Издателство Изток-Запад „Проваленият парламентаризъм“ от Слави Василев 

За книгата

„Проваленият парламентаризъм“ е опит да се осмисли политическата ни система през призмата на правото. Целта на текста е да се намери задоволителен отговор на един прост, но важен въпрос: защо българинът, 30 години след края на еднопартийния режим, все още нито живее като, нито се чувства равен на средностатистическия европеец? Защо общият пазар, свободата на движение на стоки, капитали и хора не позволиха на България да догони общоевропейския стандарт 14 години след влизането в ЕС? Общоприетият отговор е лошото качество на политиците. Истината може би е по-различна.

Настоящият текст се стреми да разгледа проблема от гледна точка на един системен подход, анализирайки Българската конституция и породените от нея политически реалности. Проблемът в крайна сметка не е в политиците, които управляват България, а в системата, която дава прекалено много безконтролна власт в техните ръце.  Не можем да очакваме инициативата за подобен анализ от властимащите: той би застрашил техния статут на политически елит. Затова един независим политически коментатор се нае да го направи вместо тях.

За автора

Слави Василев Василев е роден на 29 април 1984 г. в София. Бакалавър по Международни отношения от Бостънския университет (2008). Работил като главен експерт в кабинета на президента в периода 2017–2018 г.

Редовен коментатор в публичното пространство (национален ефир, телевизия и радио) по политически теми.

Откъс

Българският парламентаризъм след 1991 г. – неефективност и липса на реално разделение на властите: причини, последствия и решения

Човек може много да разбере за една държава, ако прочете внимателно първите думи в нейната конституция. В българския основен закон прави впечатление, че думата „парламент“ е написана преди думите „народ“, „държава“ или „власт“. Всъщност от четирите понятия народ е изписан на последно място. В Конституцията на САЩ например думата „народ“ е втора, ако броим думата „ние“ като първа. Тази кратка съпоставка, на пръв поглед повърхностна, говори много за българската политическа действителност след падането на еднопартийния режим.

Настоящият текст за разделението между трите власти и функционирането на институциите в българската политическа система е написан с цел да изобличи разминаванията между текстовете в конституцията и реалната политическа практика. Разминаванията са значими, тъй като са изневяра на духа на новата политическа система, приета през 1991 г., а именно гарантиране на суверенитет на мнозинството за сметка на суверенитет на политическия елит.

Анализът цели да докаже, че българският парламентаризъм на практика създаде собствен олигархичен политически елит. По същество преходът към свободата, започващ непосредствено след падането на комунистическия режим, се оказва една илюзия. Мнозинството български граждани продължиха да живеят под диктата на един елит, който се оказа по-корумпиран и отдалечен от интересите на хората от отишлата си в историята комунистическа номенклатура. Монографията цели да докаже, че този проблем е структурен, заложен в несъвършенствата на конституцията. В своята заключителна част анализът ще предложи нов политически модел на страната въз основа на системния подход, стъпващ на науката Сравнително конституционно право.

Това не е правна, а политическа книга.

Убеден съм, че има пряка връзка между степен на участие на гражданите в политическия процес на една страна и корупцията, задкулисието и злоупотребата с власт. Колкото по-въвлечено в политическите процеси е мнозинството граждани, толкова по-близко до неговите интереси ще работи държавата. Монографията се базира и на още едно убеждение. Човешката природа няма склонност да се самоограничава и е станало пословично колко често властта я корумпира. Всяка една политическа система трябва да бъде изработена, съобразявайки се с тази субективна черта от психологията, за да бъде устойчива.

Базирайки се на системния подход, монографията се разделя на три части.

Първата част е оформена като анализ на българската конституционна уредба. Какво представлява по същество българската политическа система днес? Краткият и чисто юридически отговор е: парламентарна представителна демокрация с многопартийна система, която способства за формирането и изразяването на политическата воля на гражданите. Конституцията предвижда законодателната институция да доминира в йерархията на трите власти, тъй като тя освен всичко останало представлява суверена. Парламентът назначава, контролира и освобождава Министерския съвет, който движи основните лостове за управление на държавата. Съдебната власт е независима и гарантира върховенството на правото.

Всеки български гражданин ще се изсмее, ако чуе тази юридическа формулировка. На хартия нещата звучат чудесно, но отразяват ли те реалната динамика на политическите процеси? Макар че фокусът на обществото през последните години бе насочен към съдебната система, истината е, че несъвършенства има и в останалите две власти, или по-точно в начина, по който те функционират заедно. Целта на тази първа част е да вникне във взаимовръзката между трите власти, за да изведе на преден план разминаванията между текста на конституцията и реалната практика на българската политика. Казано иначе: какви са механизмите за контрол над властта в България? Каква е тяхната ефективност? Има ли някоя сред всички институции – министър-председател, Министерски съвет, депутати, парламентарна група, председателски съвет на Народното събрание, – която на практика ръководи останалите? Има ли въобще граници между властите? Разминаването, което ще изведем на преден план – между духа и текстовете на конституцията и реал­ните механизми, чрез които властта се осъществява, – ще обрисува истинската картина за функционирането на българската политическа система.

Във втората си част монографията представя анализ на различни форми държавно устройство на различни страни, чиято политическа система спада под характеристиките на представителната демокрация. Общото между тях е фактът, че поставят народа като суверен и единствен източник на държавната власт. За целесъобразност съпоставката между различните държави, които ще представим, включва анализ на архитектурата на трите власти. Целта е да се изложат разнообразни варианти за подредба на институциите, за да може да се изолира процесът на вземане на решения спрямо подредбата на институциите: парламент, правителство, съдилища, гласуващи. Кой взема решенията? Кой носи отговорност и как се понася тя? Какви са механизмите, които гарантират суверенитета на мнозинството?

Този анализ ще се спре на различни конституционни модели на подбрани държави. Ще представим значими за приноса към конституционното право модели, като тези на САЩ, Франция и Германия, в рамките на които ще покажем различните подредби в архитектурата на законодателна, изпълнителна и съдебна власт в тези съвременни либерални представителни демокрации. Втората половина на втората част ще е посветена на близките по география до България държави, част от които членуваха във Варшавския договор и чиято съдба посрещна бурния вятър на промяната през 90-те години на миналия век. Ще изолираме в една заключителна част примера на Република Турция, тъй като силната ръка на президента Реджеп Ердоган преведе наследството на Кемал Ататюрк през една близка до философията на предложената тук промяна за България, но по същество с коренно различен краен резултат.

Третата част на монографията е логичното следствие от първите две: аргументация на идеята за необходимостта от създаването на нова конституция, която да отговаря на принципа на разделение на властите със силно подчертан механизъм „власт власт възпира“, познат в американската конституционна практика като принципа на взаимозависимост и взаимно ограничаване на властите.

Предложеният в заключителната част на монография­та модел съдържа основни щрихи за един нов проект за конституция, а не цялостен и изчерпателен текст за такъв документ. Основният закон по същество е правната рамка на договора между управлявани и управляващи. Неговата основна функция е да защити интересите на мнозинството срещу естествения стремеж на елита – политически, икономически, военен или друг – да узурпира властта в своя полза. Най-ефективният гарант за това е принципът на разделение на властите. Новата политическа система трябва да възстанови баланса между граждани и елит посредством нова архитектура между трите власти. Текстът се стреми да изведе на преден план нова политическа философия, чиято цел е да преосмисли отношенията управлявани–управляващи. Новият баланс между тях може да бъде постигнат и гарантиран чрез един основен регулиращ механизъм – принципа „власт-власт възпира“.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

6 + = 7