъгъла. Отпускам се на пода и се излягам върху якето. Затварям очи и се замислям за цялата отвратителна година. Мразя това, което преживява Холдър, а аз съм безсилен да направя каквото и да било. Досега нито един човек около мен не е умирал, още по-малко някой толкова близък като сестра ми. Сестра близначка, по-точно.

Дори не се опитвам да му дам съвет, но ми се струва, че това му харесва. Мисля, че той се нуждае от мен просто за да продължи да бъде себе си, защото Бог знае, че останалите в цялото това шибано училище и понятие нямат как да се държат с него. Ако не бяха толкова тъпи задници, навярно той все още щеше да бъде тук и училището нямаше да е такава гадост.

Обаче е гадост. Всички в това място са гадняри и аз ги мразя. Мразя всички, освен Холдър, защото те са виновни той вече да не е тук.

Протягам крака напред, кръстосвам глезени и закривам очите си с ръка. Добре че поне имам този пети час.

Петият час е готин.

* * *

Рязко отварям очи и простенвам, когато нещо се стоварва върху мен.

Чувам звук от захлопваща се врата.

Какво става, по дяволите?

Поставям ръце върху това, което току-що се стовари отгоре ми, и понечвам да го претърколя от себе си, когато ръцете ми докосват нечия мека коса.

Това човек ли е?

Момиче?

Върху мен току-що падна момиче. В килера с метлите. И тя плаче.

– Коя си ти, по дяволите? – питам предпазливо.

Която и да е, тя се опитва да ме отблъсне, но изглежда и двамата се извръщаме в една посока. Аз се повдигам и се опитвам да я претърколя до себе си, но главите ни се удрят.

– Мамка му! – промърморва тя.

Падам върху импровизираната си възглавница и потърквам челото си.

– Съжалявам.

Този път нито един от двама ни не помръдва. Чувам я как подсмърча, стараейки се да не плаче. Не мога да видя нищо на пет сантиметра от носа си, защото лампата продължава да е угасена, но внезапно установявам, че нямам нищо против, че тя продължава да е просната отгоре ми, защото ухае невероятно.

– Струва ми се, че се изгубих – осведомява ме моята неканена гостенка. – Мислех, че влизам в тоалетната.

Клатя глава, макар да знам, че тя не може да ме види.

– Не е тоалетна – осветлявам я. – Но защо плачеш? Удари ли се, когато падна?

Усещам как цялото ѝ тяло потръпва от въздишката ѝ. Макар да нямам представа коя е тя или как изглежда, долавям тъгата ѝ и от това на мен също ми става малко тъжно. Не знам как се случва, но ръцете ми я обгръщат и бузата ѝ се отпуска върху гърдите ми. В продължение на пет секунди ние преминаваме от крайно неудобно в доста удобно положение, сякаш сме го правили цял живот.

Това е странно и нормално, и горещо, и тъжно, и необикновено, и аз действително не искам да я пускам. Изпитвам нещо като еуфория, сякаш сме в някаква вълшебна приказка. Сякаш тя е Камбанка, а аз – Питър Пан.

Не, почакайте. Аз не желая да бъда Питър Пан.

Може би тя е Пепеляшка, а аз – нейният Прекрасен принц.

Да, тази фантазия е по-добра. Пепеляшка е готина дори тогава, когато се поти и труди до изнемога край готварската печка. Освен това изглежда страхотно в балната си рокля. А и няма да навреди, че се срещаме в килера с метлите. Много подходящо.

Усещам как тя вдига ръка към лицето си и навярно избърсва една сълза.

– Мразя ги – тихо промълвява.

– Кого?

– Всички – отвръща момичето. – Всичките ги мразя.

Затварям очи и вдигам ръка, сетне погалвам косата ѝ, стараейки се с все сили да я успокоя. Най-после някой, който наистина разбира. Нямам представа защо мрази всички, но определено имам чувството, че има много основателна причина за това.

– И аз мразя всички, Пепеляшке.

Тя тихо се разсмива, навярно неразбираща, задето току-що я нарекох Пепеляшка, но поне вече не плаче. Смехът ѝ е опияняващ и аз сериозно се замислям как мога да я накарам отново да се засмее. Опитвам се да измъдря нещо забавно, когато тя повдига лице от гърдите ми и се накланя напред. И преди да се осъзная, чувствам устните ѝ върху своите и не съм сигурен дали да я отблъсна, или да се претърколя отгоре ѝ. Понечвам да вдигна ръце към лицето ѝ, но тя се отдръпва също толкова бързо, колкото ме целуна.

– Извини ме – смотолевя. – Трябва да вървя.

Поставя дланите си на пода до мен и започва да се повдига, но аз обгръщам лицето ѝ с шепи и я притеглям обрат­но върху себе си.

– Не – заявявам, приближавам устата ѝ към своята и я целувам.

Устните ми остават впити в нейните, докато я полагам до мен. Нагласям я така, че главата ѝ се отпуска върху якето ми. Дъхът ѝ има аромат на плодови желирани бонбони и това ме заставя да продължа да я целувам, докато успея да определя точно всички вкусови оттенъци.

Ръката ѝ докосва рамото ми и силно ме стисва, когато езикът ми нахлува в устата ѝ. Върхът на нейния език има вкус на ягоди.

Дланта ѝ остава на мястото си, но от време на време се движи по тила ми, после отново се връща върху рамото ми. Аз държа своята ръка на талията ѝ и нито веднъж не докосвам друга част от тялото ѝ. Единственото нещо, което изследваме, са устните ни. Целуваме се, без да издаваме нито звук. Целуваме се, докато не прозвучава алармата на телефона ми. Въпреки шума нито един от двама ни не спира. Дори не се поколебаваме. Целуваме се още цяла минута, докато не се разнася звънът на звънеца в коридора, последван от захлопването на вратички на шкафчетата и жуженето на гласовете. Изведнъж нашият момент ни е откраднат от страничните училищни фактори.

Устните ми застиват върху нейните, сетне бавно ги отдръпвам.

– Трябва да влизам в час – прошепва тя.

Кимам, макар че тя не може да ме види.

– Аз също – промърморвам.