Заповядайте на представянето на книгата „Синята гора“ от Николай Табаков
на 29 юни (вторник) 2021 г. от 18,30 ч. в Литературен клуб „Перото“ – НДК.
Романа ще представят проф. Георги Каприев и Митко Новков.
Входът е свободен.
Както вероятно се досещате, романът на Николай Табаков „Синята гора“ няма нищо общо с дърводобива. Той разказва живота. Катери се по стръмнините на собствените ни вълнения, спуска се стремглаво в личните ни бездни, плува във водите на нашето въображение. Колоритният език е примамка, изкушение, вечен гид в тази (странна) страна на чудесата. Пред непредубедения читателски поглед се изправят горските дебри на уж невинното ни самочувствие, планинските върхове на нашата предрефлексивна увереност, че сме точно ние, че сме тук и сега. Разпознаваме себе си в героите, без колебание вземаме страна, неспокойно отричаме, размирно се съгласяваме, понякога плачем, повече се смеем. Пътеките на живота лъкатушат, предизвикват, често са стръмни, по-малко угодни. Какъв е смисълът, се питаме.
А точно това ни поставя не само в автентичната ситуация на сериозно размишляващи човешки същества, но поставя пред нас онзи вечен, изконен, абсолютно личен и неотменим въпрос. Дали съм, дали да бъда. Или да не бъда.
Въпросът е труден. Отговорът – ако го потърсите.
Една разходка в гората.
***
Николай Табаков е писател, автор на книгите: Да рисуваш по водата, разкази 1991 г. (преведена и издадена на сръбски език – Crtati po vodi, издателство „SAGA“ T.S.T., Белград, 2003 г.); Изгубеното поколение, роман, 1994 г.; Малката принцеса, роман за деца, 1998 г.; Пинокио, роман, 2001 г.; На всички местоимения, разкази, 2004 г.; Романът Ес, роман, 2007 г.; Няма да е все така, 2009 г. – роман, (преведена и издадена на руски език – „Не все тому быт“, издателство „Нонпарель“, Москва, 2012 г), избрана за „Роман на годината“ за 2009 г.; Да, роман 2011 г. (преведена и издадена на руски език – „Да“, издателство „Пророг“, 2014 г, сръбски език– „Да„, издавачка куча „Klett“, Београд, 2013 г. и немски език – Ia, verlag „Wellhofer/ edition „Andiamo“, Mannheim, 2013 г.); Византия, роман 2013 г.; Ветровете ни мраморни, роман, издаден през 2017 г. от издателство „Лексикон“; Нула време, роман, издаден през 2019 година и за втори път удостоен с наградата на СБП „Роман на годината“.
Последната му книга пак е роман (пустите му навици) със заглавие Синята гора и е написана за приятели.
В този смисъл – има дванайсет книги и дванайсет приятели.
Eгати му и тиража!
Никола ИВАНОВ
РОМАНИ ЗА СВОБОДАТА, ЛЮБОВТА,
ИЗКУСТВОТО И СМИСЪЛА
Николай Табаков е вече сред утвърдените белетристи в националната ни литература. Особено в жанра на романа, макар че първата му книга с проза е сборникът с разкази „Да рисуваш по вода“ (1991). Следват романите „Изгубено поколение“ (1994), „Малката принцеса“ (роман за деца, 1998), „Пинокио“ (2001), сборникът с разкази „На всички местоимения“ (2004), романите „Романът Ес“ (2007), „Няма да е все така“ (2009), „Византия“ (2015), „Ветровете ни мраморни“ (2017), „Нула време“ (2019) и „Синята гора“ (2020).
Когато в основата на определена литературна творба става дума за актуални събития, които са се случили и продължават да протичат в непосредственото време, винаги съществува опасност сътвореното да е нетрайно във времето. Това често се случва, когато авторът се плъзга по повърхността, без да се задълбочава и остава при актуалното, повърхностното, епидермалното, публицистиката и примерите са много. Конкретното събитие трябва да бъде само повод за поставяне на важни екзистенциални, социални и морални въпроси, които са битийни за човека. Само когато писателят успее да се измъкне от конкретното, да го направи универсално и да постави общочовешки важни проблеми, постига успех. Такъв е случаят с Николай Табаков и романа му „Синята гора“.
