Издателство Ибис представя „Две корони“ от Катерин Дойл и Катрин Уебър

ДВЕ СЕСТРИ. ЕДИН ТРОН.

Две принцеси близначки, разделени при раждането и израснали в напълно различни светове.

Принцеса Роуз Валхарт е наследник на трона на Еана. Научена от раждането си да се страхува от вещиците, убили родителите ѝ, тя ще направи всичко, за да защити своето кралство. Очаква я уреден брак с коравосърдечен и жесток крал, но тя е готова да изпълни дълга си. И няма да позволи дребен проблем като това да се събуди насред пустинята в компанията на изключително нагъл (и привлекателен) похитител, да ѝ попречи. Но животът извън стените на двореца се оказва по-необятен и по-вълнуващ, отколкото някога си е представяла, а вещиците, от които винаги се е страхувала, може да се окажат семейството, което ѝ е липсвало…

Рен Грийнрок е открадната от двореца още при раждането си и е тайната сестра, за която никой не знае. Цял живот е тренирана за деня, в който ще се върне в кралството, за да завземе трона,  да отмъсти за убийството на родителите си и да защити общността от вещици, които обича. Стига само един определен дворцов пазач да не ѝ се пречкаше и неконтролируемата ѝ магия да не ѝ създаваше проблеми…

Двете сестри са на път да опознаят живота на другата. И докато денят на коронацията наближава, зловещият Уилем Ратборн става все по-решен да не допусне нито една от тях до престола, а да вземе цялата власт за себе си…

ПРЕВЕДЕНА НА 15 ЕЗИКА!

„Две корони“ ме омагьоса веднага. Бях напълно пленена от тази прекрасна книга.

Сара Дж. Маас

ОТКЪС

Глава 1

Рен

Златните порти на двореца Анадон искряха под лъчите на залязващото слънце, а шиповете отгоре им бяха остри като ками. Гледката накара стомаха на Рен Грийн-рок да се свие. Дори от такова разстояние те бяха по-високи, отколкото си беше представяла, тежките им вериги подрънкваха тихо на вятъра.

Рен приклекна в края на гората, която обграждаше земите на палата. Беше прекалено светло, за да напусне сигурността на дърветата. Щеше да се наложи да изчака прикритието на нощта, преди да дръзне да се приближи. Една съчка изпращя под краката ѝ и тя потръпна.

– Внимателно – изсъска глас зад гърба ѝ и Шен Ло изникна до нея. Облечен изцяло в черно, с наполовина скрито лице, той се движеше бързо и безшумно като пепелянка. – Гледай си в краката, Грийнрок. Помни на какво съм те учил.

– Ако си гледам в краката, как ще преброя всички страховити дворцови стражи, които ще ни убият в мига, в който ни зърнат, Шен?

Тъмните очи на Шен се движеха наляво-надясно, следейки стражите. Само във вътрешния двор имаше дванайсет, а други шестима охраняваха портите, до един облечени в съвършено чисти зелени униформи, с мечове на кръста.

– Мога да се справя с тях.

Рен въздъхна.

– Тъй като се опитваме да не събудим подозрение, докато проникваме в двореца, бих предпочела да не оставяме осемнайсет мъртви тела след себе си.

– В такъв случай, да им отвлечем вниманието? Бихме могли да заловим някой лос и да го пуснем във вътрешния двор.

Рен го стрелна с кос поглед.

– Напомни ми защо реших да те взема със себе си.

– Защото баба ти каза така – отвърна Шен самодоволно. – И защото без мен никога нямаше да прекосиш пустинята.

Рен отръска разсеяно пясъка от туниката си. Радваше се, че изпепеляващото слънце на пустинята беше зад нея, въп-реки че задачата ѝ все още предстоеше. Напълни дробовете си със свеж въздух, мъчейки се да потисне тревогата в стомаха си.

Представи си баба си: Банба стоеше, решителна и уверена, на западния бряг на Еана, силните ѝ ръце – стиснали раменете на Рен.

Когато разбиеш каменното сърце на замъка Анадон и заемеш полагащото ти се място на престола, всички ветрове в Еана ще запеят твоето име. Нека смелостта на вещиците бъде с теб, моя малка птичке.

Рен вдигна очи към най-високия прозорец на източната кула и се опита да призове мъничко от тази храброст. Усети обаче единствено сърцето си, пърхащо в гърдите ѝ като колибри.

– Вече прилича ли ти на дом? – попита Шен.

Рен поклати мрачно глава.

– Прилича ми на крепост.

– Е, ти открай време си падаш по предизвикателствата.

– Започвам да си мисля, че този път може и да съм се надценила – призна Рен неловко. Само че Банба беше съставила този план – и двамата знаеха, че Рен трябва да го изпълни.

Шен се отпусна на земята и се подпря на едно дърво.

