„Верига от злато“ от Касандра Клеър

Потопете се в новата завладяваща история от света на ловците на сенки, в която злото е по-силно от всякога, а любовта ранява по-дълбоко от всяко острие…

Kорделия Карстерс е ловец на сенки, обучавана от ранна възраст да се бие с демони. Когато баща ѝ е обвинен в ужасно престъпление, тя и брат ѝ заминават за Лондон с надеждата да предот­вратят семейното опозоряване. Корделия е решена да бъде герой, а не булка, въпреки намеренията на майка ѝ да я омъжи.

Скоро тя среща приятелите си от детинство – Джеймс и Люси Херондейл, и e въвлечена в техния свят на бляскави балове, тайни любовни срещи и свръх­естествени салони, където се събират вампири, магьосници и русалки. Междувременно ѝ се налага да крие тайната си любов към Джеймс, който е дал обет да се ожени за друга.

Но новият живот на Корделия е пометен, когато серия от ужасни демонски атаки разтърсват Анклава. Тези чудовища не са като другите, с които ловците на сенки са се били преди. Те излизат на дневна светлина и покосяват жертвите си със смъртоносна отрова, а изглежда и че не може да бъдат убити. Лондон е поставен под карантина. Уловени в града, Корделия и нейните приятели откриват връзка към мрачно наследство, което ги е дарило с невероятни сили. Те са изправени пред тежък избор, който ще разкрие жестоката цена на това да бъдеш герой…

ИЗДАНИЕТО ВКЛЮЧВА НОВ, НЕПУБЛИКУВАН ДОСЕГА РАЗКАЗ ЗА ТЕСА И УИЛ.

ОТКЪС

Отминали дни:
1897 г.