Привидно темата е коронавирусът, който е съвсем актуален и всички сме потънали в него. Но чрез персонажите и сюжета писателят ни занимава с фундаментални, същностни въпроси за човека и неговото битие. Сюжетното действие се развива в град Свищов, Бостън, Аржентина, Италия, Китай и на други места по света. И този роман на Николай Табаков е космополитен, и то далеч не само коронавирусът го прави такъв. Космополитизмът при този писател е по-убедителен, защото винаги е пречупен и преминава през националното българско светоусещане и чувствителност. Това се потвърждава и от имената на персонажите българи в творбата. Романът е с Аз форма и авторът разказва чрез своя герой Симеон Майкъл – писател от смесен брак между българката Мария и американския учен Майкъл Самюъл. Мария е отличничка от Американския колеж и със стипендия заминава да учи стоматология в Бостън. Там се запознава и омъжва за Майкъл, който е от много известно и заможно американско семейство. Макар че родителите на Майкъл са твърдо против този брак на сина.
„Синята гора“ е смесица от реални събития като земетресението в Свищов, и фикция. В творбата Николай Табаков умело включва и криминални моменти, което поддържа интереса и въображението на читателя и той следи с интерес какво ще се случи. Бащата Майкъл е показно разстрелян от наети убийци. Това се случва, защото е работил в изследователската група на Линекер и знае много, с това е опасен. Опитва се да се скрие от службите в българското градче, но те не го изпускат от полезрението си. Бащата е особняк, саможив, необщителен, живее си в свой свят.
Романът е антивоенен, пацифистки. В динамичните размисли на писателя във връзка с бобмбардировките над Белград се убеждаваме в античовешкото лице на войната, която е враг на живота: „На плажа продаваха сладолед. В Белград бе улучено военното министерство. На плажа се запознах с момичето Елза. В бункера на „Йосип Броз Тито“ се криеха хора… Очите на момиченцето в бункера бяха по-големи от самото момиченце… В далечен Белград, на пресечката между улиците „Йосип Броз Тито“ и „Црнотравка“ се взриви бомба. От адския трясък оглушаха живите, разтанцуваха се мъртвите, хукнаха светофарите, огънаха се улиците, разпаднаха се представите… Хората в бункера падаха на колене и се молеха на стените да издържат, все едно се молеха на Всевишния… В тъмнината на укритието момиченцето с куклата запита кога най-сетне ще дойде Господ, за да ги спаси.“ Това е войната. Това е и част от хуманизма на творбата. Както и мирното безпроблемно съжителство между църквата и джамията в града, символ на верската и етническа търпимост и добронамереност.
Важни послания внушава Николай Табаков чрез образа на Баба Меца, сина и внука й Тръпко. Баба Меца е властолюбива, обича да се налага, но е надарена с новаторски дух и нюх към бизнеса. Събира се с Дядо Плетикрачко, който си е по своему философ и изключително свободолюбив. Той не може да е под чехъл и няма да позволи някой да го командва и да му се налага в живота. Затова съжителството му с Баба Меца трае само три дни. Но тя ражда син, който също е свободолюбив и не се подчинява на майка си. В образа на Баба Меца писателят представя предприемаческия български дух, който е способен да се справи успешно с всеки проблем и в никакъв случай българинът не отстъпва на който и да е друг. И когато аржентинецът предлага Баба Меца да дойде да живее при внука в Аржентина, като той ще поеме разходите и ще й осигури охолен живот, писателят не без гордост споделя, че баба Меца и в Аржентина ще бъде същият успешен предприемач и бизнесмен, какъвто е в България и родния Свищов. Българинът не отстъпва по интелектуални, художествени или физически дарби и възможности на никой друг от света. Това му е дадено по ген, носи го в своята ДНК, надарил го е Създателя. Тази патриотична позиция Николай Табаков задълбочава и чрез образа на внука Тръпко, който е световен научен авторитет, изключителен специалист по човешкия геном, на неговия талант разчита светът в борбата с коронавируса. Той се жени за аржентинката Анджела, негова състудентка от Масачузетския технологичен институт. Но се разделят, защото тя е много амбициозна и оставя детето при дядото, който е богат земевладелец и животновъд в Аржентина. Анджела е много настъпателна и амбициозна жена, отива да работи в лабораториите в китайския изследователски център в град Хубей, но когато разбира за заниманията на Тръпко веднага му се обажда и настоява да я вземе на работа при себе си, което и става. Но в случая за пръв път Тръпко проявява характер, защото в началото й отказва, но тя безцеремонно пристига.
В Баба Меца витае и дарителският дух на българския предприемач. Тя подпомага нуждаещите, болници, училища, учреждения, кметство. Тя възвръща надеждите на хората, успокоява ги. Лекарите трябва да успокояват хората, а не да ги стресират и паникьосват, както донякъде се получи в България по повод коронавируса. Грижи се за своя внук Тръпко, който е нейната гордост. Неговата смърт се оказва непреодолима за нея и тя умира, като вменява в дълг на Симеон да поеме грижата за любимия внук.