– Когато падне нощ, ще отидем на южния бряг на реката и ще си проправим път нагоре през тръстиките. Стените там са по-стари и ще ни бъде по-лесно да се изкатерим. Можем да се промъкнем между стражите.

Ръката на Рен се вдигна към пристегнатата с шнур кесия на кръста ѝ. Банба я беше пъхнала в шепата ѝ като талисман сутринта на заминаването им от Орта. Дръж магията си наблизо, но скрита от чужди погледи. В Анадон набедените за вещици първо ги екзекутират и чак тогава ги разпитват.

– Мога да омагьосам стражите – заяви Рен уверено. – Зак-линанията ми за сън са страшно бързи.

– Знам – отвърна Шен. – Не забравяй върху кого се упражняваше.

Рен протегна крака и се облегна на рамото му. Над трелите на птичките двамата се заслушаха в далечните звуци на дворцовия живот, загледани в щуращите се насам-натам прислужници и стражите, стоящи на пост с изпънати гърбове, докато последните лъчи на слънцето угасваха в небето с коралови багри.

Погледът на Рен се спря върху мраморната статуя, издигаща се в средата на красива розова градина. Устните ѝ се присвиха. Това беше прословутият Бранител на Еана, обсебен мъж с хищна амбиция, покорил тези брегове преди хиляда години, с едничкото намерение да изличи и всяка следа от магия. В една брутална война, в която не оцелял почти никой, Бранителят успял да свали от власт Орта Стакрест, последната кралица вещица на Еана, и да сложи ръка на царството. И макар да не бе успял да изличи напълно всички вещици – как би могъл да изтръгне туптящото сърце на едно кралство? – Бранителят все още беше дълбоко почитан. А омразата му към вещиците бе жива и до днес.

Шен проследи погледа на Рен.

– Какво ще направиш с тази отвратителна статуя, когато станеш кралица? – попита. – Ще я натрошиш? Ще я замениш с моя статуя?

– Ще я счупя на парченца – отвърна Рен. – След което ще ги натъпча в гърлото на онзи, който е поръчал изработката на тази грозотия. Лъжичка по лъжичка.

В този миг зърна някой да се разхожда между розите. Беше момиче на нейните години. Тъмната ѝ коса беше офор-мена в свободно падащи къдри, които се спускаха до кръста ѝ, носеше фина розова рокля с бухнала пола. Изящната ѝ брадичка бе вирната към небето, сякаш бе потънала в мисли.

Рен неволно се изправи на крака.

Шен я дръпна за ръба на наметалото.

– Наведи се.

Рен посочи към далечните декоративни решетки.

– Виждаш ли онова момиче?

Шен присви очи.

– Какво за нея?

– Това е тя. Сестра ми. – Рен почувства странно пробождане в сърцето, като внезапно опъната нишка. За една влудяваща частица от секундата ѝ се прииска да се втурне към златните порти. – Роуз.

Шен се изправи бавно.

– Принцеса Роуз, разхождаща се в розовата си градина. – Той се изкиска тихо. – Бих казал, че това е недвусмислен знак… е, това, както и фактът, че има твоето лице.

Рен се взираше, без да мигне. Израснала бе със знанието, че има близначка на другия край на света, но да я види пред себе си от плът и кръв, я бе накарало да изгуби дар слово за първи път в живота си.

Шен се обърна към нея.

– Не ми казвай, че имаш съмнения за плана?

Някъде в ума на Рен лицето на баба ѝ стана сурово. Когато стигнеш в Анадон, остави сърцето си в гората. Един миг на слабост може да обрече всички ни на гибел.

Рен стисна челюст, все така приковала поглед в Роуз.

– Никога.

Глава 2

РОУЗ

Принцеса Роуз Валхарт бе свикнала да се намира под постоянно наблюдение.

Дворцовите стражи винаги бяха наблизо, златните копчета на униформите им проблясваха на слънчевата светлина. Прислужниците я следяха също толкова изкъсо, като нерядко предугаждаха от какво се нуждае още преди да го беше изрекла на глас. И разбира се, Чапман, управителят на двореца, който винаги пърхаше наоколо като нощна пеперуда. Чапман знаеше къде е Роуз през всяка минута от всеки ден и се грижеше тя никога да не закъснява въпреки склонността ѝ да се размотава и отдава на мечтания.

Разбира си, поданиците ѝ също я наблюдаваха. В редките случаи, когато се осмелеше да отиде в столицата Ешлин, те се трупаха по улиците, за да я зърнат. Роуз беше тяхната обичана принцеса, красива като цветето, на което бе кръстена, и също така сладка и чиста като уханието му.

Или поне така Роуз смяташе, че мислят за нея. Не ѝ беше позволено да разговаря с никого от тях, можеше единствено да пърха с мигли и да маха деликатно от разстояние. Ала всичко това щеше да се промени, когато станеше кралица. Твърдо бе решила да посети най-далечните части на кралството си и да се срещне с хората, които живееха там. Да разговаря с тях и да ги опознае… да им позволи да опознаят нея.

