С радост ви представяме новото книжно предложение, което предстои да излезе от издателство „Парадокс“, в превод на Лилия Желева.

„Оформландия, или разходка в Зоната“ е дебютният роман на Маркиян Камиш, известен на българската публика със „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021 г.). Този автофикционален разказ за чернобилската Зона на отчуждение потапя читателя в света на сталкерите и рисува портрета на човек, от години изучаващ нелегално изоставения свят.
В тази книга няма да срещнете стандартни описания на Зоната, скучни исторически равносметки и размишления над причините за Чернобилската авария. Авторът, един от най-опитните чернобилски сталкери, определя романа си като емоционална картография на най-екзотичното място на планетата, геопоетика на тази уникална територия с площ от близо 2600 кв. км. Вместо това тук ще откриете смарагдови блата сред призразчната красота на Зоната, милиционерски засади и подбити до кръв крака, утринното очарование на украинското Полесие и моменти на екстатична забрава в пустошта – единствено по рода си свидетелство за протодистопичната реалност, оформено в дръзкия лиризъм на Камиш.

Маркиян Камиш (1988) е украински писател, син на ядрен физик, изпратен като ликвидатор в Чернобил след аварията от 1986 г. Камиш следва история в Киевския национален университет „Тарас Шевченко“, но прекъсва обучението си, за да се посвети на литературата и на нелегални изследвания на Чернобилската зона. За периода 2010-2017 г. той прави над 60 експедиции зад бодливата тел като извървява повече от 7000 км и живее в Зоната общо около година. Камиш е единственият автор, пишещ за чернобилския ъндърграунд и се радва на изключителна популярност сред днешните сталкери, които „не стигат, за да напълнят цял сектор на стадион, но са достатъчно за едно мащабно парти“. Най-високо тиражният италиански всекидневник „La Repubblica“ включва романа в „съзвездие от десет книги, които най-добре отразяват духа на времето“, редом до заглавия от Иън Макюън, Маргарет Атууд, Елена Феранте и Жозе Сарамаго.

„Оформландия, или разходка в Зоната“

Превод от украински: Лилия Желева

Какво е сега Чернобилската Зона? За някои – страхо­вита загадка от полузабравеното детство, от щастливата съветска младост, когато в рамките на няколко дни жи­вотът се разпада на парчета и ти и всички твои съседи се пръсвате по света с евакуационните автобуси в търсене на нови домове. За други Чернобилската зона е радиоактив­ната септична яма, която се разплиска през май осемде­сет и шеста. За трети е terra incognita, изпълнена с ми­тове за зомбита и военни в тъмнозелени БТР-и. За четвърти – официалните екскурзии, на които помпозно дърдоре­щи нахални търговци припечелват на гърба на наивните туристи. За пети тя е локации в известна компютърна игра за груби мъжаги с автомати „Калашников“, които кльопат тушòнка и си превързват с бинт огнестрелните рани в мъглата на утринните блата. А за шести е направо ужасно – Зоната за тях е мястото на действието във филма „Chernobyl Diaries“.

При мен е още по-зле. За мен Зоната е място за ре­лакс. Вместо морето, Карпатите, териконите, вместо пре­пълнената със загорели курви и залята със студено мохито Турция. Около двайсет пъти в годината аз съм нелегален турист в Чернобилската зона, сталкер, пешеходец, само­ход, идиот – наричайте ме както искате. Не ме забелязват, но ме има. Съществувам. Почти като йонизиращото лъ­чение. Как изглежда това ли? Стягам си раницата, стигам до бодливата тел и се разтварям в тъмнината на полеските горски пояси, просеки и борови аромати, изчезвам сред плътните гъсталаци и никой, за нищо на света няма да ме забележи.

Това е разказ за сталкерите. Не за онези, които съби­рат детски противогази в обществените бомбоубежища, нито за тези, които снимат опиканите недостроени сгради в жилищните квартали. За другите. За момчетата и момиче­тата, които не ги е срам да метнат на гръб една раница и да крачат под студените дъждове към изоставените градове и села, където могат да се напиват с евтина водка, да чупят прозорци с празните бутилки, да псуват с цяло гърло и да правят всевъзможни други неща, които отличават живите градове от мъртвите. Които не се боят от радиа­цията и не ги е гнус да пият от отровните потоци и езера. За онези, които правят яки снимки от припятските покри­ви, които след това попадат в „Нешънъл джиографик“ и „Форбс“.

***

Понякога си мисля, че ние не съществуваме. Няма ги онези четиресет души, които редовно бродят из чернобил­ските блата. Имало ни е, но отдавна сме се разтворили в тресавищата, разпаднали сме се на водна леща, тръстика и слънчева светлина. Ние сме блатни духове, здрависваме се със светлокожи нацисти, до които все още не са стигна­ли археолозите. Те ни черпят с цигари „Rheni“, пълнят ни джобовете с патрони и тихо ни шепнат напътствия.

Нас дори мухите не ни забелязват – кръжат наоколо, бръмчат по своите си дела и ни заобикалят. Ние сме блед отблясък от телевизионната лъжа в главите на сънарод­ниците ни, една камара небивалици за радиация, зомбита и телета с по три глави. В бледните нощни здрачини ние часове наред търсим брод през непроходимите блата, а де­нем се провираме, покрити до кръста с пиявици.

Тъкмо се върнах. Последната ми седмица беше път през мрака, тревожно озъртане за светлина от фарове и огънче на запалена цигара. Тогава имаше надежда за лег­ло без матрак и леденостудена вода от замръзналата река, имаше студ и утоляване на жаждата. Имаше патрулка, коя­то забелязах в последния момент. Имаше трева – крехка,

суха и жълта. А после – само мъртвешки сън, за да може на сутринта да продължа да тичам на север, да се потопя в мечти, в очарователната страна на изоставени къщи, кана­ли и аграрни инфраструктури.

Пръстите ми бъркат бутоните на клавиатурата, курсо­рът бяга неконтролируемо по екрана, а вкусът на сникърс и пепси, набързо погълнати на автобусна спирка „Поле­сие“, не отговаря на действителността. Само глътка светла бира от известна марка те свестява. Тегли те към барове.

Не е зле за осем нула нула в четвъртък. Но днес ми е позволено. Случва се на всеки. Археолозите го наричат „постекспедиционен синдром“, геолозите – също някак. Във всички професии, чиито битови обстоятелства пред­виждат продължителни раздели с цивилизацията, има наз­вание за подобно състояние. Но едва ли моето занимание може да бъде наречено професия. Аз сега не мисля твърде много за такива неща. Сега искам само две неща – хубава бира и добре изпечено месо.