Главният герой Симеон Майкъл е писател, жени се за художничката Лора. Тя е амбициозна несъразмерно на таланта си, напуска Симеон и отива в Италия с мецената Коломбаци. Той организира премиери, пиар акции, продажби на нейни картини, за да я лансира, но когато се усъмнява, че Лора е заразена с коронавирус, панически предателски я напуска. Отвратена от мижитурката и страхливец Коломбаци, тя се обажда на Симеон, но на предложението му да се завърне в България тя отказва, защото живее със заблудата за своята творческа стойност. Скоро животът я сваля на твърдата земя и й показва истината. В нейния образ писателят поставя проблема за несъответствията в живота, надценяването или подценяването на възможностите и дарбите на творците. Симеон е духовен човек и такъв го прави не само писателството, но той търси подобна жена. Влюбва се в лекарката Караколева, с която си допадат много в секса, но щом разбира, че тя не чете книги, бързо се разделя с нея. Неслучайно Николай Табаков се отнася с известна ирония към наградите и званията, защото често са субективни, макар че званието „Почетен гражданин“ на Свищов, с което е удостоен Симеон е съвсем заслужено.
В „Синята гора“ се убеждаваме в силата на истинското приятелство, което крепи хората. Това се отнася не само за неразделните приятели, невероятният музикант Наско Дири-Бири и Дядо Плетикрачко, но и забележителното другарство между Симеон и Тръпко Богомилов. Когато Тръпко научава за съмненията за коронавирус при Симеон, веднага пристига в Свищов, за да се грижи лично за своя приятел.
Николай Табаков не оставя извън полезрението и посланията си глобалния свят със своите играчи и световната политика: „Рядко, но все пак понякога, главно по време на избори, оттук-оттам надничат имената на гигантски корпорации, на велики филантропи или на най-обикновени милиардери. Тези, едва доловими щрихчета в картината на световната икономика, всъщност командват парада. Те държат банковите операции, те посочват находищата на нефт, те създават нови държави или разпалват конфликти. Те дърпат конците… Ако съществува подобна тайнствена сила, точно на нас ли ще я поверят? За това си има хора. Те стоят тихичко в своите имения, още по-тихичко говорят по телефона, кротко си управляват яхтите. От време на време големи парични потоци се втурват ту към един проект, ту към друг. Тези хора нямат нищо общо. Само изискват от проектите да са категорични, да са всеобхватни и да им дадат в ръцете онази магия – магията да командват света.“ Именно тази глобална политика и интереси убиват бащата на Симеон и той търси обяснение и отмъщения. Тези глобални интереси са причина да бъдат умъртвени по различен начин почти всички учени от програмата Линекер.
Сред най-важните проблеми в романа е посланието за Свободата, за личния избор, на който трябва да има право всеки индивид. Наско Дири-бири има връзки с много жени, които се влюбват в него, защото е талантлив и симпатичен. Но никоя жена не може да го впрегне в семейния ярем. В последния момент успява да се измъкне. Дори от интелигентната и с духовна аура библиотекарка Ивета Шац. Когато го уволняват заради поредната любовна история, той не започва отново работа, а става уличен музикант с цигулката и каквото припечели дели с Дядо Плетикрачко – пияница, който никога не е работил, защото е свободолюбив и не може да търпи някой да му нарежда и командва какво да прави. Предпочита да лови риба, продава я и така си осигурява ежедневието и пиенето. Това, което прави двамата сърдечни и неразделни приятели е жаждата им да са свободни. Дядо Плетикрачко е първият мъж на Баба Меца и тя го изгонва заради „свободомислие“. Дядо Плетикрачко изпада в ужас при мисълта, че могат да го въдворят и затворят в приюта – това значи сигурна смърт за свободолюбивия старец. Панически се обажда на Баба Меца и тя с присъщата си енергия поставя всеки и всичко на мястото му.
Свободата е фундаментална ценност и за други от героите на романа. Бащата на Симеон Майкъл в началото е пройдоха, учи медицина, за да угоди на богатите си родители. Но когато се освобождава от родителската опека и става свободен той се променя коренно, макар че го лишават от издръжка. Жени се, разделя се с бохемския живот, прехвърля се астрофизика в Масачузетския технически институт. Става директор на програмата Линекер, но ги заточават на глух остров. Тръпко Богомилов по настояване на Симеон най-сетне отива в централната епидемиологична лаборатория в София, но му е тясно, липсва му свобода и възможност за пълна и независима научна реализация, затова заминава за Бостън. Бащата Майкъл купува лодка, въпреки несъгласието на Мария, за да плува свободно и общува с природата.