Понякога Роуз бе готова да се закълне, че дори птиците старкрест я наблюдаваха по-зорко, отколкото би трябвало. Но разбира се, тя открай време имаше живо въображение. Чапман винеше най-добрата ѝ приятелка, Селест, за това. Двете обичаха да си разказват нелепи истории, коя от коя по-невъзможна, докато не започнеха да се заливат от смях. Понякога пишеха най-съкровените си желания на късче пергамент и го изгаряха на пламъка на свещ, хвърляйки пепелта от желанията си към нощното небе.

Роуз винаги си пожелаваше любов, а Селест – приключения. Понякога Роуз се питаше дали би могла да има и двете. Ала живот, изпълнен с приключения, не подобаваше на една кралица. Щеше да ѝ се наложи да се задоволи с вълненията от фантазиите си и необузданата красота на дворцовите градини. Роуз се усмихна и откъсна една розова роза. Посегна към друга… и замръзна.

Изведнъж бе обзета от смущаващото усещане, че някой я наблюдава. Някой нов. Вирна брадичка, опитвайки се да види отвъд стражите пред златните порти и да надникне в потъналата в сенки гора, която сякаш пламтеше под лъчите на залязващото слънце.

Болка се разля в гърдите ѝ и тя притисна длан към тях. Да не би да беше прекалила с кифличките този следобед? Или бяха просто нерви? С наближаването на коронацията определено ѝ предстоеше много.

– Роуз! – Познат глас проряза тишината в градината и тя се сепна. – Какво правиш тук сам-самичка?

Никой от хората в живота ѝ не я наблюдаваше толкова изкъсо, колкото Кралския дъх. Уилем Ратборн, мъжът, който бе спасил живота ѝ, когато тя бе само на няколко минути, беше неин настойник близо осемнайсет години и определено имаше достатъчно сиви кичури в косата си като доказателство за това. Приближаваше се към нея, изкривил лице в гримаса, която още повече го състаряваше.

Роуз инстинктивно направи съвършен реверанс и розовата ѝ рокля се разстла около нея.

– Дойдох да набера цветя за стаята си.

Уилем издиша шумно през носа си.

– За това има прислуга. Не бива да си тук по тъмно.

Роуз се засмя, за да го успокои.

– Слънцето едва сега залязва. А и не е като да се шляя по улиците на Ешлин. В градините си съм в пълна безопасност.

Въпреки че Уилем беше най-близкото подобие на баща, което имаше, между тях открай време съществуваше дистанция. През целия си живот Роуз жадуваше да получи неговото одобрение и сега повече от всякога искаше да му покаже, че е готова да бъде кралица. Че могат да ѝ поверят кралството, бъдещето на страната.

Тя посегна към друго цвете.

– Твърде много се притесняваш, скъпи Уилем.

Кралския дъх я изгледа строго.

– Колко пъти да ти казвам да слезеш от облаците, Роуз? Трябва да бъдеш постоянно нащрек. Опасността дебне…

– Отвсякъде и не може да се има доверие на никого – довърши Роуз вместо него с въздишка. Уилем открай време беше обсебен от мисълта за нейната безопасност, но сега, когато коронацията беше толкова близо, беше станал нап-раво параноичен.

Роуз си напомни, че се тревожи толкова много само защото я обича. Положи нежно длан върху ръката му.

– Уилем, знаеш, че никакво зло не може да споходи Анадон под погледа на Великия Бранител.

Та нали стояха под неговата статуя. Мраморният поглед на благородния ѝ предшественик наблюдаваше безмълвно двореца. Наблюдаваше нея. Тайничко Роуз открай време намираше статуята за мъничко потискаща. Тя блокираше светлината в градините ѝ и розите, които се намираха в сянката ѝ, никога не израстваха толкова нависоко, колкото останалите, но въпреки това предпочиташе статуята да бъде наблизо, отколкото изобщо да я няма. Тя ѝ напомняше, че е благословена, че…

– Ела. Веднага. – Пръстите на Уилем се сключиха около китката ѝ. – Ще наредя да изпратят цветя в стаята ти.

Оклюмана, Роуз го последва, оставяйки ароматния вечерен въздух и мислите за романтика и приключения, за да потъне в сенките на двореца.

Когато стана кралица, всичко ще бъде по-хубаво, обеща си тя, докато изкачваше витото стълбище в кулата си. Ако искам, ще танцувам цяла нощ и никой няма да ми казва какво да правя.

Усмихна се на стража на стълбището и отвори вратата на спалнята си. Едва когато зърна кръвта върху бравата, осъзна, че се бе убола на бодлите.

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

29 + = 35