Можем да постигнем повече, без да страдат сънят или психичното ни здраве, твърди експертът по продуктивността д-р Али Абдаал с над 6 милиона абоната в YouTube и милиони последователи в социалните мрежи.

В своето революционното издание „Приятната продуктивност“ едно от най-разпознаваемите имена в областта на личностното развитие комбинира научнообосновани методи с практически съвети, за да преосмисли традиционните възгледи за успеха. И показва как да водим по-спокоен и устойчив начин на живот, без да изпитваме постоянен стрес и преумора.

На достъпен език бившият лекар по професия представя над 50 лесноприложими идеи, използвани ежедневно от най-успешните лидери в света, и очертава основните стъпки към „Приятната продуктивност“.

От страниците на това полезно издание ще научим:

  • как да се енергизираме чрез три ценни „енергизатора“ – играта, властта, хората;
  • как да избегнем протакането, като разблокираме трите основни „спирачки“ – несигурността, страха и инерцията;
  • как да поддържаме продуктивността дългосрочно и да не стигаме до някой от трите типа бърнаут, описани в книгата;
  • как да постигаме мечтите си и да живеем по-щастливо и осъзнато, като реализираме пълния си потенциал.

С лек и шеговит стил д-р Абдаал подчертава значението на позитивните емоции и как методът му може да се приложи не само в работата, но и в личния живот и взаимоотношенията. Подходяща както за експерти, така и за хора, които търсят бърз и лесен начин да променят своето всекидневие, „Приятната продуктивност“ чертае здравословния път към постигането на целите и сбъдването на мечтите ни.

Защото „успехът не води до приятно усещане. Приятното усещане води до успех“.

Из „Приятната продуктивност“ от д-р Али Абдаал 

ВЪВЕДЕНИЕ

„Весела Коледа, Али. Гледай никого да не убиеш.“

С тези думи моят консултант затвори безгрижно телефона, оставяйки ме да се оправям сам с цяло отделение пациенти. Бях наскоро завършил младши лекар и преди три седмици бях направил една новобранска грешка – забравих да попълня формуляра с искане за отпуск по празниците. И ето ме сега, управляващ сам-самичък болнично отделение на Коледа.

Нещата започнаха зле и бързо станаха още по-зле. При пристигането ми в болницата ме посрещна лавина от пациентски епикризи, доклади за диагнози и непонятни искания за снимки, които биха имали повече смисъл за някой опитен археолог, отколкото за нашия дежурен рентгенолог. Минути по-късно бях изправен пред първия спешен случай за деня – мъж на петдесет и няколко години, който беше колабирал със сърдечен арест. А после една от сестрите ме уведоми, че пациент има спешна нужда от мануално освобождаване (ако знаете какво е, значи знаете).

В десет и половина сутринта се огледах в отделението. Сестра Джанис търчеше в паника по коридор А, понесла купища системи за инфузии и медицински картони. В коридор Б един опърничав възрастен пациент шумно настояваше да му намерят изгубените зъбни протези. Коридор В беше превзет от някакъв пиян изгнаник от спешното отделение, който блуждаеше по коридора и крещеше: „Олив! Олив!“. (Така и не научих коя беше Олив.) И всяка минута някой отправяше ново искане: „Д-р Али, бихте ли проверили температурата на г-жа Джонсън?“, „Д-р Али, бихте ли направили нещо за повишения калий на г-н Сингх?“.

Скоро усетих, че започвам да изпадам в паника. Медицинското училище не беше ме подготвило за нищо подобно. Дотогава аз винаги се бях проявявал като доста успешен студент. Закучеха ли се нещата, моята стратегия беше проста: да работя по-упорито. Това беше метод, който ме беше вкарал в медицинското училище седем години по-рано. Той ми беше дал възможност да си осигуря няколко публикации в академични списания. Дори ми беше позволил да започна бизнес, докато учех. Дисциплината беше единствената система за продуктивност, която познавах. И тя работеше.

Само дето сега не работеше. Откакто бях започнал като лекар няколко месеца по-рано, имах чувството, че се давя. Дори когато работех до късно вечерта, не успявах да прегледам броя пациенти или да свърша административните задачи, които трябваше. Настроението ми също страдаше – медицинското ми обучение за лекар ми беше харесвало, но сега намирах самата работа за крайно потискаща и постоянно се тревожех, че може да сбъркам и да убия някого. Престанах да спя, приятелствата ми вехнеха, семейството ми спря да получава вести от мен. А аз просто продължавах да работя по-упорито.

И сега това. Коледа, сам в болничното отделение, неспособен да изкарам смяната си. Върхът на всичко дойде, когато изпуснах таблата с медицинските консумативи, разпилявайки спринцовки по линолеума на пода. Докато гледах окаяно намокрената си униформа, си дадох сметка, че трябваше да измисля нещо, иначе мечтата ми да стана хирург щеше да се изплъзне през пръстите ми.

Същата вечер оставих стетоскопа си, грабнах една пирожка с месо и отворих лаптопа си. Навремето бях толкова продуктивен, помислих си аз. Какво бях забравил? През първата си година в медицинското училище се бях запалил по тайните на продуктивността. Стоях до късно нощ подир нощ, водейки си бележки за стотици статии, блог постове и видеа, обещаващи ключа към оптималните резултати. Всички гурута подчертаваха важността на здравото бачкане. Често се срещаше цитатът от Мохамед Али: „Мразех всяка минута от тренировките, но си казах: „Не се отказвай. Помъчи се сега и прекарай останалия си живот като шампион“.

Докато Коледата преминаваше във втория си ден, аз седях, надвесен над старите си бележки, и се питах дали не грешах тъкмо в това. Дали не трябваше просто да си възвърна старата трудова етика? Но когато се върнах на работа на следващия ден, решен просто да свърша повече, това нямаше никакъв ефект. Макар да останах в отделението до полунощ – и макар да си повтарях репликата на Мохамед Али, докато ходех до тоалетната през почивките, – не успявах да приключа с бумащината по-бързо. Пациентите ми все още получаваха една уморена, неефективна версия на Али. А аз все още излъчвах подчертана липса на коледно веселие.

В края на най-тежкия ми дотогава ден се чувствах съвсем на дъното. И тогава изневиделица си припомних едни мъдри думи на стария ми наставник д-р Баркли. „Ако лечението не работи, постави под въпрос диагнозата.“

Отначало постепенно, а после от раз започнах да се усъмнявам във всички съвети за продуктивност, които бях погълнал. Наистина ли успехът изискваше мъка? Какво беше „успех“, тъй или иначе? Можеше ли въобще мъката да се издържа до безкрай? Логично ли беше усещането за претовареност да е от полза за свършването на нещата? Трябваше ли да разменям здравето и щастието си за, така де, каквото и да било?

Щеше да ми отнеме няколко месеца. Но аз напредвах пипнешком по пътя си към прозрението – че всичко, което ми бяха казвали за успеха, беше погрешно. Не можех да стана добър лекар с ръчкане и зор. По-упоритата работа нямаше да ми донесе щастие. А съществуваше друг път към реализацията – път, който не беше осеян с постоянна тревожност, безсънни нощи и притеснителна зависимост от кофеина.

Не разполагах с всички отговори, далеч не. Но за пръв път пред мен започваше да се очертава началото на алтернативен подход. Подход, който не разчиташе на изтощително упорита работа, а на разбиране, което придаваше по-приятно усещане на упоритата работа. Подход, който се фокусираше първо върху моето благополучие и използваше това благополучие, за да насочва фокуса и мотивацията ми след това. Подход, който щях да нарека „приятната продуктивност“.