Свободата е задължителна за хората на изкуството. Всички са особняци, всеки е по своему луд. Симеон е обрисувал обобщения образ и психологията на човека на изкуството и споделя: „Искам да плувам в спокойни води, искам жена ми да си седи вкъщи, искам да има мир. Но как да стане тази работа, като налитам на откаченяци с такова постоянно постоянство, с каквото налитам от трън, та на глог. Всеки божи ден, бога ми. Лепят ми се като етикети. Нямам приятел, който да не е скочил поне веднъж през живота си от Айфеловата кула, при това с резервен парашут. Всички са ненормални. Те са винаги там, където здравомислещите не смеят да припарят. Винаги яздят огнения Пегас, седнали в обратна посока. До един са преследвани от Хата-Чу-Мата, чудовището от снежен Тибет. Тези хора търсят себе си така, както слепецът търси игла в горяща купа сено. Намират истината така, както Джордано Бруно е намерил кладата си. Вълнуват се от света по такъв начин, че са готови да го взривят.“ Хората на изкуството са слуги на красотата, непрестанно и неистово търсят „изящната справедливост“. Спохождани са от кризи, падения, възходи. В романа става дума за разказите и творчеството на Селинджър, за мъдростта и красотата на японската поезия, жадуваща за вечност и щастие – нара, хайку и останалите жанрове, за фината поетичност и чувствителност на японските поети, за „Златният юмрук на Буда“, който е основният принцип на будизма. В романа става дума за Пикасо и Владимир Димитров Майстора, Жорж Брак, Сезан, Андре Бретон, Шекспир, Данте, Ван Гог, Рембо, Моцарт, Тютчев, Платон, Ботев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Белтолт Брехт, Иля Еренбург, мъдреца Никола Радев, световноизвестни галеристи и художествени критици. В приказката притча откриваме идеята и мечтата на великия Достоевски, че красотата ще спаси света, която става едно от най-важните послания в творчеството на знаменития Йордан Йовков. В рисуването на голата жена от Пикасо и Майстора Николай Табаков поставя въпроса за автентичността и индивидуалната чувствителност, която всеки голям творец носи в себе си и тя го откроява от другите. И че тази чувствителност е неразривно свързана с националността на твореца.
Хуманистичното въздействие на „Синята гора“ се изразява и в посланието, че човек има неистова нужда от общуване и споделяне. Николай Табаков споделя чрез главния герой: „Мисля, че човек може да живее без дружеско бърборене, без секс заради секса и без приятели по телефона, ало-ало. Може. Той, човекът, има само една, но определено вопиеща нужда – иска да общува. Иска да си говори с някого. Да разкаже за плановете си. Да сподели кахърите си. Да се разплаче за нещо действително хубаво от телевизията. За тази цел обаче му е нужно едно съществително – това, на което викаме любов…. Искам да кажа, че за тази любов мислех денонощно, липсваше ми органично, без нея бях като празен лист от стара, пожълтяла тетрадка.“ Хуманизмът е сред най-важните характеристики, които трябва да носят в себе си учените. Майката на Симеон говори: „Когато един талантлив учен, не притежава и най-елементарно хуманитарно възпитание, то може да доведе света до атомната бомба. Айнщайн, Ферми, Силард, кой ли не? Ами че тези хора работят срещу човечеството!“ На което бащата на главния герой отговаря: „- Ако е за работа, нашите резултати са по-страшни!“ Тези разсъждения се подкрепят и продължават от сина: „И не само тази страна. И всички ще използват официално, знаете ли какво? Ще използват „Глобалната информационна мрежа, създадена от баща ми и неговите колеги… Опитвам се да си представя как се чувства човек, който знае, че е подложен на официално преследване. Вероятно като дрипа. За него няма изход, няма свободно пространство, няма небе, нито земя, няма океани. Заграден е, затворен е в мрежата. Смачкан е. Малък делфин, преследван от риболовен траулер…. Какво му остава на този човек? Да вярва в Господ? Или да се самоубие. Не виждам друга алтернатива. Докарали сме го до там – до виртуални концентрационни лагери. Света сме превърнали в концентрационен лагер… Не знам нито едно човешко изобретение, което рано или късно да не се е обърнало срещу създателя си… Ако в една шибана война загине дори един-единствен човек, след него ще остане океан от мъка – загинал е един свят.“ За да завърши: „По дяволите такъв прогрес!“ Николай Табаков поставя фундаменталния въпрос, защото учените правят своите открития с вярата, че ще облекчат живота на човека, с безспорна хуманистична нагласа и цел, но всяко научно откритие политиците най-напред прилагат в оръжия за убиване, превръщат го в антихуманно. И тук можем да поставим въпроса за престъплението и наказанието. Дали убийството на учените от групата на Линекер не е възмездие заради откритията им?!… Често учените заплащат с живота си устрема към откритията, както се случва с Тръпко и Анджела, които нарочно се заразяват, за да проверят лекарството срещу коронавируса. Но те не могат да не създават, защото този неистов стремеж е заложен у тях от Господ. А вълкът Арагар е символ на новоизлюпените богаташи сноби, чиито богатства и генезис са престъпни.