Люси Херондейл беше на десет години, когато за пръв път видя момчето в гората.
Израснала в Лондон, Люси никога не си беше представяла място като Брослинд. Гората обграждаше имението Херондейл от всички страни, тъмнозелена през лятото, искрящо златна през есента, върховете на дърветата – приведени, като глави, доближени в предпазлив шепот. Килимът от мъх под краката бе толкова зелен и мек, че според баща ѝ нощем се превръщал във възглавница за феите, а белите звездички на цветята, които растяха единствено в скритото царство Идрис, ставаха гривни и пръстени за деликатните им ръце.
Джеймс, естествено, ѝ каза, че феите нямат възглавници, че спят под земята и крадат непослушни малки момиченца в съня им. Люси го настъпи по крака и татко ѝ я вдигна на ръце и я отнесе в къщата, преди да успее да избухне караница. Джеймс произлизаше от древния и благороден род Херондейл, но това не го спираше да издърпа плитките на по-малката си сестра, когато се налагаше.
Късно една нощ ярката луна събуди Люси. Лъчите струяха в стаята ѝ като мляко, рисувайки бели ивици от светлина върху леглото ѝ и по полирания дървен под.
Тя се измъкна от леглото, покатери се през прозореца и скочи леко в цветната леха отдолу. Беше лятна нощ и макар да беше само по нощница, не ѝ беше студено.
Покрайнините на гората, досами конюшните, където държаха конете си, сякаш излъчваха светлина. Тя се стрелна натам като мъничък призрак. Обутите ѝ в пантофи крака едва докосваха мъха, докато се плъзваше между дърветата.
В началото се развличаше, като плетеше венци от цветя и ги окичваше по клоните. След това започна да си играе на Снежанка, бягаща от ловеца. Втурваше се между оплетените дървета, а после се обръщаше драматично и ахваше, долепила ръка до челото си:
– Никога няма да ме убиеш. Защото във вените ми тече кралска кръв и един ден ще стана кралица и ще бъда два пъти по-могъща от доведената ми майка. И тогава аз ще отрежа нейната глава.
Възможно бе, помисли си по-късно, да не си спомня приказката за Снежанка съвсем точно.
Така или иначе, беше много приятно и сигурно се бе стрелнала между дърветата поне четири или пет пъти, когато осъзна, че се е изгубила. Вече не виждаше познатите очертания на имението Херондейл в далечината.
Завъртя се в кръг, обзета от паника. Гората вече не ѝ се струваше магическа. Вместо това дърветата се издигаха над нея като заплашителни призраци. Стори ѝ се, че долавя шепот на тайнствени гласове сред шумоленето на листата. Бяха придошли облаци и бяха скрили луната. Беше сама в мрака.
Люси беше храбра, ала беше едва на десет години. Изхлипа тихичко и затича натам, накъдето смяташе, че е къщата. Само че гората стана още по-мрачна, трънаците – още по-оплетени. Един закачи нощницата ѝ и съдра голяма дупка в плата. Люси се препъна…
И падна. Стори ѝ се като падането на Алиса в Страната на чудесата, макар да беше много по-кратко от него. Запремята се презглава и се удари в твърда земя.
Изскимтя тихо и седна. Намираше се на дъното на кръгла яма, която някой беше изкопал в земята. Стените ѝ бяха гладки и се издигаха на няколко стъпки над нея.
Опита се да зарови ръце в пръстта, която се издигаше от двете ѝ страни, и да се изкатери така, както би се покатерила по дърво. Ала пръстта беше твърде мека и се ронеше между пръстите ѝ. След като за пети път се изтърколи надолу, зърна нещо бяло да проблясва върху насрещната стена. Надявайки се, че е корен, по който би могла да се покатери, тя се втурна натам и посегна, за да го сграбчи…
От него се посипа пръст. Изобщо не беше корен, а бяла кост, и то не животинска…
– Недей да пищиш – разнесе се глас над нея. – Това ще ги доведе.
Люси отметна глава назад и погледна нагоре. Над ръба на ямата се беше надвесило едно момче. По-голямо от брат ѝ… можеше да е дори на шестнайсет години. Имаше прелестно меланхолично лице и съвършено права черна коса, чиито крайчета докосваха яката на ризата му.
– Кого ще доведе?
Люси сложи ръце на хълбоците си.
– Феите – отвърна момчето. – Това е един от техните капани. Обикновено ги използват, за да ловят животни, но страшно ще се зарадват, ако вместо това открият малко момиче.
Люси ахна.
– Искаш да кажеш, че ще ме изядат?
Момчето се засмя.
– Малко вероятно. Но пък е напълно възможно да прис-лужваш на елфически благородници в Земята под хълма до края на живота си. Никога вече да не видиш семейството си.
Той размърда вежди многозначително.
– Не се опитвай да ме сплашиш – заяви Люси.
– Уверявам те, че говоря чистата истина – отвърна той. – Дори нечистата истина е под достойнството ми.
– И не ме вземай на подбив. Аз съм Люси Херондейл. Баща ми е Уил Херондейл и е страшно важен човек. Ако ме спасиш, ще бъдеш възнаграден.
– Херондейл? Ама и аз имам един късмет. – Той въздъхна и като дойде по-близо до ръба на ямата, протегна ръка надолу. Върху опакото на дясната му длан имаше белег… изглеждаше така, сякаш се беше изгорил. – Да те извадим от тук.
Люси стисна китката му с две ръце и той я издърпа с учудваща сила. Оказа се по-голям, отколкото ѝ се беше сторил, облечен официално в бяло и черно. Луната бе изплувала иззад облаците и на светлината ѝ Люси видя, че очите му имаха цвета на зеления мъх в гората.
– Благодаря ти – каза тя доста превзето и изтупа полепналата по нощницата ѝ пръст.
– Да вървим – меко каза той. – Не се страхувай. За какво да говорим? Харесваш ли историите?
– Обожавам ги – отвърна Люси. – Когато порасна, ще стана известна писателка.
– Звучи прекрасно.