Романът е силно екзистенциалин. В него писателят и героите му търсят Смисъла. Който е свързан и с отговорността на индивида, което прави човека различен от животното. Човекът трябва „да намери смисъла на собственото си животуване“, „и да викне на света „аз съм!“. Хоирата трябва да започнем „да схващаме Битие и Смисъл като синоним на Добро и Красота“ и „по този начин да се потърси възможността човек (застанал сред назованата природа) сам да стане смисъл, да е смисъл или просто да е. Иначе какъв е Смисълът! Защото чрез своята смисленост човекът открива пълнотата на осмисленото битие в своето животуване и сам се открива за него. Тоест – става човек.“
Няма как да не отбележа художественото майсторство на Николай Табаков при описанията на природата. Ще си послужа само с един пример от романа, в който изкуство и природа са съчетани в едно: „Аз знаех, че всеки божи ден нашият музикант излиза на главната улица, подпира стената на книжарницата и хванал нежно цигулката си, подарява на света частица красота. Знаех, че всеки божи ден, щом на улицата се разнесе познатата мелодия, библиотекарката Ивета Шац напуска своето работно място, преминава по улицата горда като топола и стиснала устни до посиняване, и пуска в паничката на уличния артист монета. Всичко това го знаех. Но сега го гледах с очите си и – бога ми! – сякаш го виждах за първи път. За първи път премина библиотекарката, загърната плътно в светлосин дъждобран. За първи път тя пусна монетата и тя звънна в паничката като сребърно звънче. За първи път Наско Дири-Бири трепна от този звън като ударен от ток. За първи път през живота си той – този странен просяк – се поклони до земята след отдалечаващата се стройна фигура.“ Красиво, романтично, фино загатната любов…
От романа на Николай Табаков се убеждаваме, че изкуството е обобщение, творчеството се ражда от болката. Писателят ни убеждава в последна сметка да останем себе си, да запазим себе си, да не се обезличим в сивата маса, за да сме човеци.
„Синята гора“ определено е интелектуален роман. Заглавието на творбата ще открием в притчата, която Симеон разказва на детето на Тръпко Андреас.
В романите си Николай Табаков размишлява върху болките и проблемите на съвременото общество – стремежа към фалшиви ценности, преследване на безсмислени цели, социалната изолация, отчуждението и самотата, алчността. Но като противовес и контрапункт на тези теми в творбите му ще открием и оптимистични и жизнеутвърждаващи теми – посветени на другия, близостта, вярата и надеждата, порива към свобода, любовта, изкуството, полета на въображението и стремеж към съвършенство на човешкия дух.
Този писател винаги избягва еднолинейното изобразяване на героите, защото навлиза дълбоко в света на отделния човек. Изграждането на образите се разширява в посока на духовния им обем, на сложността им и по този начин постига изобразяването им в пълнота и дълбочина. С психологическо майсторство изважда на показ онова, което се спотаява в бездните на човешката душа. Любовта в неговите романи е странна, драматична и тревожна, но истинска, невероятна и прекрасна. Романите му се четат с удоволствие и неотслабващо напрежение. Той не е нравоучителен. Търси равновесието между разума и чувствата между човека и света, между съзнаването и несъзнаваното. Николай Табаков споделя не виждането на личните неща, а виждането чрез тях.
Основната движеща енергия в неговото творчество са нравствената взискателност, моралните послания, на които е поставена човешката съвест, отговорност и човечността. Интересуват го човешките драми, изместени от събития и случайности извън нормалните пътища на живота, оказали се в трудни и често непоправими ситуации, които правят мъчително съществуването им в един сложен, объркан, а понякога и толкова абсурден свят. Писателят често навлиза в себе си и това навлизане дълбоко го прилага към героите си. Това е белетристика, която не може да остави читателя равнодушен, защото провокира. Този писател притежава своя индивидуалност, собствени виждания и почерк. Отделя важно място на необикновеното, тайнственото, всесилното. Единственото спасение Никола Табаков вижда в изучаването и утвърждаването на натрупаната от човечеството хуманистична култура.
